Без видима причина през тялото й като ток премина усещането за тревога. Тя потръпна и се обърна. Но беше закъсняла. Грубите ръце запушиха устата й преди да успее да извика и върху плещите й се стовари планина от мъжки мускули. — Помощ! Пусни ме! Силните пръсти стиснаха устата й като железни клещи, за да я предупредят, че трябва да мълчи. Барет смътно долови ухание на екзотичен парфюм, който не можеше точно да определи. Пачули? Мускус? — Ш-ш-т, Angrezi — прошепна мъжът зад нея. — Гледат ни. Не знаеше ли, че те следят? Гласът беше дълбок, леко дрезгав, чуждоземен…Божичко, кой беше той и какво искаше от нея?

Барет се опитваше да се освободи от стоманените пръсти и да проговори. Въпреки че въпросът беше зададен, мъжът явно не очакваше отговор, защото ръката му продължи да притиска устата й. Сърцето й лудо биеше. Значи те бяха много по-близко, отколкото предполагаше. Може би този е един от тях…

С всяка клетка усещаше напрежението, идващо от едрото му тяло, до ноздрите й достигна отново аромата на парфюма му. Не беше ли мирис на сандалово дърво? Някога майка й имаше гравирана кутийка, в която пазеше същото благоухание. Все още смътно си я спомняше. — Внимавай с нея, Брет, миличка…

Майка й първа започна да я нарича Брет. Беше толкова отдавна… Очите й помръкнаха от болезнения спомен. Задъхана, тя се опитваше да се освободи от силните мъжки ръце, които здраво я бяха впримчили. Успя да извърне глава и за миг зърна мургаво лице с тъмни като нощта очи, мека черна пелерина и пурпурни копринени отблясъци тюрбан?

— Престани най-после. Горещият му дъх сякаш я парна в мразовитата нощ. Знойното му тяло беше плътно притиснато до нейното и тя дочу лудото биене на сърцето му под копринената риза. Неочаквано почувства и още нещо, усети, че близостта й го вълнува повече, отколкото той сам би желал да признае. Лицето й под воала поруменя. Тя рязко се опита да се изтръгне от стоманената му хватка и да се отдели от пулсиращите му слабини. Усети как той самият леко се отдръпна, после дочу тиха ругатня. Но силните пръсти не освободиха устата й.

Той бързо се изви и с вбесяваща лекота я премести към едното си бедро, настрани от издайническата твърдост на появилото се у него желание. Барет се съпротивляваше, пламнала от гняв, но той беше невероятно силен, а тя се чувстваше отчайващо слаба. Откога не беше слагала нищо в устата си? От пет часа? От десет? Тя се олюля, но яките му ръце здраво притиснаха раменете й. На светлината на фенера Барет забеляза чудноватия златен пръстен на левия му показалец.

Навита на кълбо кобра, с огромен смарагд в разтворената уста, който слабо проблясваше на светлината. Дъхът замря в гърдите й. Кой беше този мъж, който изневиделица се бе появил от недрата на нощта и я бе пленил? Спасител ли беше той или похитител? Ръцете му я стиснаха още по-силно. — Той е от другата страна на улицата — прошепна мъжът, а когато тя направи опит да се обърне, добави: — Не го прави, не се обръщай, малка глупачке! Аз не го изпускам от очи. Няма да се усъмни, бъди сигурна!

Гласът му прозвуча като заповед. Той обърна към себе си забуленото й лице и повдигна с пръст брадичката й. Макар лицето му да оставаше в сянка, Барет успя да види блестящите катраненочерни очи. — На всяка цена трябва да убедим преследвача ти, че сме заети изключително със себе си и нищо друго не ни интересува. Докато говореше, палецът му се плъзна по брадичката й под воала, а после очерта устните й. Дъхът й спря. — Не можете да… Твърдият палец продължи бавно и нежно да следи линията на устните й. Барет леко се отдръпна. Потръпна като от студ, но всъщност цялата изгаряше.

Всичко се завъртя пред очите й. Но вместо слабостта, която трябваше да последва главозамайването, у нея се надигна неподозирана сила. Отдавна не беше усещала такъв прилив на жизненост… Чу го да промърморва нещо на чужд език. Палецът му бавно галеше меката извивка на устните й — предизвикателно и подканващо. Барет въздъхна. Устните й сами се разтвориха. Може би тя беше само една суха сламчица в ръцете му, сламчица, която той успя да запали. Пулсът й лудо заудря, кожата й пламна… Никога не беше предполагала, никога не беше мислила…

Тялото й продължи да се съпротивлява, тя се опита да извика. Езикът й неволно докосна грапавата кожа на палеца му. Този път простена той. — В името на всички богове на племената Нага! — промърмори мъжът. Пръстът му потъна дълбоко в божествения рай, чиито врата тя несъзнателно бе разтворила. Невъздържано я притисна до здравото си като гранит тяло. — Ти си като английско цвете, нежна и невероятно сладка! Сякаш в просъница Барет почувства другата му ръка да се плъзга по бедрата й, да спира върху заобления й ханш, след това пръстите се разтвориха широко и той неудържимо я притисна към слабините си.

