"Най-добрият разказвач е този, който ти помага да живееш, когато времето е лошо - с други думи, ако в историята се разказва за лов под леда, непременно се включват различни практически съвети, които слушателят може някой ден да приложи в живота. Даже ако историята е единствено забавна, смехът и радостта, които тя доставя, са чудесен дар през дългата зимна нощ или когато навън времето е лошо".

Бялата скала

- Не — казал твърдо вождът на племето кауичан. — Няма да ти дам дъщеря си, дори да си син на морски бог. Знаеш, че и баща ти не дава съгласие за женитбата. Така трябва да бъде. Аз казах! Младият морски бог се натъжил. Желаел красивата дъщеря на вожда на кауичаните повече от всичко друго, което някога бил пожелавал. Бащата на младежа, бог на морето, бил приятелски настроен към кауичаните и им помагал, когато техните канута навлизали в морето. В замяна кауичаните му давали множество богати дарове. В онези, отдавна отминали вече дни жилищата на кауичаните се намирали по брега на днешния остров Ванкувър в Британска Колумбия, където сега се издига град Сидней. Кауичаните знаели волята на своя вожд и не се отнасяли приятелски с младия морски бог, когато той идвал в тяхното село; за дъщерята на вожда било много трудно да остане насаме с младия бог-човек, който искал да се ожени за нея. Ала макар че вождът зорко бдял, двамата млади успели да се срещнат няколко пъти на брега след полунощ. Въпреки че много обичала младежа, девойката се бояла от баща си. Страхувала се също и от онова, което младият мъж, с помощта на вълшебната си сила, би могъл да стори на баща й и на цялото племе, в случай че го отпратят. Но тъй като наистина обичал девойката, младежът не желаел да прилага силата си и да стори зло на племето и затова измислил друг начин да спечели момичето, без да загуби добронамереността на кауичаните. След много луни вождът на кауичаните и неговите мъдреци склонили да дадат момичето на младия мъж само ако той хвърли огромната бяла скала, която се намирала близо до брега на морето, до един далечен залив. „Макар и син на морски бог, той няма да може да хвърли толкова далече тази грамадна скала", мислел си вождът. Но не съзнавал какво може да направи силата на любовта, подпомогната от магическата мощ! И тъй рано една сутрин, когато изгрявало слънцето, вождът, мъдреците и цялото племе се събрали на брега зад огромната бяла скала в очакване момъкът да стори невъзможното. Девойката стояла на брега до баща си, когато настъпил очакваният миг. Момъкът застанал зад скалата. В сравнение със стройния младеж тя изглеждала още по-голяма. Поздравил той вожда и неговата дъщеря, като вдигнал високо ръка, а после клекнал зад голямата бяла скала. Внезапно прозвучал странен шум, сякаш необикновено голяма вълна блъснала скалата; и когато младият бог-човек се изправил, изумените люде видели, че крепи високо над главата си скалната грамада. Забелязали как се издуват мускулите на ръцете и рамената му, сякаш щели да се пръснат. Затаили дъх, като видели как се огъват коленете му. „Ъъъъх" промълвили те, когато момъкът се изправил и запратил с всички сили скалата далече пред себе си. Огромната бяла скала полетяла високо, напред към далечния залив, който днес се нарича Семиаму бей. След време тя сякаш забавила устрема си и всички, освен момъкът и девойката, повярвали, че няма да може да стигне до брега край залива. Но любовта и магията се обединили, както често става в индианските легенди. Огромната скала паднала на брега край залива, прекосявайки широкия пролив. Момъкът се обърнал и тръгнал към вожда и неговата дъщеря. Строгото лице на вожда било почти усмихнато, когато момъкът поел ръката на девойката и двамата тръгнали надолу към брега. Там спуснали във водата едно кану и започнали да гребат, докато островът ги закрил от погледите. Продължили, докато стигнали до сушата, където била паднала огромната бяла скала, и решили да създадат свой дом в красивата местност, която я заобикаляла. Там заживели и станали родоначалници на племето семиаму.

