Голям керван преминавал през пустинята. Пътниците достигнали до оазис, в който решили да пренощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достигала. А никой не искал да стои буден и за пази незавързаната камила.
Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и нощта преминала спокойно.
На сутринта отвързали камилите. Всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо завързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията, който вечерта я "вързал", се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала.

Възрастен индианец разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си: - И кой вълк побеждава? - Този, когото нахраниш. – отговорил старият индианец.

Вървял един човек из полето. Минал покрай един селянин и го попитал: Човече, след колко време ще стигна до града? Селянинът го погледнал, и му показал с ръка да продължава да върви. Пътникът помислил, че не го е разбрал, и попитал отново: След колко време ще стигна до града? Селянинът отново му посочил с ръка да върви. Е, явно на човекът не му е до мене – си казал пътникът и продължил. На края на нивата чул селянинът да вика след него: Човече, ще стигнеш във града по обяд. Добре де, два пъти те попитах, защо чак сега ми казваш? – попитал пътникът. За да зная кога ще стигнеш, трябва да те видя как вървиш- отговорил му селянинът.

Мдаааааа, какво прави силата на /само/внушението!

Да, отново става дума за тъмната и светлата страна в нас, Ин и Ян, Доброто и Злото и т.н. Понякога е по-силна едната, понякога другата; понякога - едната дълго време вършее в нас! и особено, ако е тъмната, се чувстваме кофти, нещастви и неразбрани! ако е светлата - сме в разбирателство със себе си и света, радостни и доволни. Зависи кого храним, както се казва в притчата! Много хубава наистина.

Действително нещата в живота зависят и от вървежа ни през него!

Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа** в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил. Оттогава веселите и хубави брат и сестра станали планини - Хемус* и Родопа. Стоят далеч един от друг, защото стария бог разстлал между тях обширна низина.

*Хемус - древното тракийско име на Стара планина, наричана от древногръцките историци Аемон, а от славяните Маторие гори, което турците превеждат като Коджа Балкан или само Балкан. Най-новите научни доказателства са в полза на българския произход на името Балкан. Стара планина се простира от долината на р. Тимок до Черно море. Дълга е 555 км и разделя България на две големи части - Северна и Южна България. Със Стара планина са свързани много предания и легенди и народни песни, които я възпяват като закрилница на народните борци за свобода и пазителка на българския род и име.

** Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

Някои казват, че любовта е река, която дави слабите. Някои казват, че любовта е бръснач, който оставя сърцето да кърви. Някои казват, че любовта е глад - безкрайна болезнена нужда. Аз казвам, че любовта е цвете, а ти си само семето. Единствено сърцето, боящо се да не бъде разбито е това, което никога не се научава да танцува. Мечтата, която се страхува да се пробуди е тази, която не поема риска да се осъществи. Този, който не може да се раздаде е същият, който не може да дава. И ДУШАТА, КОЯТО СЕ СТРАХУВА ДА УМРЕ Е ТАЗИ, КОЯТО НИКОГА НЕ СЕ НАУЧАВА ДА ЖИВЕЕ! Нощта беше твърде самотна, а пътят твърде дълъг и те кара да мислиш, че любовта е само за щастливците и за силните. Но помни, че през зимата, там някъде дълбоко под "горчивия" сняг, лежи семето, което с любовта на слънцето, през пролетта ще се превърне в роза...

КРАСАВИЦАТА И ПОЕТЪТ (източна притча)

Вървяла по пътя девойка, прекрасна като фея. Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:
— Кажи ми, защо вървиш след мен?
Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!
Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен.
Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. Свел поглед, той попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?
Девойката се усмихнала и отговорила:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?

Урокът на пеперудата

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде ум и силно тяло, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно

Здравейте приятели една легенда за България.

Старите хора разказват. Когато Бог раздавал земя на отделните народи,българинът работил на нивата и затова отишъл последен за своя дял. Господ се позамислил какво да му даде, тъй като вече бил раздал цялата земя... Но Българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие и привлякъл вниманието на Вседържителя със тези си качества. Затова Господ решил да му подари част от своята земя – рая. И наистина – България е известна със своята богата, разнообразна и красива природа. Какво ли само няма на нейната територия – и планински исполини, и плодородни равнини, и обсипани с рози долини, и лазурно море...