Изведнъж нощта стана знойна. Сякаш гореща лава се разля по тялото й. Трепереше, загубила контрол над себе си. Сън ли беше това? Да, сигурно сънуваше. Как иначе можеше да си обясни изгарящия я огън в тази мразовита нощ? Действителни ли бяха този копнеж и енергия които нахлуха в нея след седмиците, изпълнени със страх и страдание? Остана бездиханна. „Не бъди глупава“, помисли си тя. „Сигурно е един от тях.“ Задъхана, Барет успя да се освободи и замаяна се оттегли от тъмната магия на тялото му. Струваше и се, че губи разума си, че всичко около нея изчезва…

— С-спри! — простена тя. Тялото му се напрегна. Той изруга, после рязко обхвана с длани ръката й и прошепна: — Чакалът приближава жертвата си. Гласът му беше настойчив. В него нямаше и следа от страст. Барет потръпна, внезапно усети смразяващото им присъствие. „Милостиви Боже, значи идват. Отново я бяха открили.“ Лицето й побеля като платно. Обзета от дива ярост, тя се опита да се освободи. — Престани, Angrezi. Докато си с мен, ти си в безопасност. Обещавам ти, малка моя. Това е направо лудост, мислеше си Барет. И все пак, нещо я караше да вярва на думите му.

Повдигна глава. Опита се да разгледа по-добре лицето му, но плътният й воал и нощният мрак й пречеха. Успя да различи само сключени абаносови вежди, черни като въглен очи и упорита брадичка. Лицето му беше тайнствено и непроницаемо. Трябваше цял един живот, за да бъде разгадано. Изведнъж Барет страстно пожела да го има този живот, за да го посвети на тази задача. Големият скъпоценен камък върху тюрбана хвърляше отблясъци в мрака. Тя се сепна, отново беше започнала да фантазира.

— Кой е той? — попита индиецът. Гласът му прозвуча като разразила се буря и нежен полъх на вятъра. В него се усещаше някаква странна, чуждоземна нотка. Барет си помисли, че именно гласът му я беше очаровал. Този глас не можеше да се забрави лесно. Дълбок и гърлен, той караше жените да тръпнат, а мъжете да се подчиняват. Той можеше да накара човек да забрави всичко и всекиго. Този глас почти бе успял да я накара да забрави своята предпазливост, че не може да си позволи да се довери на никого, освен на самата себе си. —

Кажи ми — настоя индиецът, като леко я разтърси — трябва да знам, преди да е станало твърде късно. Овладеният му, метален глас я върна в действителността. — Ами… следи ме от четири седмици. Той… Преглътна. Опита се да продължи, но спомените, студени и болезнени, нахлуха в съзнанието й. Не можеше да му каже. Беше невъзможно да му обясни, защото това означаваше да разкрие пред него тайната си. — Твой съпруг ли е? Във въпроса му прозвучаха нотки на грубост. — Съпруг ли? — Барет се изсмя. — Милостиви Боже, нима наистина си мислите, че ми е съпруг?

— Тихо! Сега не е време за женски излияния. — Докато говореше, той остро наблюдаваше с присвити очи сенките зад гърба на Барет. — Да не си избягала от къщи? Да не би този мъж да е твой брат или чичо? Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее настъпващата нервна криза. Първо рубинът, а сега това! Силно разтърси глава, за да дойде на себе си и да започне да мисли трезво и логично. — Кажи ми! — Никакъв не ми е! Очите му изпитателно гледаха забуленото й лице. — Значи няма никакво законно право над теб? — Не! А сега ме пусни! — Това е добре. —

Прегръдката му леко се отпусна. Тържеството в дрезгавия му глас накара Барет да потръпне и едва ли не да изпита съжаление към невидимия си преследвач. Едва. — Кой… кой сте вие? — Аз съм много неща. За теб съм защитник. За теб съм просто мъж. Сърцето на Барет заби лудо. Усещаше силата на погледа му, прикован в пламналото й лице. — А сега, ще правиш точно това, което ти кажа. Трябва да ме целунеш всеотдайно и страстно, сякаш животът ти зависи от това, което май не е много далече от истината. Отдай ми целия си огън, така че това презряно псе да не заподозре нищо. И не спирай преди да съм ти казал.

Луд ли беше той? В този критичен момент да мисли за… — Чу ли ме, Angrezi — настойчиво прошепна индиецът. — Остават няколко секунди още, трябва да съм сигурен, че ще ми се подчиняваш напълно. — Не мога. Не искам. Ръцете му я стегнаха отново. — Кучето приближава съседния ъгъл! Отговори ми! Барет потръпна. Изведнъж — може би заради грозящата я опасност, може би заради магията на плътния му глас — тя осъзна, че кима в знак на съгласие. Помисли си, че малцина биха устояли на този глас. — Тогава прави точно това, което ти казвам.

Обвий ръце около шията ми и прилепи тялото си до моето — дрезгаво заповяда той. — Целуни ме, целуни ме веднага! При мисълта какво й предстоеше да направи, сърцето на Барет бясно заудря в гърдите й. Пръстите й потръпваха. Но осъзнала невидимата опасност, която дебнеше на няколко крачки от тях, тя пристъпи напред. Повдигна треперещите си ръце и неохотно ги постави върху раменете му. Усети стегнатите му мускули под пръстите си. После докосна гъстата коса под тюрбана. Непознато усещане като светкавица разтърси цялото й тяло. Отметна назад глава и притисна тялото си към неговото. Движението й предизвика силна тръпка у мъжа.

Студеният вятър фучеше надолу по улицата, помиташе като хала всичко пред себе си, развяваше наметалото му и го увиваше на тъмни вълни около допрените им тела. В ледената тишина на нощта те изгаряха от лумналия изненадващо и за двамата огън. Необичайно високият му ръст принуди Барет леко да се повдигне на пръсти, покорена от непреодолимата му сила. От гърдите й се изтръгна нещо средно между въздишка и стон и тя безразсъдно се долепи още по-плътно до него. Този път потрепна той. Простена, сякаш го прониза болка.

