- Имаш голям късмет, Angrezi* - гласът на Пейгън прозвуча съвсем до ухото и. – Тази вечер рибите пеят в твоя чест. Барет прехапа устни, опитвайки се да прикрие уплахата си от внезапното му появяване. – За какво... За какво говориш? – Местните жители ги наричат „пеещи риби”, въпреки че никой не знае от къде точно идва този звук. Може би от кораловите рифове или пък от някои черупкови морски обитатели на дъното...Най-силен е при пълнолуние, с идването на прилива.

Те стигнаха уединена плитчина в най-отдалечения край на залива. Барет с недоумение наблюдаваше как Пейгън търси нещо по дъното. Не минаха и няколко секунди и той се изправи, победоносно размахвайки някакъв клон.

– Приближи се! Тя се подчини с явна неохота, като се чудеше какви са намеренията му. Бученето се засилваше с всяка изминала секунда, надигаше мощ като тайнствена, разлюляна от вятъра стена. Пейгън нагази в черните непроницаеми води, без да каже и дума, заби клона в дъното и доближи ухото си до него.

После я извика. Повдигна я над вълните и главата и почти се изравни с височината на клона. Дългите му пръсти здраво я държаха за кръста. – Пейгън. Какво правиш? – Тихо, Барет. Само чуй как се променя...Барет неохотно приближи ухото си до клона, така както бе видяла Пейгън да прави преди малко. И тогава разбра.

Дървесината усилваше тътена стотици пъти. В този момент звукът диво резонираше в тялото, нахлуваше в нея като мощна спирала, възнасяше я към небето като песента на магически, неземен хор. – Та това е...това е прекрасно! – жената се обърна към Пейгън като омагьосана, невярващия и поглед се спря върху скритото му в сянка лице. С прииждането на следващата вълна ръцете му неусетно я обгърнаха.

Прегърнати мъжът и жената бяха пленници на пронизващата кристалност на звука, и съвършенството на момента, който преживяваха сякаш ги сля. Лицето на Пейгън се приближи до тялото и. Дъхът и спря. Барет го погледна замаяна, неподвижна. Упойващата мелодия на неземния хор изцяло я бе подчинила и сякаш парализирала сетивата и. Да. Сега тя можеше всеки момент да се обърне и да си тръгне. Едва по-късно осъзна, че би трябвало да го направи.

Но точно в този миг – на пълно единение със звука – Барет не бе способна да се съпротивлява, да направи онова, което знаеше, че е редно. Смътно осъзна, че от този миг нататък животът и става друг. Тя самата бе станала различна, друга жена. И всичко това бе родено от красотата...Красотата, споделена с този странен и неразгадаем мъж. В този миг, изправена пред дивното, непорочно тайнство на природата, тя не можеше за нищо на света да застави тялото си да се отдръпне, да лиши своята природа от странното великолепие на ноща. Още повече, че мъжът до нея бе част от тази нощ.

И Барет замря, притисната неподвижно до гърдите на Пейгън. Внезапно в душата и нахлу огромно желание да разгадае чувствата му, да опознае вкуса на тялото му. Солта сигурно се бе просмукала в суровото му лице, в плътните му чувствени устни. Барет усети как мускулите на раменете му се стягат. Тя преглътна. Очите и не се отделяха от неясните очертания на лицето му. Да, тя трябваше да разбере това, което той чувства! Отговорът дойде почти мигновено. – Прекрасно – прошепна Пейгън, но погледът му бе отправен не към океана, а към лицето и. Мъжът прокара пръсти по страните и, оставяйки златисти ивици отразена светлина върху мокрите и бузи.

Барет остана смаяна. Тя никога не бе очаквала подобна нежност от този твърд като гранит човек. Само на сантиметри от нея черните му очи сякаш дълбаеха в душата и. – Коя си ти Angrezi? – промърмори дрезгаво той. – Какво си ти? Призрачно видение от безсънните ми нощи? Или си просто жена, красива езичница? Ева, прекрачила прага на моето усамотение?...По тялото и плъзнаха тръпки. Барет почувства силните му ръце да се плъзват нагоре по бедрата и, галейки я през мокрия копринен саронг, сякаш е гола...

