Със съпругата ми се разделихме в края на декември и, както можеше да се очаква, целия януари ми беше доста трудно. По време на един от терапевтичните сеанси, които посещавах, за да мога по-лесно да преодолея емоционалната криза от раздялата, помолих терапевтката да ми даде нещо, което да ми помогне в новия ми живот. Нямах представа дали ще го направи, а дори да го направи, нямах представба какво би могла да ми предложи. Много се зарадвах, когато тя се съгласи моментално и, както очаквах, даде ми нещо съвършено непредвидено! Даде ми едно сърчице - мъничко, ръчно изработено от моделин, пъстро, изрисувано с много любов.

Подарил и го бивш пациент, който също преживявал криза след развод и комуто също като на мен му било трудно да осъзнае чувствата си. Терапевтката добави, че ми го дава само временно, докато намеря собственото си сърце. След това трябва да й го върна Разбирах, че ми дава визуализирана цел или въобще някакъв материализиран образ на личното ми дирене на по-богат емоционален живот. Приех го с надеждата за скорошни по-дълбоки емоционални връзки.

Не подозирах колко бързо ще подейства този чудотворен подарък. След срещата, поставих сърцето внимателно върху арматурното табло на колата и с нетърпение потеглих да взема дъщеря си Джули-Ан, защото и предстоеше за пръв път да преспи в новото ми жилище. Още когато влезе в колата, сърцето привлече вниманието и, взе го и ме заразпитва какво представлява. Не бях сигурен, че мога да и обясня цялата история, защото тя все още беше дете. Но все пак реших да и разкажа.

- Тоба е подарък от моята терапевтка, която ми го даде, за да преживея по-лесно трудния период, но не мога да го задържа завинаги, а само докато открия собственото си сърце - обясних аз. Джули-Ан не отвърна нищо. Отново се запитах дали въобще трябваше да и казвам. Дали на 11 години може да ме разбере? Каква представа би могла да има тя за непреодолимата пропаст, която се опитвах да прескоча, да скъсам със старите навици и да си изградя по-дълбоки и изпълнени с обич отношения с хората?

Няколко седмици по-късно, когато дъщеря ми отново беше при мен, тя малко предварително ми даде подаръка за празника на Свети Валентин: малка кутийка, която собственоръчно беше боядисала в червено, със сръчно завързана златна панделка отгоре, и шоколад, който си разделихме. С нетърпение отворих красивата кутийка. За моя голяма изненада вътре открих сърчице от моделин, което дъщеря ми беше направила и изрисувала специално за мен. Погледнах я въпросително като се чудех какво има предвид. Защо ми подарява същото нещо като терапевтката ми?

След това бавно ми подаде една картичка, направена също от нея. Имаше нещо покрай картичката, което явно я притесняваше, но накрая ми позволи да я отворя и прочета. Вътре имаше стихотворение, което определено не съответстваше на възрастта и. Детето разбираше съвършено точно значението на подаръка от моята терапевтка. Джули-Ан ми беше написала най-трогателното и изпълнено с обич стихотворение, което съм чувал през живота си. Очите ми се изпълниха със сълзи и сърцето ми се отприщи:

На татко

Това е сърцето, което ще ти даде урок

как да направиш големия скок,

който ти предстои.

Нека по пътя ти бъде весело и забавно,

макар не всичко да е светло и ясно.

Но когато го преживееш,

ще можеш за другите да милееш.

Щастлив Свети Валентин!

С обич, твоя дъщеря, Джули-Ан

Това малко стихотворенийце стои високо над всичките ми материални притежания, то е най-голямото ми съкровище.

Реймънд Л. Арън