— В името на горещите ветрове, които предшестват мусона! Не знаеш колко ми е хубаво с теб — засмя се дрезгаво той. — Ако ми дадеш да те видя и да докосна меката ти кожа, ще бъде още по-хубаво. Барет се поколеба. Страхуваше се да открие лицето си пред този невъзмутим мъж, който не проявяваше капчица милост към нея. Нещо й подсказа, че само да поиска, той може да я накара да тръгне с него накрай света. Ако беше неин враг, вече бе късно да мисли за бягство. Треперещите й пръсти леко повдигнаха черната дантела, която забулваше лицето й.

— В името на Шива! — Той присви тъмните си очи и прикова поглед върху пребледнялото лице на момичето. — Повдигни още воала си. Искам да те виждам добре. — С намръщено лице той се взираше в тъмнината. Внезапно чертите му се напрегнаха, от устните му се изплъзна сподавена ругатня. — Нямаме време, чакалът идва! Притисни се към мен и ме целуни истински. Без да се срамуваш. Бъди ненаситна и безразсъдна. А когато тази презряна твар се приближи, ще го науча какво значи страх!

Докато говореше с тих и дрезгав глас, дясната му ръка се плъзна по бедрото на Барет. Тя усети как той извади изпод пелерината си някакъв студен и остър предмет. С разтуптяно сърце Барет се подчини. Опитваше се да забрави страха, който безмилостно я преследваше през изминалите няколко седмици, стараеше се да не мисли за призрачната фигура, която се приближаваше все повече и повече. Прегръдката на непознатия я изгаряше като огън. Всичко останало потъна в забрава.

Тя изпитваше сладост и неутолима жажда в тези обятия, и колкото и да бе неразумно, тя му вярваше. Отпусна глава назад. Една копринена къдрица се разпиля по рамото й. Изведнъж нощта бурно се разлюля и се превърна в бушуващ океан от побеснели вълни и заслепяващи слънца. Той я привлече към себе си, проникна с език дълбоко в сатенената мекота на устата й и сякаш вкуси от самата й душа. Опиянена от желание, Барет се притисна още по-плътно към тялото му. Беше истинска лудост да заравя пръсти в гъстата коса на тила му.

Беше най-безразсъдното нещо да разтваря устните си и жадно да ги слива с неговите. Но за нея околният свят престана да съществува. От устните й се отрони тих стон, той жадно го пое и копринената й мекота преля в стоманената му твърдост. Дъхът му ухаеше на бренди и плодове и опияняваше повече от най-силното вино. Когато почувства студеното метално острие, Барет изстина при мисълта, че той може да използва смъртоносното оръжие срещу нея. — Продължавай, сладка моя — дрезгаво шептеше непознатият, без да отделя устните си от нейните.

Тялото му, притиснато към меката женска плът, изгаряше от желание. „Кой си ти?“, искаше да попита Барет, но думите му я накараха да забрави въпроса си: — В името на Шива, как искам да… — гърлено изруга, а после шепнешком я предупреди: — Внимавай, англичанке. Чакалът ще ни връхлети всеки момент. Неговите стоманени и едновременно невероятно нежни пръсти хванаха брадичката й и леко обърнаха главата й наляво. „Иска дясната му ръка да бъде свободна, за да е готов за нападение“, помисли Барет.

Очакването на предстоящата опасност завладя цялото й съзнание и тя потрепери. Изведнъж той я блъсна встрани със светкавично движение, от което дъхът й секна и се втурна стремително напред, като извади гъвкаво острие, скрито в бастуна. Като на сън Барет видя развятото тъмно наметало, а после внезапно съзря ръцете му да сграбчват някакъв мъж с увито в шал лице. С блеснали очи нейният спасител прикова неподвижно пленника си до желязната ограда и с жестоко лице допря острието на сабята до гърлото му.

— Защо? Лаконичният въпрос отекна зловещо в мрака. Суровият глас издаваше едва сдържана жажда за мъст. — Р-р-р-р! Индиецът неохотно намали натиска, за да позволи на пленника си да говори. — П-платиха ми — заекна той и конвулсивно преглътна. — Наредиха ми да я хвана. Леко кимна с глава към Барет, която стоеше само на няколко крачки от него и гледаше с широко отворени ужасени очи. — Кой ти плати, куче? — Н-не знам, не посмях да питам за името… Не разбирате ли? — паникьосан отговори мъжът. — Как изглеждаше? — Не можах да го разгледам… Стоеше скрит зад една завеса, докато говорехме… Дори гласът му звучеше глухо и не се чуваше добре.

— Острието на сабята го бодна в гърлото и той продължи да мънка. — П-по-вярвайте ми! — Къде трябваше да я отведеш? — В една малка кръчма близо до лондонското пристанище. Там щяха да ни чакат и да ми платят двеста лири. Двеста лири! Дъхът на Барет секна. Толкова много пари, за да я отвлекат! Та това беше цяло състояние! Кой беше готов да даде тази сума за нея? Тя смътно се досещаше кой би могъл да бъде. За него двеста лири не бяха пари. Той можеше да даде и две хиляди, стига да поиска. С рязко движение индиецът свали шапката на пленника, размота шала и откри мършавото му, надупчено от шарка лице.

— Познаваш ли го? Барет поклати отрицателно глава. Беше толкова ужасена, че не можеше да каже нито дума. Индиецът просъска нещо в ухото на мъжа, но Барет не можа да чуе какво. Видя само как лицето на преследвача й побеля като платно, устните му потрепериха, а очите му се разшириха от страх. — Не, недейте! Пуснете ме! Ще изчезна на секундата и повече никога няма да ме видите. В края на краищата не съм направил нищо лошо на госпожицата — хленчеше той. Индиецът присви устни от отвращение.