- Коя съм аз? – повтори въпроса му тя. Устата и бе пресъхнала. – Аз...аз съм само една жена. Жена, която се чувства... странно. Много странно... – Във всеки случай не по-странно от мен. – Какво...какво става с нас? Ръцете му обгърнаха кръста и. – Защо не се опитаме да разберем, Angrezi. Допирът му бе лек като вятъра, бездънен като нощното небе, напрегнат и неспокоен като прилива...В следващия миг Барет вече го целуваше, жадна да усети вкуса му. Отговорът я задоволи – до болка мъжки. Устните му я изгаряха като пламъци – в един момент я пареха, в следващия я грабваха.

Барет смътно осъзна, за кой ли път вече, че никога не ще опознае напълно този мъж. Нито пък, че някога ще му се насити. В момента, в който се опита да каже нещо, той захапа долната и устна и лекичко я всмукна. Сърцето и лудо заби, съзнанието и сякаш се разпиля. Той нежно галеше с език копринената мекота на устата и... – Добре. Дяволски добре. Той ли го каза? Или тя? В следващия миг Барет забрави какво се бе питала, защото Пейгън я сграбчи и повдигна нагоре, притиснал я към голата си гръд, към стегнатите си бедра. Гърбът и се изви като лък и гърдите и се притиснаха в неговите. Пейгън изстена.

Тогава Барет почувства властта, която притежаваше над този мъж. Тя леко се усмихна на това прозрение, но тържеството и бе мимолетно. Напрегнат и възбуден, той лудо притисна бедрата и към слабините си и съзнанието и се замъгли. Пръстите и мачкаха напрегнатите му, хлъзгави от водата мускули. Тя дишаше задъхано и набъбналите и розови зърна докосваха и пареха гърдите му. Пейгън сякаш потъваше в бездната. – Обичам тялото ти, обичам мириса ти...Но най-много обичам вкуса ти, Angrezi! Целуни ме пак! – дрезгаво промълви той.

Той чакаше. Всяка клетка на тялото му се бореше да удържи напора на желанието. – Обгърни ме с бедрата си, дай ми огъня си! Барет се разтърси от силата на неговото желание; тържествуваше от усещането за собствената си власт; искаше и се да направи всичко, което той желае от нея, дори повече. Тя се извиваше като дъга под ласката на опитните му пръсти, допирът на ръцете му сякаш вливаха във вените и разгорещен живак и я превръщаха в сирена, изплувала от черното кадифе на морските дълбини. Сега тя бе Жена, а Той - нейният мъж. Бедрата и се обвиха около кърста му.

Ръцете и обгърнаха врата му и рошеха мократа му коса. Пейгън трепереше. Барет почувства, че се намира върху вулкан, който всеки миг ще изригне...тя затвори очи. Устните му бавно се спускаха по врата и и леко плъзнаха по коприната на гърдите и. Той сякаш проникваше във всяка нейна клетка, изследваше я. Пейгън галеше с влажния си кадифет език всяка извивка от тялото и. После внезапно се сниши и захапа едното прекрасно, съвършено, настръхнало зърно. – Искам да тръпнеш за мен, Angrezi! Искам да стенеш за мен! Разкрий ми топлината си!

Устните му сякаш я извайваха. Устата му се впиваше в копринената и кожа, нежна и яростна. Огнени тласъци заливаха тялото и. То се изпъваше като лък, готов за стрелата на господаря си. Езикът му, зъбите му, страстта му като течна лава я превземаха все по-властно и по-властно с всеки удар на сърцето и. Саронгът се свлече до бедрата и. Ръцете му си играеха с голотата и, влудяваха я, изгаряха я. Пейгън тихо шепнеше тайнствени слова на наслада и тържество. Всяко негово докосване я тласкаше към неземна наслада.

Ласките му сякаш изсмукваха дъха от гърлото и, кръвта от вените и. И най-накрая – сърцето от гърдите и. В този миг насладата сякаш я удави като порой, после я запокити ослепяла и бездиханна сред сребърната музика на вълните. Барет все още се носеше върху вълните на опиянението, когато нечий вик стресна Пейгън. Той рязко зададе някакъв въпрос и напрегнато зачака отговора.

От края на джунглата се чу още едно напрегнато повикване. Пейгън измърмори нещо, обърна се и погледът му прониза лицето и, ръката му погали мократа и буза. – Не казвай нищо. Нито дума. Пейгън се подвоуми, сякаш искаше да каже още нещо. Но само се наведе, взе пушката си и я прехвърли през рамо. – Облечи се! Нихал е забелязал група ловци.

Кристина Скай

*Angrezi (индийски) – англичанка

Още публикации по темата:

Водопад