|
 Съществува свят на живите и свят на мъртвите, а мостът между тях е любов...Торнтън Уайлдър.
При едно от скорошните ми посещения във Варшава, Полша, екскурзоводът на групата ни от 30 граждани с дипломатически статут от Института за хуманно съзнание в Сан Матео, щата Калифорния, остана смаян, когато му казах, че искаме да се срещнем с хората. -Никакви катедрали и музеи повече - рекох, — искаме да се видим с хората! Екскурзоводът, който се казваше, Роберт, отвърна: -Сигурно се шегувате. Вие явно не сте американци.
Може би канадци. Но не и американци. Американците не обичат да се срещат с хората. Ние тук гледаме „Династия" и други американски филми. Американците не се интересуват от хората. Така че признайте си истината. Вие сте канадци или може би англичани, а?
Мъчно ми е да си призная, но той не се шегуваше. Беше напълно сериозен. Ние обаче също не се шегувахме! След продължително обсъждане на „Династия" и другите американски телевизионни предавания и сериали, си признахме, че да, наистина има много такива американци, но има и други, които не са такива, и успяхме да убедим Роберт да ни заведе да се видим с хората. Той ни заведе в женски старчески здравен дом. Най-възрастната жена в болницата беше над 100-годишна и се твърдеше, че е бивша руска принцеса, която ни изрецитира стихове на множество езици.
Макар от време на време да не говореше много свързано, тя излъчваше благородство, очарование и красота и никак не й се искаше да ни пусне да си тръгнем. Но се налагаше. Придружени от сестри, лекари, персонал и управата на болницата, ние успяхме да се прегърнем и посмеем с почти всички от 85-те жени в заведението. Някои ми викаха „тате" и настояваха да ги прегърна. Аз се съгласих и си поплаках на воля като виждах колко прекрасни души се крият в техните повехнали тела.
Най-големият шок за всички нас по време на обиколката обаче дойде с последната пациентка, която посетихме. Тя беше най-младата жена в болницата. Олга беше само на 58 години. През изминалите осем години тя седяла в стаята си и отказвала да стане от леглото. След като изгубила любимия си съпруг, тя изгубила и желание да живее. Тази жена, навремето лекарка, се била хвърлила под влак, за да се самоубие. Влакът отрязал двата и крака.
При вида на тази жестоко осакатена жена, преминала през адските порти заради изгубения любим човек, ме заля толкова силна вълна на мъка и състрадание, че паднах на колене и започнах да милвам и целувам ампутираните й крака. Движеше ме далеч по-могъща от самия мен сила. Докато я целувах и галех, аз и говорех на английски. Едва по-късно схванах, че тя ме е разбирала. Но това беше без значение, защото самият аз не си спомнях какво точно съм казал.
Беше в смисъл, че разбирам болката от загубата на близкия човек и че ми се иска да й вдъхна смелост, за да се възползва от преживяното и да помогне в бъдеще на своите пациенти с помощта на увеличените си способности за състрадание и съчувствие. Че в такъв момент на значителен преход, нейната страна има нужда от нея повече от всякога. Както страната и навремето е била осакатена и съсипана, но сега се опитва да започне нов живот, така трябва да постъпи и тя.
Казах й, че ми прилича на ранен ангел и че на гръцки „ангелос" означава „пратеник на любовта, божи служител". Напомних й също, че ангелите нямат нужда от крака, за да летят. След петнайсетина минути всички в стаята вече плачеха. Когато вдигнах очи, Олга цялата сияеше и поиска инвалидна количка, за да се надигне от леглото за пръв път след осем години.
Стан Дейл
|