— Искаш ли да го убия? — обърна се към Барет. Гласът му беше лишен от всякакво чувство, сякаш такива въпроси се задаваха всеки божи ден. — Почакайте! — извика пленникът, който започна да се гърчи от ужас в ръцете му. — Има още нещо, чак сега си го спомних. Когато си тръгваше, забелязах, че половината му кутре го няма — беше отрязано. Това е всичко, което знам. Кълна се! Гласът му издаваше неподправен ужас. Само преди няколко минути и Барет се беше чувствала така. Сега тя изпита удовлетворение, докато го гледаше. — Е? — попита мъжът с тюрбана и се намръщи.

— Една твоя дума и той ще умре! Острието на сабята се плъзна по брадичката на пленника. — Недейте! — бързо каза тя. — Той… той няма никакво значение. От него не можем да научим нищо повече. Струва ми се, че вече не е опасен. — За съжаление си права. Той не е нищо друго, освен един презрян чакал, който тича по петите на тигъра — последва неразбираемо проклятие, а след това индиецът грубо блъсна уплашения до смърт мъж към улицата. — Махай се! И ако видиш своя тигър, кажи му да се пази! Олюлявайки се, пленникът побягна към далечния ъгъл на сградата за търгове. Не спря нито за миг, докато съвсем се изгуби в лабиринта от алеи.

— Е, добре, пуснах го. Ако зависеше от мен, сега този окаяник нямаше да тича така безгрижно. — Сапфирът върху тюрбана му проблесна. Обърна се към Барет и като видя, че тя отново е скрила лицето си под воала, свъси вежди. — Защо скри лицето си? Още ли се страхуваш от мен? Нещо в този нисък гърлен глас я накара да потръпне, но тя бързо се овладя и предизвикателно вирна брадичка. — Не се страхувам от никого. Просто съм предпазлива. Не трябва отново да бъда небрежна. Силните му пръсти обхванаха брадичката й и огромният смарагд на пръстена му проблесна пред очите й.

— Защо те преследват? Може би в тази история е намесен някой разгневен съпруг или ревнив любовник? — Нямам ревниви любовници, изобщо нямам любовник — отговори Барет с равен глас. — Тогава защо? — Не мога да кажа нищо повече. Благодаря за помощта. Сега трябва да вървя. Той ще изпрати и други да… — тя прекъсна на средата на изречението. — Кои? — Ами други. Току-що ги описа — чакали, които тичат по петите на тигъра. Устните й леко трепнаха. Силните пръсти на индиеца се спуснаха надолу по шията й, а палците нежно и настойчиво замилваха меката й долна устна. Та той изобщо не я слушаше! — Престанете! Не мога да мисля, когато… когато правите така.

Той леко се усмихна, а белите му зъби блеснаха върху смуглото лице. — Аз пък не мога да мисля, ако не го правя, Meri jaan, не и когато съм омагьосан от такава неземна прелест. — Meri jaan? — колебливо повтори тя. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за парещите му пръсти. — Душа моя. Свят мой — очите му светеха. — Ти си дори повече от това, Angrezi Имаш такъв божествен глас, такова пламенно и сладко тяло… Дъхът й секна. Трябваше на всяка цена да му попречи да продължи. Сега не беше време за нежности, нито за влудяващи ласки. — Трябва да вървя — каза тя, като се опитваше да говори студено. — Съжалявам, че с нищо не мога да ви се отплатя.

Тайнственият непознат не помръдна от мястото си. Малката наистина беше успяла да го заинтересува. — Как да не можеш! Смятам, че ще ми се отблагодариш преди да те пусна. Пръстите на Барет се извиха и яростно се впиха в гърдите му, започнаха да мачкат копринената дреха. При опита си да се освободи, тя силно дръпна пелерината му и ахна — показа се сатенена туника, богато извезана и изпъстрена с блестящи скъпоценни камъни. Идваше й да избухне в истеричен смях. Да му се отплати ли? Милостиви Боже, та този човек тънеше в богатство. Само един от тези камъни щеше да й стигне да живее безгрижно до края на живота си.

Какво бяха за него няколкото нещастни шилинга, които тя можеше да му даде? Ръцете му бавно се плъзнаха по раменете й. Чу се шумолене на коприна, той нетърпеливо я привлече към себе си и притисна горещите си напиращи слабини в кадифената й женска мекота. Пламналите им тела замряха в прегръдката на нощта. — Това е моята цена. Наведе лицето си към нейното. Барет го гледаше като хипнотизирана, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Той бавно отметна черния воал и откри лицето й. Тя вече познаваше неговата пламенност. Беше вкусила от сладостта на близостта му. Може би затова не се възпротиви, а застина в очакване, останала без дъх, за да се увери, че очарованието на предишната им целувка не е било само плод на въображението й.

Широката му длан обгърна шията й. Черната пелерина се развяваше и сякаш танцуваше на вятъра. Изведнъж въздухът стана горещ и сякаш оживя, натежал от чувственост. Тя отпусна глава назад. Лицето му се наведе над нейното. Едната му ръка се зарови във водопада от копринени къдрици, освободени от досадните фиби. Дъхът му беше нежен шепот, галещ шията й. Той вкуси аромата на кожата й и връхчето на езика му бавно се плъзна нагоре към брадичката й. Тогава устните му намериха нейните. Завладяха ги и ги подчиниха под напора на неумолимата си страст. Барет бе останала без дъх, докато целувката му я носеше през райските градини на блаженството. И тя поиска повече. Много повече.

Земята тътнеше под краката им. Небето се накъсваше от огнени светкавици. Мразовитата нощ тънеше в среднощна тишина. Господи, неговото докосване единствено изпълваше съзнанието й. Не, имаше и друго — един стремеж, който все по-смело и неудържимо ги тласкаше един към друг… Там, където телата им се докосваха, се съсредоточи началото и краят на вселената. Тяхната вселена. Там наслаждението нямаше граници — то се раждаше и прииждаше на шеметни, чувствени вълни. — Кой… кой си ти? — едва успя да попита задъхана тя, когато някаква останала капчица разум я накара да се освободи от влудяващата му прегръдка.

