Тя бе седнала в креслото до прозореца, осветена от златистата светлина на единствения маслен фенер. Разпуснатата й коса падаше върху раменете й като водопад от течен кехлибар. Беше по-красива от всякога. По-красива от образите, които той извикваше от миналото. По-красива от образа, който бе рисувал в копнежите си. Сякаш всички се сливаха в едно — сега, когато му предстоеше може би последната схватка със смъртта. Ръцете му се вкопчиха в хладната, полирана рамка на вратата, но тялото му не помръдна. Пейгън съзерцаваше жената, която въпреки желанието си, не успя да намрази. Барет го забеляза, но с нищо не показа, че е изненадана. Тя остана неподвижна в креслото си. — Спри ме, Барет! — гласът му бе дрезгав и мрачен. Само устните й потрепнаха. Лицето й оставаше все така безизразно. — Утре тръгваш за Коломбо — промърмори Пейгън, сякаш говореше сам на себе си. — Ще пратя с теб Нихал и още двадесетина мъже, ако се наложи. Но едно е сигурно — няма да останеш тук нито ден повече.

— Там ще си в безопасност — продължи Пейгън, стигнал до средата на стаята. — Ще уредя да напуснеш Индия най-много до седмица. Да заминеш например за Макао. Или предпочиташ Америка? „Нито едно от двете“ — мислеше си жената с коса като слънце.

В очите й блестяха сълзи. — „Искам да съм тук. Или където й да е, но да съм с теб.“ Пръстите й нервно си играеха с белите воали на нощницата. Върху раменете й беше заметнат аленозлатист кашмирен шал, но по тялото й преминаха тръпки, сякаш от студ. Или може би от нещо друго?…

— Не протестираш, така ли? Приятно съм изненадан, Angrezi. Нищо не е в състояние да ме убеди, че би могла да останеш, по дяволите. Сега опасността е толкова близо дори тук — в Уиндхевън, където се надявах, че ще бъдеш на сигурно място. А и ти с всяка следваща секунда ме обсебваш все повече и повече. Пейгън вече бе съвсем до нея. Лицето му беше черно-бяла маска от светлина и сенки. — Нищо не може да ме разколебае, чуваш ли? Утре тръгваш. На разсъмване.

Бавно, с изящна грация, жената се изправи от креслото си и отметна кашмирения шал от раменете си. Сега светлината на фенера не срещаше никаква преграда и проникна през бялата прозрачна нощница, за да залее със златисти отблясъци прекрасното й тяло. Дъхът на Пейгън спря. — Не се опитвай да ме разубеждаваш! Предупреждавам те, няма да успееш. Тънките й пръсти с нежно докосване проследиха сребристия белег около окото му. Тя вече бе станала от креслото, изправи се на пръсти и устните й повториха движението на пръстите. Пейгън изстена.

— О, небеса, но… Слабичките й ръце се отпуснаха върху раменете му Барет почувства как мускулите му, твърди като гранит, се стягат под изцапаната със сажди риза. Очите му бяха притворени. От усилието да обуздае чувствата си, лицето му бе толкова напрегнато и сковано, че излъчваше само едно — болка. Значи утре. Оставаше им само тази вечер. Думите не бяха изречени, но те сякаш пулсираха, сякаш можеха да се пипнат в нажежения въздух между лицата им. Изрече ги тя. А може би, той… Най-вероятно и двамата. Пръстите й леко се отместиха и пропълзяха по волевата, мъжествена извивка на долната му устна. Пейгън потрепери.

— Спри, Angrezi! Барет не спря. Тя направи още една крачка към него. Бедрата й погалиха неговите с леки, почти въздушни докосвания, а връхчетата на гърдите й опариха кожата му като нажежени игли. Долната му челюст се стегна и той отметна глава назад, сякаш го бе пронизала непоносима болка. Или безпределна наслада… — Не! — изръмжа Пейгън. Барет не отговори. Мъдростта на женската й природа не позволи да повярва на думите му именно сега, когато владееше много по-красноречив, много по-убедителен език.

