Олтар!
Цветя и тръни,
светлини и сенки върху него...
Една изгубена душа бавно пристъпва по пътеката
към него.
Бавно и леко застинала в движението си...
от Благоговение!
Приближава се със сълзи в очите...
С устрема за покой!
Скланя глава към него!
Примесени почит и любов!.
Изведнъж разбира!
Това е нейният олтар!
Нейните цветя и тръни,
светлини и сенки!
Сълзите капят...
Сълзи на радост и покой!
"Не съм изгубена!
Това съм аз!"
Сенки и светлини,
тръни и цветя!
Душата прегръща своя
Олтар!

Браво Надя! Прекрасно е! И въпреки че е посветено на Християнския олтар, а аз съм езичник и паганист по природа и християнка по кръщелно не мога да не се възхитя от вдъхновението и проникновението, дори откровението, което е предизвикала християнската религия в редовете на това стихотворение. Вярата, любовта и опрощението, надеждата - присъстват във всяка една духовна система и независимо дали моя олтар е съставен от природни елементи като планински кристал, морска раковина, мидени черупки, кактуси, свещи и ароматни пръчици, а твоят се намира в църквата (макар, че не малко хора правят олтари на Исус и Мария в домовете си и те са много красиви!) ясно се вижда приликата - цветята и тръните (кактуси или други), светлините и сенките, изгубената душа търсеща покой и намираща радостта от единението и общуването с Олтара. Наистина не съм чела по-хубаво стихотворение посветено на Християнството, което да може да пасне и на всяка друга духовна система и да може да се използва дори като молитва.

стихотворение което предизвика сълзите ми не е причината в него, то е много хубаво, а в моментното ми емоционално неравновесие. Олтара на Душите ни в него има място само за любовта, вярата и надеждата. Благодаря на n_hope и Камино.

Благодаря и на двама ви!
Но нямах пред вид християнския олтар. А душевния, в който има и тъга, и радост, и болка, и щаствие; и всяко чувство и емоция, за което се сетите! И затова съм съгласна с Kamino, че пасва на всяка духовна система. Идеята ми беше свьрзана с визуализацията на олтара на душата. И как това, което все тьрсим е в нас!

Раждаш се,
посрещат те с любов роднини.
Растеш,
посрещат те с любов приятели.
Вървиш по пътя на живота си...
срещаш любови...
срещаш раздели...
Вървиш или пълзиш по пътя на живота си...
срещат те любови...
срещат те раздели...
Вървиш през пролетна гора, пролетна поляна.
Вървиш или пълзиш през камъни,трънаци, треволяци.
Срещаш/т/ с/т/е раздели,
срещаш/т/ с/т/е любови.
Вървиш към залеза си:
"Еееееееееххххххх!
Защо не срещнах любовта към себе си?!"

Това е нещо, което писах преди не много време и повечето сте го чели. То ще бъде публикувано в Книгата: Есенн огньове" със заглавието: "Пътища и Пътеки сред тръни и лавандула" Но нека тук да го публикувам със заглавието: "Олтара на Любовта". А може и в книгата да добавя това под заглавие.

Олтара на Любовта

Има обич и обич и обич... Една обич минава за три дни или седмица като настинка или грип. Друга преминава за няколко години. Има и такава обич, която е за цял живот. Тази обич е и дар и изпитание, понякога завършва трагично, друг път щастливо. Човек може да разбере това едва в последната секунда от живота си. Тази обич не намалява с годините, нито се изхабява, нито безразличието и скуката успяват да се настанят на нейно място. Тази обич расте с всяка следваща година и човек израства заедно с нея, помъдрява, защото тази обич е мъдра и учи човека на търпение, на прошка, на всеотдайност, на доверие и състрадание, на уважение, на нежна грижа и подкрепа, на смелост и устойчивост пред лицето на трудностите. Тази обич ни кара да бдим денонощно до леглото на болния любим или любима, тази обич ни кара да обичаме всичко, което любимия човек прави макар и то да изглежда смешно или глупаво. Чрез тази обич ние виждаме света през очите на любимия и този свят ни харесва.

Юлияна Шапкарова