— Има ли значение името ми? Нима ти вярваш повече на думите, отколкото на чувствата си, Angrezi — Очите му блестяха и я изгаряха. — Някои смятат, че съм Божията десница. За други съм съветник на дявола. Но ти, можеш да ме наричаш с друго име. — Гласът му стана настойчив. — За теб съм раджата на Ранапур. Барет едва не извика от изненада: — Значи вие сте този, който иска да продаде рубина? Индиецът присви очи. — Какво знаеш ти за „Окото на Шива“? — попита той с внезапно променен глас. — Цял Лондон говори за него. Нали това беше камъкът, който видях през прозореца?

Той кимна, а очите му я гледаха изпитателно. — „Окото на Шива“ е ослепително красив, но… — Но? — Самурените му вежди въпросително се извиха нагоре. Барет се поколеба. — Но в тази красота сякаш има опасност. Така поне мисля аз. Може би всички красиви неща крият опасности, но в този камък има нещо повече — нещо зловещо, което сякаш олицетворява злото. — Тя неуверено се засмя. — Разбира се, за вас това сигурно са глупости. — Не, не са. За никой, който някога е живял в Изтока, не са глупости. Там разбират тези сили и с основание се страхуват от тях. Само невежите могат да се присмиват на неща, които не могат да си обяснят и проумеят. Той дълго не откъсваше погледа си от замисленото й лице.

Изведнъж взе решението: — Ела с мен, Angrezi. Ще се грижа за теб и повече няма да ти досаждат нито тигри, нито чакали. С мен ще се събуждаш под лазурно небе и ще чуваш звуците на плискаща се вода. Върху теб ще се посипват понесени от вятъра цветове на жасмин, а наоколо ще се носи песента на джунглата. Смарагдовите очи на Барет помръкнаха. Предложението я изкушаваше, неудържимо я изкушаваше. Но тя нямаше право дори да помисли за това. Не можеше да остави дядо си да плати за тази измяна. Тя леко сви вежди. Искаше й се поне веднъж да види лицето на тайнствения непознат.

Горещите й пръсти, опрели до гърдите му, широко се разтвориха. — Не мога. Нямам право. Ако можех, може би… — Разбирам — той прие отговора й сдържано, — няма нужда да ми обясняваш: Барет видя очите му да се присвиват, а долната му устна се опъна. Тя вдигна ръка и погали лицето му. Страхът да не изтълкува погрешно думите й й даде смелост. — Не, не разбираш. Причината не е в теб, а в мен. Аз трябва да изпълня дълга си. Може би… о, може би, когато всичко свърши… „Ако изобщо свърши някога“, обади се присмехулно някакъв вътрешен глас. „Бъди уверена, че те няма да се откажат лесно. Няма да спрат, докато не разберат тайната, която си заключила в сърцето си.“

— Тръгвам утре — каза раджата с равен глас. — Имаш една нощ, за да вземеш решение. — Страхувам се, че решението ми няма да се промени. Тя едва овладяваше гласа си, докато душата й се разкъсваше. Усети под пръстите си как той силно стисна устни. Черни и блестящи като гарванови крила, омайните му очи изпитателно се приковаха в лицето й, сякаш искаха да проверят правдивостта на отговора й. Говореха си безмълвно. Очите им се срещнаха — смарагдите с черните кехлибари. В непрогледния нощен мрак те търсеха решението, питаха се един друг и си отговаряха, без да нарушават тишината. Това тайнствено общуване сякаш беше сън, но те усещаха неговата реалност с осезаема яснота, която до този момент никой от двамата не бе изпитвал.

Вглъбени един в друг, те не чуха навреме приглушения тропот на конски копита. Каретата едва не ги връхлетя. — Какво, по дяволите, става? Когато мъжът с тюрбана се обърна, каретата вече достигаше съседната пресечка и летеше към тях с шеметна бързина. Не можеха нищо да направят — пред тях беше улицата, а зад тях високата желязна ограда. Раджата изруга, сграбчи ръката на Барет и я повлече към един тесен вход, който едва се виждаше в далечината. Като в кошмарен сън зад тях стремително се приближаваха побеснелите коне, насърчавани от дивашките викове на кочияша. Този човек сигурно беше луд! Изведнъж Барет изстина. Досети се, че тази карета нито бягаше от някого, нито пък конете бяха побеснели.

Всичко беше предварително обмислено. Беше съвсем сигурна. И беше дело на злодеите, които нямаше да се спрат пред нищо, за да се доберат до тайната й. Входът беше сякаш на километри от тях, желязната ограда на къщата едва се виждаше. Тя се втурна напред, подкрепяна от силната ръка на раджата около кръста й. Въпреки помощта му, тя само го забавяше, а трополенето на колелата се чуваше все по-близо и по-близо. Нямаше да успеят! Но дори и да успееха, нямаше да има място и за двамата… Тогава индиецът я вдигна на ръце и се спусна към прикритието на входа.

Тя чуваше бесните удари на сърцето му под пелерината и лудото бумкане на своето, което сякаш бързаше да му отговори. Следваха ги безмилостно грохотът от конски копита и оглушителния тропот на колела по калдъръма. Всеки момент каретата щеше да ги премаже. С последно отчаяно усилие той се хвърли към тясната ниша точно в мига, когато каретата профуча с гръмотевичен трясък покрай тях, на милиметри от мястото, където бяха намерили спасение. Барет усети как индиецът леко се отдръпна. Лицето му беше в сянка и тя не успя да види изражението му. Той бавно я пусна на земята, като държеше тялото й плътно притиснато до своето.

