 Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „средното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Да това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окастрено, притиснато, задушено, приравнено към общоприетото.
От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „средностатистически индивиди".
Без да са проверили достатъчно истината на твърденията си, тези хора
предварително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се
смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен.
Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна
класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно
голям нос, среден коефициент на интелигентност и т. н.
На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост
от определящите го критерии и ценности. Ако средното аритметично на 3 и
9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския
университет няма нищо общо с тази в кварталната гимназия. И тъй
нататък.
Грешката
Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста
относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред
част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно
мнение, въз основа на което се вземе някакво решение, останалата
осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна
да промени нещата из основи.
Често пъти понятието „средно" унищожава усещането за свобода.
В дадена
група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се
стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато
задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се приспособят към
новия си статус.
Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувството за вина, за
непълноценност, за отхвърляне, се заплащат много скъпо: при едните с
маргиналност, при другите с неврози.
Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е
такъв само при определени обстоятелства (афективни или социални).
Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потърси
други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много
способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на
днешната демагогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърляме
като нежелани тези, които разчупват общоприетите норми.
Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с
конформизма си.
Защото каквито и качества да притежаваме, ние неизменно оставаме под
нивото на собствените ни възможни постижения и на собствената ни
свобода.
|
