Богатството не е в това, което имаме, а в това, без което можем. Имануел Кант

Жилището на Санди е толкова тясно, че когато се върне от супермаркета, трябва да реши какво да извади навън, за да направи място за покупките си, всеки ден тя полага неистови усилия да нахрани и облече себе си и четиригодишната си дъщеричка като припечелва оттук оттам като журналистка на свободна практика.

Бившият й съпруг отдавна се е запилял нанякъде и едва ли ще се появи отново. Колата й често решава, че има нужда от почивка и отказва да се помръдне. Което пък означава да яхне колелото (ако времето позволява), да ходи пеша или да се моли на приятели да я закарат. Вещите, които според американците стоят в основата на човешкото оцеляване - телевизор, микровълнова печка, стерео уредба и маркови маратонки - са твърде назад в списъка й на нещата, които „може би някой ден".

Питателна храна, топли дрехи, обитаемо жлище, вноски за изплащане на студентския заем, книжки за дъщеричката, най-необходимите лекарства и по някое сутрешно кино - тези неща поглъщат всичките й оскъдни доходи. Санди вече не си спомня на колко врати е тропала, за да си намери прилична работа, но все има нещо, което не е наред - липсва й стаж или не е подходяща за мястото, или пък е невъзможно да се грижи за детето си.

Историята на Санди не е нещо необикновено. Много самотни родители и по-възрастни хора едва се преборват с икономическата ни система и изпадат в цепнатината между тези, които действително могат да се издържат, и тези, които живеят в достатъчно дълбока мизерия, за да получават социална помощ от държавата. Това, което отличава Санди от всички останали, са възгледите й.

-     Аз нямам много под формата на вещи или на американската мечта - сподели тя пред мен с искрена усмивка. -     Това не те ли притеснява? - попитах аз. - Понякога, когато видя някое момиченце на възрастта на дъщеря ми, облечено в хубави дрешки и с хубави играчки, или което се вози в хубава кола и живее в хубава къща, тогава се чувствам зле. Всеки иска децата му да бъдат добре - отвърна тя.

-     Не им ли завиждаш? -     На какво да им завиждам? Не умираме от глад, облечени сме и въобще имаме най-важното в живота - обясни тя. -     И кое е то? - попитах. -     Според мен, независимо колко неща можеш да си купиш, независимо колко пари имаш, в живота си можеш да задържиш само три неща - рече тя. -      Какво значи да „задържиш"?

-      Искам да кажа, че тези неща никой не може да ти ги отнеме. -      И кои са те? - попитах. -      Първо, преживяванията ти; второ, истинските приятели; и трето, това, което отглеждаш вътре в себе си - отвърна тя без колебание. За Санди „преживявания" не означава нещо грандиозно. Те са тъй наречените обикновени моменти с дъщеря й - разходки в гората, дрямка под сянката на някое дърво, малко музика, топла вана или прясно изпечен хляб.

Определението й за приятели е по-обширно. -      Истинските приятели са тези, които никога не напускат сърцето ти, дори когато известно време изчезнат от живота ти. Дори след много години продължаваш с тях оттам, откъдето сте прекъснали и дори ако умрат, те остават да живеят в сърцето ти - обясни ми тя.

А по въпроса за това, което отглеждаш вътре в себе си, Санди рече: -      Това зависи от човека, нали така? Аз не отглеждам завист или тъга. Мога, ако искам, но предпочитам да не го правя. -      И какво отглеждаш ти? - попитах. Санди погледна ласкаво дъщеричката си и после отново обърна поглед към мен. После посочи очите си, които преливаха от нежност и признателност и искряха от радост - Аз си отглеждам това.

Филип Чард