Каретата громолеше надолу по улицата, без да забавя стремителния си бяг. С трясък се остърга в оградата от ковано желязо и в мрака захвърчаха искри. „Ако не беше този мъж, сега щях да съм там“, помисли си Барет. „И тялото ми щеше да бъде разкъсано от тези ужасни железни шипове, премазано от галопиращите конски копита.“ Тя конвулсивно потръпна и несъзнателно потърси опора в стената зад нея. Но ръката й срещна стоманеното рамо на раджата и здраво се хвана за него, успокоена от силата му. „Наистина ли никога няма да ме изостави?“ Но тя знаеше, че трябва да намери начин да избяга от него.

Тайната, която знаеше, и откритията на дядо й, не трябваше да попадат в безсъвестни ръце. Докога щеше да продължава всичко това? Изведнъж Барет усети под дланта си как мускулестото му рамо се стяга. Пръстите му здраво стиснаха кръста й. — Защо, Angrezi — настоятелно попита той. — Защо този чакал те преследва със смъртна омраза? Барет стисна устни. — Вироглава жена! Можех да ти помогна, ако… — Вече ми помогнахте. Сега трябва да тръгвам. „Господи, защо й е толкова трудно да го направи?“ — Стига да поискам, мога да те накарам да тръгнеш с мен — с тиха ярост каза той, а пръстите му се впиха в кръста и. Неочаквано той се обърна и я притисна до грапавата стена.

— Мога да те принудя да тръгнеш, да направиш всичко, което поискам. Никой не е в състояние да ме спре. Сякаш да потвърди думите си, той грубо я притисна още по-плътно към стената и леко я повдигна от земята, като че ли тя бе една играчка за него. Без да откъсва очите си от суровото му мрачно лице, Барет усети как страхът отново стяга гърлото й. Решително сви устни. — Разбира се, че можете — отпусна глава назад и предизвикателно срещна погледа му. — Но аз смятам, че няма да го направите. Усещам, че сте прекалено горд, за да притежавате една жена без съгласието й.

Той остана дълго неподвижен, поглъщайки с очи нежното й лице, чиито очертания се губеха в мрака. После изруга и започна бавно да я отпуска към земята. Притискаше бедрата й до своите, гърдите й към гръдта си, топлите й слабини към възбудената си мъжественост. — Може би не съм толкова горд, колкото предполагаш, вироглавке. Различавам се от вашите благопристойни английски джентълмени. Законите на твоята страна не са мои закони. Искаш ли да докажа силата си над теб? Искаш ли да те поваля на земята и да те притежавам? Тук и сега? Устните на

Барет леко трепнаха, но тя не се отмести от буйно напиращата му стоманена мъжественост. Боязливата й сдържаност сякаш още повече бунтуваше гладната му плът. С тих гърлен звук непознатият невъздържано сграбчи лицето й, съсредоточил в него страстта си и хищно впи устни в нейните. Този път в докосването му нямаше нито следа от нежност и любовна игра. Той бе изгарящ огън, подклаждан от първичното и неподвластно мъжко желание. Барет не се отдръпна, не се опита да му попречи, тялото и остана неподвижно, без да се поддаде на яростни му порив.

Очакваше, че тази стихийна страст ще я уплаши, но всъщност не усети никакъв страх. В следващия миг пръстите му се вкамениха. Дъхът му изсвистя в болезнено стенание, което преля в клетвени думи: — Ти си моя длъжница, Angrezi. Никога не го забравяй! — Рязко се отдръпна, но пръстите му продължаваха да стискат ръцете й. — Каква жена си ти? Защо не се противиш? Защо не викаш, не плачеш и не ме молиш да те пусна? — Пламналите му очи се плъзнаха като допир по изваяната й брадичка — бляскава слонова кост на фона на нощния мрак.

— В името на Шива, кажи ми! — Бих искала… — замислено промълви Барет докато разглеждаше лицето му. Той я изкушаваше. Да, този тайнствен непознат, със сурово лице и невероятно нежни ръце, бе успял да събуди у нея неподозирани до този момент чувства и усещания. Но той не биваше да го разбере. Инстинктивно тя се досещаше, че той може да я убеди да направи всичко, да му посвети душата и тялото си. Гордо и решително вдигна брадичка. Животът я беше научил да взима бързо решения.

— Да, може би щях да се съглася. Но сега виждам че съм стигнала твърде далече и го разбрах благодарение на вас, господарю. — Неразумно е да ми отказваш. В родината ми е имало хора, които съм подлагал на бавна смърт за далеч по-дребни провинения от твоето. В настъпилата тягостна тишина Барет отвърна на неумолимия му поглед, без да обърне внимание на предизвикателството в очите му. Дъхът му погали бузата й. Пръстите му стиснаха крехките и китки и ги притиснаха към тухлената стена. Бедрата му се долепиха до меките й слабини с жадно напираща между тях мъжественост, която се стремеше да проникне дълбоко в нея.

— Кажи „да“, по дяволите! Нека насладата бъде и за двама ни. Нали каза, че нямаш нито съпруг, нито ревнив любовник. Какво те спира тогава? Сигурно не това дяволско място, нито пък мъгливото и мразовито време? Докато говореше, една танцуваща във въздуха снежинка кацна върху бузата на Барет. Пламналата й кожа за миг я превърна в капчица влага, която се стече като сребърна ивица надолу към устните й. Устните му я проследиха. Барет потръпна, когато усети нежната ласка на езика му. Сякаш изведнъж осъзна цялата сила на желанието му.