Макар времето да е заличило всички спомени за този подвиг, някои стари дела още могат да влияят на настоящето. Нека да разгледаме легендата за бялата скала и нейното влияние върху днешните хора на Сидней. По време на едно скорошно празненство в град Бялата скала делегацията от Сидней настояла за връщането на бялата скала на Сидней, защото, обяснили те, е била хвърлена от това място. — Да — съгласили се гражданите на Бялата скала, — но тя е паднала тук, и затова е наша, както е била през всичките тези години.
Думите се превърнали в заплаха и делегацията на Сидней побързала да си отиде, но преди това измерили скалата в Семиаму бей. Кметът на Бялата скала и сега продължава да се чуди на едно писмо от кмета на Сидней, с което официално се иска връщането на бялата скала. Поради това населението на Бялата скала зорко бди над скалата.

Да си припомним приказката за Принцеса Покахонтас.



Легендата за красивата индианка Покахонтас и нейната любов към един чуждоземец води началото си още от 17-ти век, но сякаш се възражда след като студиото на Уолт Дисни създава едноименния анимационен филм. Всъщност историята далеч не е легенда, но се е превърнала в такава с годините. Покахонтас (Pocahontas) е дъщеря на Wahunsenacawh - вожд на едно от индианските племена, живели някога на територията на днешния щат Вирджиния. Макар да се счита, че майка й е от по-нисък социален ранг, англичаните се обръщат към нея с названието "принцеса". Счита се, че Покахонтас е родена някъде към 1595 година, но се знае точната дата на нейната смърт - тя умира на 21 март 1617 година. Според най-разпространената легенда, след като се влюбва в красивия англичанин Джон Смит, Покахонтас се покръства и става негова жена. Независимо, че това всъщност е само красива приказка, името на младата индианка и до днес се свързва основно с това, че тя помага на първите заселници в района да се установят, като се счита, че този процес е започнал от днешен Джеймстаун. Истинските, официални имена на прословутата индианка са Матоака (Matoaka) и Amonute. Покахонтас е детският й прякор, свързан с игривия й характер – на езика Powhatan то означава „малката лудетина“. Всъщност традициите на местната култура повеляват истинските имена на всеки от племето да бъде държано в тайна – това се прави, за да не може врагът да го използва, за да нарани човека. Именно затова индианците скриват от англичаните истинското име на Матоака и я представят като Покахонтас. След като става християнка, индианката получава името Ребека и взима фамилията на своя съпруг – Джон Ролф (John Rolfe). През месец май 1607 г., английските колонизатори пристигат във Вирджиния и започват да се установяват там. Именно тогава малката индианка и англичанинът Джон Смит се срещат за пръв път. Когато ловци от племето залавят чуждоземеца и го водят в селището Werowocomoco, индианците възнамеряват да го екзекутират. Намесата на Покахонтас обаче спасява живота на Смит и това й печели уважението на всички новодошли в английските селища. Всъщност историята на англичанина е единственият източник на информация за събитията и много историци изказват съмнения по отношение на нейната достоверност, тъй като за спасяването си от индианката англичанинът споменава едва през 1616 г., в писмо до кралица Анн. През годините историческите факти се смесват, изменят и допълват, оформяйки историята за красивата индианка, влюбена в снажен чужденец. Ранните исторически факти разказват как малката индианка се е сприятелила с Джон Смит и английските колониални селища, и често е отивала там да играе с децата. В години на глад и недоимък тя е носила храна на англичаните и ги е спасявала от гладна смърт. С годините обаче колонията се разраствала и се стигнало до нов конфликт между новодошлите и местното население, което се чувствало все по-заплашено за земите си. През 1609 г. Джон Смит бива ранен при стрелба и се налага да се върне в Англия, за да получи медицинска помощ. Англичаните казват на индианците, че Смит е мъртъв и Покахонтас приема това за вярно – тя разбира, че той е жив едва няколко години по-късно, когато пътува за Европа, вече като съпруга на Джон Ролф. Според някои историци младата индианка е била омъжена и за един воин от нейното племе, наречен Kocoum, и това е станало някъде преди 1612 г. За този брак обаче не се знае нищо повече. Всъщност историческите факти по никакъв начин не намекват, че между Покахонтас и Джон Смит е имало някаква любовна връзка – тази част от легендата се появява по-късно и само в художествените произведения (каквото е филмът на Уолт Дисни). През 1613 г. Покахонтас отсяда в селище на племето Passapatanzy, които търсуват с нейното племе. Тук пристигат двама английски колонисти, за да търгуват с местните – те забелязват младата индианка и решават да я отвлекат за откуп (за да я разменят срещу английски пленници). Преговорите обаче не преминали както трябва и Покахонтас останала в плен повече от година, усъвършенствайки английския си език. По това време тя бива покръстена и приема християнското име Ребека. През 1614 година, по време на сблъсъците между англичани и индианци от нейното племе, Покахонтас заявява желанието си да остане с чужденците, тъй като счита, че баща й не е направил всичко възможно, за да я спаси от плен. По време на пленничеството си младата индианка се запознава с Джон Ролф – английски производител на тютюн, чиято съпруга била починала. Той бил благочестив и стабилен мъж, но няма информация по отношение на чувствата на Покахонтас към него и към техния брак. Двамата се женят на 5 април 1614 г. и от брака им се ражда техният син – Томас Ролф. Този съюз не помага за освобождаването на английските пленници, но допринася за осъществяването на мир между местните племена и колонизаторите в следващите няколко години. Що се отнася до сина на индианката, благодарение на него, тя получава множество потомци – голяма част от семействата, започнали рода си от първите заселници, имат родствена връзка с рода на Покахонтас и нейното племе (включително бившата първа дама на САЩ – Нанси Рейгън). Тъй като за колонизаторите било трудно да привлекат нови инвеститори към новооткритите земи, те използвали младата индианка като символ, с който да убедят европейците, че местните хора могат да бъдат лесно колонизирани. През 1616 г. семейството на Покахонтас пътува за Англия и пристига в Лондон, където индианката разбира, че Джон Смит е жив. Самият Смит не се среща с Покохонтас, но пише до кралица Анн своето убеждение, че тя трябва да бъде третирана с уважение като кралски посетител. По-късно двамата стари познайници се срещат отново на светско събитие, като по думите на Джон Смит младата индианка е настоявала да се обръща към него с "татко". Всичко това доказва за пореден път, че легендата за любовта между двамата е само романтична приказка, която няма нищо общо с истината. През март 1617 г. семейство Ролф се качва на кораб, за да се завърне във Вирджиния, но още в началото на пътуването Покахонтас се разболява тежко и умира. Причината за смъртта й не е напълно установена – предполага се, че индианката е била болна от едра шарка, пневмония или пък туберкулоза, като има дори предположения, че е била нарочно отровена.