Атеистът

Eдин атеист се разхождал около пропаст, подхлъзнал се и полетял надолу. Падайки му се удало да се хване за един клон. Висейки на него, полюшвайки се на хладния вятър той осъзнал цялата безизходност на положението си. “Е, - помислил си той, - единствено бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в него, но може би съм бъркал. Какво има да губя?” Затова той извикал:
-Боже! Ако съществуваш, спаси ме и аз ще повярвам в теб! Отговор не дошъл и той извикал отново:
- Моля те, боже! Аз никога не съм вярвал в теб, но ако ти ме спасиш, отсега нататък ще вярвам в теб. - Изведнъж от небесата се разнесъл гръмовен глас: -О не, няма. Аз познавам такива като теб!
- Човекът толкова се удивил, че едва не изпуснал клона. -Моля те, боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам! -О не, нама! Вие винаги така говорите. Човекът умолявал и убеждавал бог и накрая той му казал: -Е добре. Ще те спася. Пусни клона. -Да пусна клона?! –възкликнал човекът. –Ти да не ме мислиш за луд?

Хорското мнение

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя. Като ги видели, селяните рекли: - Ей, глей какъв син - баща му ходи пеша, а той язди! На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли: - Какъв баща! Детето му ходи пеша, пък той язди! На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните: - Нямат милост тия, ще уморят добичето! На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните: - Хахаха, гледай какви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял. И бащата рекъл на сина: - Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората, ще свършиш като коня!

"Днес е прекрасен ден.."

Сляпо момче седеше на стъпалата пред една сграда с шапка до краката си. То държеше табела с надпис: “Аз съм сляп. Моля помогнете.” В шапката имаше само няколко монети. По улицата вървеше един човек. Той извади няколко монети от джоба си и ги пусна в шапката. След това мъжът взе табелата, завъртя я и написа няколко думи и се отдалечи. Много скоро шапката започна да се пълни с монети. Повече хора започнаха да оставят пари на сляпото момче. Същият следобед мъжът, който беше сменил табелата се върна, за да види как вървят нещата и до колко е пълна шапката. Момчето го разпозна по стъпките и го попита: “Нали вие сте човека, който тази сутрин смени моята табела. Какво написахте?” Мъжът отговорил: “Аз просто написах истината. Написах това, което и ти беше написал, но по друг начин.” Това, което мъжът беше написал на табелата гласеше:

“ДНЕС Е ПРЕКРАСЕН ДЕН, НО АЗ НЕ МОГА ДА ГО ВИДЯ.”

Мислите ли, че първата и втората табела казват едно и също нещо? Естествено и двете табели казват на хората, че момчето е сляпо. Но първата просто те кара да помогнеш като оставиш пари в шапката. А втората казва на хората, че те могат да се насладят на прекрасния ден, но момчето няма да може, защото е сляпо....Понякога е нужно съвсем малко , за да се замислим и оценим ДАРОВЕТЕ, които имаме, но които често приемаме за даденост..

БЪДИ БЛАГОДАРЕН ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШ!

НЯКЪДЕ ТАМ ИМА НЯКОЙ, КОЙТО ИМА ПО МАЛКО...

ПОМАГАЙ, КОГАТО МОЖЕШ НА ОСТАНАЛИТЕ.

Думите на момчето отразяват някаква безнадежност. Думите на мъжа отразяват позитивност - момчето моли да му се помогне да види деня, оценявайки го, като прекрасен, незивисимо от състоянието му и без да изкривява истината. Има значение как човек тълкува състоянието си - физическо, емоционално, душевно. И как другите го възприемат. Но е следствие на собственото /не/възприемане на себе си, ситуацията, моментно състояние. На практика, както е казал и мъжът в притчата и той е написал истината. Но по друг начин - оценил е реалността - че момчето е сляпо - но молбата му вече не отразява безпомощност и мъка, а желание да му се помогне да види деня, за който знае, че е прекрасен.

Един човек влязъл в бръснарницата, както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.
Бръснарят казал: - Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог. - Защо? – попитал го клиентът. - Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако Той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това. Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата, той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря: - Знаете ли какво ще Ви кажа? Не съществуват бръснари. - Как така? – учудил се бръснарят. – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар. - Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата. - Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене. - Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има! Просто хората не Го търсят и не отиват при Него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

Приказка за морската звезда

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист. Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди. Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита: - Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?! Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза: - Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!