Тя се приближи още по-плътно към него, завладяна от горещината на тялото му, от слабия солен привкус на кожата му. Отърка гърдите си в неговите. От устните й се отрони лек стон. Всяко допиране зараждаше нова, още по-силна вълна на наслада. Телата им трепереха от възбуда. Да, сега времето й принадлежеше. Сега то бе реално и осезаемо. Сега светът не съществуваше извън пространството на тази стая, извън стихията на сърцата им, извън бясното препускане на кръвта им. Барет не можеше да си тръгне преди да е вкусила за последен път върховната наслада на една нощ, прекарана с него.

Ръцете й го притиснаха още по-силно, ноктите й се впиха в стоманените му рамене. Слабините му, мъжествено твърди, пареха корема й. Жената тържествуваше. Сега тя безпогрешно разбираше как той се предава в ръцете й, предава се бързо. Отхвърлила задръжките на свенливостта, обладана единствено от напиращия стремеж да го опознае изцяло, Барет прилепи своята мекота към неговата твърдост. Той бе възбуден до краен предел. Тя леко се олюля и тялото й го притисна още по-силно. Мъжът, който досега й бе причинил толкова страдания, в момента трепереше в кадифения плен на надмощието й.

Сърцето му биеше като лудо, през тънката й нощница грубата му, необуздана сила нахлуваше в нея като огън. Сега настъпи мигът, когато горещият влажен връх на езика й пролази в трапчинката на шията му и устните й леко щипнаха настръхналата кожа. После я засмукаха. От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Пейгън светкавично сграбчи ръцете й. Пръстите му се впиха толкова дълбоко, че той усети твърдостта на костите й под мускулите. Не виждаше, обезумял от страст.

— Върви по дяволите, магьоснице! — изрева той и с едната си ръка обхвана двете й китки, а с другата плътно я привлече към себе си. — Така е още от първия миг, в който те видях. Не си се съмнявала дори за секунда в това, нали? Барет дотолкова бе увлечена в страстта си, че не можа дори да се усмихне, да възтържествува от признанието му. Тя само се притисна още по-плътно, подчинена на копнежа да попие горещината му, да поеме твърдостта на тялото му дълбоко в себе си. — Моля те, Пейгън! — това бе нежна като кадифе въздишка.

— Ти прехвърли границата на насладата! Вече не мога да спра! Бърз и горещ, езикът му яростно галеше ухото й, а тя се извиваше като котка в прегръдките му. — Тялото ти сякаш шепне, Angrezi. Нашепва за дивни, необятни простори. В името на Шива, кълна се, че всеки миг ще ме отведеш зад пределите на блаженството! Той я наведе назад. Пръстите му болезнено стиска за ханша й. Само след миг тя почувства под себе си някаква хладна, гладка повърхност. Пейгън я бе повдигнал върху бюрото.

Мисълта, че няма да се любят в леглото нажежи желанието й до краен предел. Пейгън разкъса ефирната нощница и въздушният плат се смъкна до кръста й. Подивял от страст, Тигъра поглъщаше с поглед пищната красота на голото й тяло. — Погубваш ме, Angrezi! Пейгън обхвана гърдите й в загрубелите си мазолести длани и започна да мачка и разтрива зърната. Тя стенеше. — Никога не съм имал тази възможност, нали? Никой от двама ни не я е имал! Главата му се сведе и езикът му леко засмука малките розови връхчета.

Пейгън усещаше жаравата на кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му, съживена от пламъка на любовта. Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание. Барет нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивния възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят… Тя се вкопчи в рамото му и трескаво започна да разкопчава ризата му.

Остана без дъх, докато успее да смъкне просмуканата от дим и пот риза от масивните му рамене. Пейгън сподави стона си. — Слабост е, непростима слабост е желанието ми, Angrezi, но сега вече ще те имам. Ще имам душата ти. Барет притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Мъжът до нея миришеше на чай, на дим, на смола, на сол — на мъж. Кожата му бе като топло кадифе, обвило нажежената, разтопена стомана на мускулите му. Тя знаеше, че това е лудост, но не се поколеба и заровила глава в гърдите му, стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.