Но това, което я разтърси до дъно, беше огънят на влудяващия глад у мъжа, вълшебното тайнство на мъжкото докосване. Макар и неопитна, тя бе запленена от магията, с която я оплиташе всеки негов допир. Но сега Барет нямаше право да се отдаде на сладостта на тази магия. Вместо да се притисне към него, тя силно стисна клепачите си, сякаш искаше да постави преграда пред пламенния му глас, с надеждата да приглуши шепота на собственото си сърце, което настояваше да му се подчини — да му позволи да я закриля от опасността, дебнеща някъде наблизо в мрака.

Тя събра остатъците от гордостта си, твърдо решена да не го моли за помощ. Вдигна ръце и започна бясно да удря мощните му мускулести гърди. — Lat-sahib? — чу се тревожен глас близо до тях, който дойде от тъмнината. — Господарю! И от мрака изплува странно видение — гигант с черна брада и тъмен тюрбан, който стискаше в огромната си лапа ятаган. — Внимавайте! — задъхана извика Барет. Раджата тихо се засмя. — Не се страхувай. Синх е от моите хора. Няма да ти стори зло. Той леко се обърна, ядосано изрече някакво нареждане на огромния си телохранител, който ниско се поклони и се отдалечи към другия край на улицата. Там замръзна в очакване заповедите на господаря си.

Барет беше изумяла от изненада. Какво ли още щеше да направи непознатият — може би щеше да нареди небето да се разтвори и оттам да му спуснат златна стълба? С побеляло лице тя се опитваше да потисне надигащия се у нея пристъп на истерия. „Овладей се най-сетне! В края на краищата ти си в Лондон, по време на двадесет и седмата година от царуването на кралица Виктория! Да не би да живееш в Средновековието?“ Но Барет не успяваше да се освободи от усещането, че стремглаво се е потопила в очарованието на някакъв сън или че е попаднала във вълшебния свят на някаква странна приказка. Тя избухна в смях.

— Сигурно сте чувал за капитан Ричард Бъртън и неговите Арабски приказки? Тя не беше забравила мургавия пират с цигански очи, с когото се беше запознала по време на едно събиране, посветено на науката, организирано от дядо й. Раджата смръщи вежди. — Да, чувал съм. Но какво общо има това? Тя още по-неудържимо се засмя. — Мисля си, че бихте могли да бъдете най-странният и най-сполучлив негов герой. Господи, тя трябваше да се освободи. Само след минути отново щеше да загуби способността си да разсъждава, доколко още я имаше. — По-странен, отколкото предполагаш, meri jaan — гласът му прозвуча тихо, сякаш говореше на себе си. А сега вече е време и аз да тръгвам.

Почти е настъпил часът за… Той не довърши. Долната му устна отново се втвърди. Погледна бледото лице на Барет. — Промени ли решението си? Тя поклати отрицателно глава. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде. Ненадейно си помисли за чудесата, които ставаха по света, и осъзна, че едва ли друг път щеше да й се случи такова чудо. Но дори да беше така, тя нямаше да отстъпи. Черните като въглен очи на спасителя й горяха със странен пламък. — А ако ти обещая камъка, на който току-що се възхищаваше през прозореца? Ако ти подаря двадесет такива камъка, сладка моя?

От другата страна на улицата Синх се раздвижи и мълчаливо даде знак на раджата, че е крайно време да тръгват. — Даже и „Окото на Шива“ ли не може да промени решението ти, Angrezi. И приказният рубин ли не може да те изкуси? — Гласът му беше пропит с болка. На Барет й се стори, че той сякаш се присмиваше на себе си. — Изкушава ме. Ти ме изкушаваш — лицето й пламна при това откровение, но опасният огън в тъмните му очи я принуждаваше да говори истината. — Въпреки това, не мога! От устните му се изтръгна гърлено стенание. Той взе в шепите си пламналото й лице. Барет потрепери, запленена от покоряващия му чар.

— Да не се страхуваш от мен? Това ли е причината? — Не — прошепна тя с пресипнал глас, — за мой най-голям срам, макар че бих искала да е така. Тя не беше сигурна дали той дълбоко въздъхна, или се засмя. Може би се надяваше нещата да се променят. — Грешиш. Няма нищо срамно в чувството, което и двамата изпитваме. То е старо като света и е естествено като лунния сърп и зараждащия се мусон. — Докато говореше, лицето му бавно се наведе и той почти докосна с устни поруменялата кожа зад ухото й.

— Ти си невероятно откровена за memsahib, стегната в корсет и облечена в колосани дрехи. Но душата ти е стегната в някакви сковаващи условности на благоприличието. Аз намирам всичките отговори на въпросите си тук, Angrezi, в ударите на сърцето ти под устните ми, в леките тръпки на тялото ти. Не, такава жена като теб не се поддава лесно. С тих стон той погали с език брадичката й и подразни извивката на ухото й. — Ела с мен — настояваше той, прилепил тялото си до нейното, разгаряйки с огъня си пламъка на насладата, който гореше в нея, без за миг да спира опияняващото си настъпление.

Дъхът на Барет замря в сподавен стон. Мислите й хаотично препускаха в главата й. Той беше опасен. Той беше по-опасен от всички останали, защото почти бе успял да я накара да измени на себе си. — Престани — едва успя да промълви тя, но вместо да повдигне ръце и с удари да го отблъсне, дланите й започнаха нежно да притискат раменете му, жадни да усетят тялото му още по-плътно притиснато до нейното. — Целуни ме, кралице. — Това беше едновременно заповед и молба, изтръгнала се дълбоко от сърцето му. Тъмната сила на желанието му се плъзна по тялото на Барет като изгарящ, силен ром.