Вълшебните фигури от глина


Разказвачите от племето пони често разказват тази приказка, но ще я чуете и от други разказвачи на други племена от Великата долина. Преди много години индианците нямали понита и ходели на лов за бизони пеша, като бродели в продължение на много луни. Когато местели лагера си, за да следват стадото бизони, жените от племето имали за помощници големи, силни кучета. Тези кучета влачели тежките палатки типи и всичко останало, което трябвало да се пренесе, на травойси (носилка). А около огъня тази приказка се разказва ей така. В голям лагер на поните живеело бедно момче-сираче. За да се прехранва, то трябвало да проси от палатка на палатка. Някои от хората били добри с него, а най-добър бил вождът. Той давал на момчето храна, мокасини, а понякога и гамаши. Вождът казвал на хората си така: — Тирауа, Великият дух, знае за това малко момче. Когато то порасне, Тирауа сигурно ще се погрижи за него и един ден то може да стане велик вожд. Хората се смеели, когато оставали сами, тъй като не вярвали на думите на вожда. Една нощ момчето видяло в съня си две необикновени, големи фигури, подобни на едри елени; ала животните, които сънувало, имали дълга грива вместо рога и опашките им били дълги и бухлати. Момчето не знаело какви животни вижда в съня си. Направило малки фигурки от глина точно като фигурите, които сънувало. Но не казало на хората за тях. Скоро през една нощ му се присънил друг сън: било дарено и с вълшебна песен, която според него идвала от Тирауа. На момчето било казано, че фигурите, които е видяло в съня си, са животни и те трябва да ядат трева и да пият вода също като елените. Така момчето поставило двете си глинени фигурки в една скрита долина, където имало езеро и трева в изобилие. Много луни ходило момчето при фигурите, които измайсторило. И една нощ, също на сън, тайнствен глас му съобщил да отиде в долината, където е скрил глинените същества. „Вземи със себе си дълго въже от кожа" — казал му гласът. Момчето взело кожено въже от вожда, който му ставал все по-голям приятел. И макар че се страхувало, момчето отишло в долината и видяло, че двете глинени животни са оживели и са станали много красиви и кротки. Без да се страхуват, те приближили до момчето. То поставило краищата на коженото въже около красивите им шии и ги повело към селото. Момчето вярвало, че двете магически същества, които по-късно нарекли понита, са дошли от небето. Отначало хората се боели и се отнасяли с необикновените нови животни като с вълшебни предмети. Момчето завело животните при вожда, който по-късно осиновил момчето. Скоро хората от племето открили колко прекрасни и полезни са двете животни. Както предсказал вождът, когато пораснало, момчето станало велик воин и основало великото Дружество на вождовете, в което били приемани като членове само най-храбрите и изкусни воини-вождове.

