Веднъж, когато бях юноша, двамата с баща ми чакахме на опашка за билети за цирк. Най-сетне между нас и гишето остана само едно семейство. Това семейство ми направи много силно впечатление. Имаха осем деца и всичките бяха под 12 години. Виждаше се, че не са богати. Облечени бяха бедно, но чисто. Децата бяха добре възпитани, стояха зад родителите си и си чакаха реда чинно и мирно, строени две по две, хванати за ръце. Бъбреха оживено за клоуните, слоновете и другите номера, които щяха да видят тази вечер.

Билетопродавачката попита бащата колко билета ще желае. Той гордо отвърна:  -    Ще взема осем детски билета и два за възрастни, за да заведа цялото си семейство на цирково представление. Билетопродавачката му каза цената. Жената пусна ръката на съпруга си, главата и клюмна, устната на мъжа затрепери. Бащата се наведе малко по-напред и попита:  -    Колко казахте? Билетопродавачката повтори цената. Мъжът нямаше толкова пари.

Как да се обърне и да каже на осемте си деца, че няма пари да ги заведе на цирк? Като видя какво става, баща ми, извади от джоба си двайсетдоларова банкнота и я пусна на земята. (В никакъв случай не може да се каже, че тогава бяхме много за-можни!) Баща ми се наведе, вдигна банкнотата, потупа мъжа по рамото и рече:  -     Извинете, господине, това падна от джоба ви.

Мъжът разбра какво става. Той не просеше милостиня, но определено оценяваше помощта в тази отчайващо сърцераздирателна и неловка ситуация. Погледна баща ми право в очите, пое ръката му с две ръце, стисна здраво банкнотата от 20 долара и с треперещи устни и стичаща се по бузата сълза, отвърна:  -    Благодаря ви, господине, благодаря ви. За мен и семейството ми това наистина означава много. Двамата с баща ми се върнахме при колата и се прибрахме вкъщи. Тази вечер не отидохме на цирк, но не може да се каже, че останахме и без нищо.

Дан Кларк