Сякаш дълбоко в нея изведнъж се отприщи потокът от дълго сдържани копнежи по неща, които никога не бе имала и които смяташе, че никога не може да има. „Кажи му «да», глупачке! Просто кажи «да»“ — предателски нашепваше сърцето й. Беше останала без дъх. Сърцето й бясно изтласкваше кръвта по вените и настояваше за съгласието, й. Зъбите му нежно хапеха ухото й, а тя трепереше като лист. — Ако дойдеш с мен, сърце мое, ще покрия тялото ти с малки сребристи цветове от камбанки и ще те покача на обкичен със скъпоценни камъни слон. Ще носиш везана със злато коприна, обшита с безброй смарагди.

А после, моя красавице, никакви дрехи няма да скриват прелестта на тялото ти — само благоуханният тропически въздух ще се докосва до кожата ти Ще бъдеш моя и ще те пренеса през райските градини на наслади, за каквито никога не си и мечтала. Задъханите му обещания пареха кожата и. И бяха за Барет най-голямото изпитание. Преди още да разбере, че вече се предава, устните сами я издадоха. Първо отговори тялото й, омекнало под твърдостта му, тръпнещо да се слее с пулсиращото мъжко желание. — Н-не — задъха се тя. — Не мога. Нямам право! Беше страдала непоносимо през последните седмици и сега просто нямаше вяра в чудеса или бленувания.

Тялото й се бунтуваше, но гласът на разума надделя. В съзнанието й се появи образът на слабичкия белокос старец. Този вироглавец, потънал в своя абстрактен свят, беше надарен от Бога откривател. И този човек щеше да умре, ако тя не успееше да го спаси. Последва тишина, която напрегна нервите до краен предел. Накрая пръстите му се отпуснаха. Индиецът изруга, изящно и официално се поклони, а сапфирът върху тюрбана му сякаш студено й се присмя. Барет не отрони нито звук. Усещаше болката, с която беше пропит гневът му. Страхуваше се, че ще направи нещо неразумно, само и само да успокои мъката му. Тайнствените черни очи се присвиха и се втренчиха в лицето й.

— Разбира се, това беше лудост от моя страна. Прости ми, англичанке. Не се страхувай от чакала. Ще изпратя Синх да те придружи — той се поколеба. — Естествено ако промениш решението си… Барет рязко поклати глава. Вече беше затръшнала вратата на изкушението. Предложението му беше толкова опасно и изкушаващо, че тя искаше да се махне час по скоро за да не се поддаде. Раменете й се сковаха. Тя гордо вирна брадичка, без да осъзнава, че това движение още повече издава нейната уязвимост и разпалва желанието на раджата по-яростно от всякога.

— Недей не го пращай с мен. Не искам да ме придружава. Уверявам те, че скоро ще ме изгуби от погледа в този лабиринт от улички. Отлично се научих как да се измъквам, откакто… — Стисна до болка пръстите на ръцете си. — Сбогом — рязко каза тя. Той едва успя да задържи порива си да я сграбчи и да я принуди да приеме закрилата му. Но тя се бе оказала права. Гордостта не му позволи да го направи. — Не знам дори името ти? — Моето име ли? — Барет безпомощно закърши ръце. Очите й блестяха, овлажнели от сълзи Прикова поглед в лицето му, за да запази завинаги образа му в съзнанието си. Прошепна нещо тихо и с неохота, което вятърът отнесе. Устните й се раздвижиха за последен път. После мина покрай него и си тръгна.

Полите й се издуваха като черен облак, докато накрая се сляха с мрака. Зад нея остана мъката и лекият сладък аромат на пролетни зюмбюли. Високият мъж със златовезан тюрбан тихо изруга. Все още можеше да наложи волята си на тази пламенна английска красавица. Трябваше му само миг за да я плени в обятията си, да разпали в нея огъня на страстта и да я накара да забрави всичко останало. Сладкият й напрегнат глас, всеки бесен удар на сърцето й бяха му открили, че тя също го желае…

„Женски капризи! — мислеше си раджата и проклинаше жените. Бог ги беше създал за наказание на мъжете.“ Но от всички жени най-опасни бяха порядъчните Те умееха да се залепват като пиявици в кожата и човек трудно можеше да се отърве от тях. „Но тази жена е различна“ — прошепна в сърцето му някакъв глас. „Тя е приказно красива и огнено страстна.“ „Но не за дълго“ — с горчивина си помисли той. Ако се омъжеше за някой английски дребен благородник със стиснати устни, само за няколко месеца прелестните й очи щяха да загубят блясъка си. Той се намръщи. Наложи си да пропъди тази ужасна мисъл от главата си.

Но какво бе казала тя, преди да си тръгне? Може би името си? Бриджит? Бърнис? Не, беше друго. Може би никога нямаше да го научи. „Ах Angrezi, с мен щеше да живееш много по-различно“ — мислеше си той, докато я гледаше как бърза нагоре по ветровитата улица, повдигнала бухналите си поли. Дори и сега той едва се сдържа да не я последва, за да я върне. — „Макар че си горда, дръзка и ужасно вироглава ти запали кръвта ми както никоя друга жена.“ Той сви рамене. „Така е било отредено“, с горчивина си каза индиецът. — „Така да бъде!“

Погледът му губеше топлината си, докато следеше стройния й силует, който полека-лека се сливаш е с нощта. Лицето му стана сурово и непроницаемо. Когато стигна последната пресечка, силуетът й се открояваш като едва забележимо петънце на фона на непрогледния мрак. Точно преди да изчезне от погледа му, той направи знак на един от телохранителите си, които кимна и предпазливо я последва. Чак тогава раджата се обърна и пое надолу по улицата. Когато навлезе в блясъка и оживлението на Грейт Ръсъл стрийт, лицето му бе застинало в обичайната безстрастна маска.

Кристина Скай