Знаете ли, че търся, търся в нета и не намирам никакви индиански приказки за деца освен онези дето си ги знаем - старата книжка, от която и тук сложих една - две. Та ми хрумна, защо да не вземем да напишем нови индиански приказки за деца? Не че някой ще ни ги издаде, защото се издават други неща, обаче може и виртуално да се четат, пък като съберем пари ще си ги издадем за своя сметка. И ще сме горди, че сме го постигнали сами. После като си заведем децата на палатки /аз съм малко специална може да си купя каравана за глезани ) ще си запалим огън и ще разказваме от нашите приказки.

Така че ето каква е идеята:

"Скъпи дами, каня ви на конкурс-състезание по писане на индиански, детски приказки. Няма никакви изисквания и ограничения, освен приказките да са посветени на индианската култура. И е желателно да имате поне минимални знания за нея, за да се приближим някак си до някаква автентичност."

Аз вече имам две приказки, така че се включвам първа. И почвам да мисля сюжет за третата. Хайде, че изоставате, водя ви с две обиколки.

Великият Дух на Орела
Духа на Вълчицата

Снощната идея за този конкурс придоби по-мащабни измерения в моята глава. Идеята е следната, може да се организира по-сериозно и да бъде с нагреден фонд. Обаче аз както знаете по важни съображения не ходя по никакви литературни конкурси и не съм много наясно какви парични награди се присъждат за 1, 2 и 3-та награда. Това първо. Второ, когато конкурса завърши трябва някаква зала, където да се поканят участниците и да се раздадат наградите на спечелилите. И да има някакъв разговор за индианската култура, за децата - индианчета, за децата българчета и за българското участие в цялата работа.

А най-важното е, че по време на конкурса трябва да има поне двама души жури, които да оценяват приказките и разказите до колко те са автентични и могат да станат част от да го кажем съвременно индианско творчество. Сами разбирате, че приказки за елфи, джуджета, дракони и др. персонажи нямат място в индианска приказка, защото не присъстват в тази култура като герои.


Това, което аз мога да предложа е около 300 лв. Ясно ми е че парите са нищо, но целта не е да се печелят пари от този конкурс, а да напишем индиански приказки на български, защото си нямаме нито написани, нито преведени. Освен онази стара книжка от пантивека с грозни илюстрации.

Ако някой друг желае да се включи с финанси може да увеличим наградния фонд. Естествено за спонсорите ще има надлежно и натрапчиво до досадно рекламиране /както си му е реда/ че са спонсори. Друго няма да получат тези.

И да уточня, че разни мошеници, мутри новоизлюпени "меценати" колкото и пари да предложат /ако предложат/ няма да бъдат допуснати да спонсорират. Това го вметвам, защото знам, че някои от тях се включват с мръсните си парички в разни литературни конкурси.

Конкурса може да се казва: "Индиански приказки и легенди" /работно заглавие/ за сега. И разбира се ще разчитаме на фейсбук.

Госпожо Лисано Мери, какво мислите по въпроса? Включете се активно с вашата огнена марсова овенска порода, за да дръпнете малко Рака напред, после аз ще ви изведа до върха на индианските планини посред зима.

Ще попитам опашката си -
казала госпожа Мери
и решила, че ще може да се мери
с разказвачи и таланти смели,
даже средства ще намери!

И при мен са още в за- работно действие съответните средства,
така че както е казал Марк Твен: „След двадесет години ще бъдете по-разочаровани от нещата,
които не сте направили, отколкото от онези, които сте направили.
Развържете въжетата и вдигнете платната!Отплавайте от сигурното пристанище. Хванете вятъра!
Изследвайте! Мечтайте! Откривайте!“

А кой беше казал нещо от рода на: "Предпочитам да съжалявам за нещо, което съм направил, отколкото за нещо, което съм искал да направя, но не ми е достигнала смелост."?

