Ако някой ден дойдете в офиса ми в Калифорния, ще забележите, че на едната стена на стаята има красива старинна испанска облицовка и махагонов бар-плот с кран за газирана вода, както и девет високи, покрити с естествена кожа столчета (каквито се използваха в едновремешните дрогерии). Странно, нали? Да. Но ако тези столчета можеха да говорят, те щяха да ви разкажат какво ми се случи в деня, в който почти загубих надежда и се предадох. По време на рецесията след втората световна война работните места бяха рядкост. Каубоят Боб, моят съпруг, беше купил малък бизнес за химическо чистене с пари назаем.

Имахме две прекрасни бебета, просторен дом, кола и всичките обичайни плащания. И изведнъж всичко тръгна с главата надолу. Нямаше пари нито за изплащане на къщата, нито за нещо друго. Чувствах, че нямам особени таланти, нямах и специално или колежанско образование.

Не бях се замисляла много за себе си. Но помнех, че някой някога ми беше казал, че притежавам някаква малка дарба — моята учителка по английски в гимназията в Алхамбра ми внушаваше да уча журналистика и ме направи мениджър по рекламата и редактор на училищния вестник. Затова си помислих: „Ако сега мога да започна да списвам една колонка ,,3а купувачите" за малкия седмичник в нашия градец, тогава може би ще успея да спечеля пари за вноската за къщата."

Нямах кола, не можех да си позволя да наема жена за гледане на децата. Така че сложих рожбите си в една раздрънкана детска количка с огромна възглавница, завързана отзад. Колелото непрекъснато се изваждаше, но аз го нагласявах с тока на обувката си и продължавах да вървя. Бях решена да не допусна децата ми да останат на улицата, така както на мен често ми се бе случвало, когато бях малка.

Но в редакцията на вестника нямаше свободни места. Рецесия. И тогава се сетих нещо. Попитах дали мога да купя на едро място за реклама на стоки и да го продавам на дребно, като „Колонка за купувачите". Те се съгласиха, а както по-късно ми казаха, смятали, че след около седмица ще ми омръзне да тикам тази тежка и разбита детска количка нагоре-надолу по провинциалните улици и ще се откажа. Но те грешаха.

Идеята с Вестникарската колонка потръгна. Спечелих достатъчно пари за да платя вноската за къщата и да купя една кола втора употреба, която Каубоят Боб ми намери. След това наех една гимназистка, която да се грижи за децата от три до пет всеки следобед. Когато часовникът удареше три, аз грабвах мострите от вестника и изчезвах през вратата, за да тичам по срещите си.

Но един мрачен дъждовен следобед всички проекти за реклама, по които бях работила, бяха отхвърлени и на четирите места, където отидох, ми отказаха. — Защо? — попитах.

Както ми обясниха, направило им впечатление, че Рубен Алман, президентът на Търговската палата и собственик на дрогерията „Рексъл", не рекламира чрез мен. Неговият магазин беше най-посещаваният в града. Другите търговци уважаваха преценката му. —Вероятно нещо в начина, по който работиш, не е както трябва — казаха те. Сърцето ми спря да бие. Тези четири реклами щяха да бъдат достатъчни за изплащането на вноската. След това реших, че трябва още веднъж да опитам да говоря с господин Алман. Всички го обичаха и уважаваха. Той непременно щеше да ме изслуша. При всеки от предишните ми опити да се срещна с него той беше отказвал. Винаги или беше „излязъл" или ангажиран. Знаех, че ако започне да рекламира чрез мен, другите търговци щяха да последват примера му.

Този път, когато влязох в дрогерията „Рексъл", той стоеше зад щанда за рецепти. Усмихнах му се колкото можех по-широко и му показах скъпоценната „Колонка за купувачите", която грижливо бях отбелязала със зеления пастел на децата. — Всички уважават вашето мнение, господин Алман — казах аз. — Бихте ли хвърлили един поглед върху работата ми, за да кажа на останалите търговци, какво е вашето мнение?

Устата му се нацупи. Без да каже и дума, той подчертано поклати глава в хладния отрицателен жест. Не! Свитото ми сърце така силно заби в гърдите, че имах чувството, че всички хора в магазина са го чули. Внезапно целият ми ентусиазъм се изпари. Успях да стигна едва до красивия барплот до входа на дрогерията, усещайки, че нямам сили дори да карам колата. Не исках да сядам без да поръчам нещо, затова извадих последните си десет цента и си поръчах една кока кола. Отчаяно се чудех какво да направя. Дали малките ми дечица щяха да останат на улицата, така както на мен многократно ми се бе случвало, докато бях малка? Дали пък учителката ми по журналистика не беше сгрешила в преценката си? Може би талантът, за който говореше, е бил просто привиден. Очите ми се напълниха със сълзи.

Един тих глас, идващ откъм съседното столче, каза: —Какво има, скъпа? — Погледнах в съчувственото лице на една прекрасна дама с прошарена коса. Излях историята си пред нея, като завърших с думите: —Но господин Алман, когото всички толкова уважават, не иска и да погледне моята работа. — Дайте да погледна „Колонка за купувачите" —каза тя, взе вестника в ръце и внимателно прочете маркирания текст от начало до край. След това се завъртя на столчето, стана, погледна към щанда за рецепти и със заповеднически глас, който можеше да се чуе чак до следващата пресечка, извика: —Рубен Алман, ела тук, веднага! — Тази дама беше госпожа Алман!

Тя каза на Рубен да купи рекламно място в моята колона. Този път устата му се изви в широка усмивка. След това тя ме попита за имената на четиримата търговци, които ме бяха върнали. Отиде до телефона и се обади на всеки от тях. Прегърна ме и ми каза, че те ме чакат да отида и при тях и да взема рекламите им. Рубен и Вивиан Алман станаха наши скъпи приятели, както и постоянни рекламодатели. Научих, че Рубен е добър човек — той купувал рекламно място безразборно от всекиго. Докато един ден Вивиан го помолила повече да не купува. И той просто се опитвал да удържи на думата, която и беше дал. Ако бях поразпитала в града, щях да знам, че трябва да говоря с госпожа Алман още от самото начало. Разговорът на столчетата пред бар-плота беше повратният момент. Рекламният ми бизнес процъфтя и се разрасна в четири офиса с 285 служители, които обслужваха 4 000 постоянни договора за реклами.

По-късно, когато господин Алман направи ремонт на старата дрогерия и махна бар-плота, моят скъп съпруг Боб го купи и го инсталира в офиса ми. Ако бяхте тук, в Калифорния, щяхме да седнем на столчетата, щях да ви налея кола и да ви напомня никога да не се отказвате, да помните, че помощта винаги е по-близо до нас, отколкото си представяме. След това щях да ви кажа, че ако не можете да общувате с някоя важна за вас личност, трябва да потърсите повече информация. Опитайте по други пътища. Намерете някого, който може да установи контакт вместо вас, като поръчител. И накрая, ще цитирам тези блестящи, окуражаващи думи на Бил Мариът, собственик на „Мариът Хотелс:

,,Провал ли? Никога не ми се е случвало. Всичко, с което съм се сблъсквал, е било временен неуспех.”

Доти Уолтърс