Ами да започнем от парите - правилно. Нека всеки да каже с каква сума може да участва за наградния фонд?

Ако се съберат повече пари те няма да са за наградите всички, а за да си платим да ни издадат сборника. Тоест всеки автор ще си види името в книгата, а за тримата най-добри и парична награда.

В сферата на хипотезите сме все още, защото началото е трудно. А и не всичко зависи от нас, ако нямаме жури, няма конкурс.

Ами четейки Лакотската молитва , която намерих при нашите индиански приятели във фейсбук, смятам че място за съмнения и колебания дали да има конкурс или не - няма. Конкурс трябва да има! Още повече, че днес си мислех за сюжета на моя трети разказ и той се върти около идеята за "Злия дух на алкохола", който влиза в хората и ги обсебва и ги кара да правят лоши неща. Аз имам опит с този зъл дух, всички имаме.

И ако проследите темата Молитви, ритуали и церемонии ще видите, че точно преди Лакотската молитва седи цитата от книгата на Черния Елен за алкохола.

Аз съм човек на науката, но няма как да пренебрегна такива очевидни знаци.

Повтарям - конкурс трябва да има!

На този адрес можем да се запознаем с това как се организира кункурс. Тоест какво в общи линии трябва да съдържа текста, чрез който представяме конкурса и приканваме хората да участват в него. Също така установения награден фонд се движи в следните рамки. За първа награда - 150 лв.; 2 - 100; 3 - 50лв.

knigite.bg/konall.php?bid=130

Да почерпим опит дето се казва.

Да нахвърлям някои първоначални правила. Журито няма да може да участва в конкурса. Хора, които участват като спонсори евентуално можем да участваме /аз бих искала/, но предполагам етиката ще изисква в случай, че спечели наше произведение да отстъпим наградата си на следващия/друг участник или да я дарим за някаква кауза свързана с индианската култура.

Всъщност това няма да е "евентуално", а направо го въвеждам като правило за участие в конкурса на спонсорите на конкурса.

Нали разбирата че е някак си опорочено да дадем пари за конкурс пък и да го спечелим и да си приберем парите от наградата.

Ето до къде го докарахме с конкурса. Разширихме още платформата и се получи следното:

Първи национален литературен конкурс: „Чуй приказката на Земята”

„Човекът - част от природата”, „Защо/Как човекът общува с природата?”, „Земята – твой приятел”, „Природата е твой приятел”, „Земята иска да ти разкаже приказка”, „Ти си част от приказката за Земята”...

Приятели,
Земята е дома на хората от незапомнени времена и на различните континенти те са общували с растенията, животните, реките, горите, планините, вятъра ….. Те са били и ще бъдат част от нашия живот. Всеки от нас е тичал по зелената поляна и през снежните преспи, и този спомен винаги буди в него топлина и дава свобода за детето в нас. Ние ви каним да разкажете как вие общувате с природата, какво сте научили от нея, начина, по който тя ви се разкрива, приказките, които природата ви разказва. Или може би, това което вие искате да разкажете на природата, споделете го в разказ и Земята ще ви чуе. Бъдете част от приказката на Земята!

Ние организаторите на конкурса сме млади хора, които също като вас пишат и се изявяват в различни сфери на творческия живот. Липсата на подобен конкурс и обичта ни към Земята ни подтикна да създадем един колкото екзотичен, толкова и сериозен проект в сферата на литературното творчество. Имаме амбициите той да бъде провеждан ежегодно и да намери своето достойно място в живота на българските творци. Ще бъдем много радостни, да срещнем отклик сред вас и да получим вашето доверие и желание да експериментирате, разказвайки „Приказките на Земята.”

Електронни списания „Сексология и природа на човека”, Журнал „Екология” и „Компас” Ви канят на първия по рода си литературен конкурс за проза и поезия: „Чуй приказката на Земята”




Наградния фонд на конкурса е:

150 лв - първа награда
100 лв – втора награда
50 лв – трета награда

Първите 30 произведения ще бъдат публикувани в електронни списания: Журнал „Екология”; „Компас” и „Сексология и природа на човека”

Вашите творби ще бъдат оценявани от жури в състав:

1. Елена Щерева Георгиева
2. Димитрина Димитрова
3.


Условия и критерии за участие в конкурса:

1. Навършени 18 години
2. Грамотност, оригиналност, креативно мислене
3. Любов към природата и силна връзка с нея
4. Всеки участник има право да участва с до два разказа и/или стихотворения
5. Конкурса не е анонимен
6. Не се приемат вече публикувани разкази и стихотворения, както и такива участвали в други конкурси.
7. Не се приемат незавършени произведения.
8. Очакваме разказите Ви написани на кирилица в обем: минимум 1-5 машинописни страници. Машинописна страница - 33 реда, 60 знака на ред, шрифт Arial,големина на шрифта 14, междуредие 1.5). Формат .doc или .rtf
За обема на стихотворенията няма ограничение с изключение на стила “бял стих” - до 50 реда. (шрифт Arial, големина на шрифта 14). Формат .doc или .rtf
9. При желание от страна на спонсорите да се включат в конкурса, то те с изпращането на своите материали за участие, потвърждават, че са съгласни, при условие, че спечелят първа, втора или трета награда да я преотстъпят на друг конкурсен участник.

Изпращайте вашите разкази и стихотворения на адрес: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

В писмото отбелязвайте надлежно:
- три имена
- електронна поща за обратна връзка
- телефон за обратна връзка

Начало на конкурса: 14.02.2012г.
Край на конкурса: 10.04.2012г.
Наградите ще бъдат връчени на: 22.04.2012г.- Международен ден на Земята


Място за връчване на наградите:

София
ул. "Граф Игнатиев" №18
Orange center
www.orange-bg.com

С уважение:

Организатори на конкурса: „Чуй приказката на Земята”

Юлияна Шапкарова - спонсор
Марияна Кондова - спонсор
Катина Аврамова

Мери спа, спа, че като се събуди - пишете обща сума 100 лв. от Мери! То е ясно как ще ги разпределим 50/30/20.
В Стихове бг има една дама Дейзи Патън, която мисля пише и поезия и проза за деца, при това "пораснали"...
Имам и друга позната, която пък работи в издателство - В. Търново - Преслава Кирова

Пишеме:

Юлияна Шапкарова - 300 лв. /за сега/
Марияна Кондова - 100 лв.
.
.
.
.
.

Хайде Ladies and Gentlemen, за каузата, за Природата, за Любовта, за щедростта..

400 лв. един път
400 лв. втори път

Кой каза 1000 лв.?



Дайте да събереме пари, за да обещаеме на хората - сборник!

Залата за връчването на наградите е уредена! Намира се на Граф Игнатиев № 18. 36лв. за 1 час. Аз си мисля, че около 3 часа ще са ни предостатъчни. За 108 лв. Мястото се нарича Orange center уютно и приятно, събира около 40 човека и домакините са много любезни, млади хора. Предлагат ни и реклама в техния сайт и на страницата им във фейсбук, за което няма да се плаща. Тяхната мениджърка си записа датата 22 април като заявена и заета от нас. Остава да уточним само часа.

С едно изречение парите за наградите и за залата са налице. Справихме се! Сега остава журито да уточним.

Предложиха ми следната идея. Тъй като било важно аз да съм в журито и това не трябвало да подлежи на обсъждане, можело след като искам да пиша разказ, той да не участва в конкурса, а да бъде прочетен по време на връчването на наградите. Това може да направи и всеки друг от журито.

А след успешното приключване на преговорите...заслужено кафе с кардамон на миндерчето в LIME.

И да си припомним разказа за първото кафе с кардамон...

Да благодарим на Уакан Танка и на Духовете покровители на конкурса, защото не ми дават никаква възможност за "уплашване" и отказване. Вчера писах по другата тема, за "големите майстори", които ми образуват някакви чувства на молоценност и с парите си и с връзките и с възможностите си, а това разколебава, особено, когато човек иска да организира независим от чужди възможности конкурс. Защото дето се казва, който дава парите и връзките той поръчва музиката. А ние искаме да чуеме музиката на Земята, не на бизнесмените.

Та разколебаването ми премина, защото днес започнаха да се обаждат хора, които се интересуват от участие в конкурса и от условията за участие. Видели предварителната реклама тук в сайта и им харесало много. Това е много добър знак! Защото конкурса още не е започнал, дори не е обявен някъде като съществуващ. И въпреки това има интерес.

Обнадеждена съм. И това ме накара да привърша с крайния вид на документа представящ конкурса, да ви го покажа и по-късно да го пускам във Фейсбук, като събитие.