Пейгън се вцепени, измърмори нещо на хинди и вкопчи пръсти в ханша й. После изрева, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си. Той бе огромен, горещ, пулсиращ. Барет почувства внезапен страх, който обаче отмина също така внезапно. Прогони го стихията на страстта й. Затаила дъх, тя потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Той трепереше. Досега бе победител, сега бе победен.

Барет дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. То не идваше от паметта й, а от слепия й женски инстинкт. Барет се почувства така, както би се чувствала всяка жена на земята, която обича до полуда и която е обичана. Усети го като гореща стомана между бедрата си. Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля върху лицето и раменете като златист ореол, а дългите й бедра обвиха кръста му.

— Господи, какво щастие е да те почувствам цяла та, Angrezi! Да чувам задъхания ти, сладостен стон, да усещам бясното потрепване на плътта ти. Когато свърша, ти ще ме имаш във всяка частица от тялото си Толкова дълбоко, толкова навсякъде, че никога няма да ме забравиш!… Пейгън съвсем разкъса нощницата й и я захвърли зад себе си. Сега между телата им нямаше никаква друга преграда освен горещия, наситен с миризмата им въздух. Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост.

Пейгън знаеше, че по-късно ще съжалява за слабостта си, но точно в този момент нямаше сила на света, която да го спре, да остави красотата й да се изплъзне от ръцете му невкусена и недокосната. Толкова бързаше, че дори не свали бричовете си. Необходимостта да се слее с нея бе толкова жестока, че го заслепяваше, не му позволяваше да мисли, спираше дъха му… За малко да умре. За малко да я загуби завинаги… Пейгън събори с един замах кристалните чаши върху бюрото и я придърпа към себе си. Дъхът му спря. Усети и нейната възбуда, страстното й желание да го приеме.

Тя беше въздушно лека, сякаш изтъкана от копринени нишки. И цялата бе топлина. Цялата бе жена. Той беше толкова близо до рая, както едва ли някога грешник като него бе стигал. — Сега ли, Барет? Кажи ми… — Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам! Пейгън потрепери от задъханата й молба, много по-властна и от най-страстните ласки. А може би това бе любовта, любов, родена сред овъглените останки на опропастения му живот. — Нека Бог ми прости тогава, но вече не мога да се спра. Трябва да те имам, Angrezi! Да те имам поне сега, щом не мога да те имам завинаги!

И той влезе в нея. Твърдата му, пулсираща мъжка сила нахлу във влажната мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло. Барет не беше на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост да я притежава. Пейгън й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната. Или може би нейната преливаше и се сля с неговата… Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Той я възхваляваше, ласкаеше я с любовни думи от древни времена.

Мъжът тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му. — Пейгън! Аз… О, боже… Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана… В душите им струеше светлина. Двамата не само я усещаха, тя струеше през очите им. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна от дълбините на тялото й и се втурна да си проправя път през вените и кръвта й, за да я отнесе със себе си в рая.

Пейгън поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък. В един миг треперенето й постепенно утихна, синьо-зелените й очи се отвориха и Пейгън се осмели да види в тях не само страстта, а и нещо друго, нещо, което си позволи да нарече любов. Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й. Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново нахлуваше във всяка нейна клетка.

Този път той я задържаше на предела. — Пейгън! — Да, любов моя, почувствай го, как навлиза в теб. В него е живецът на битието, единствената радост, която боговете са позволили на смъртните, след като са затворили за тях вратите на рая. — Стига… Стига толкова… Не мога… — Можеш, цвете мое. Този път ще бъде още по-хубаво. Както никога досега. И в същия миг навлезе дълбоко. Пулсиращото острие на страстта докосна меката й топла утроба. Сега тя наистина обезумя.

От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление. Едва тогава Пейгън отметна назад глава и освободи природата си. Той смътно се запита дали тази вечер няма да зароди нов живот в утробата й, но насладата в момента беше толкова пълна, мисълта му толкова неясна че нямаше място за страх и съжаление. Сега Пейгън бе познал успокоението на завръщането у дома, бе се преродил от чудото на нейната любов. Любов, каквато никога не се бе надявал, че ще срещне. В мига, когато се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството, въздухът ухаеше на рози и жасмин. Беше готов да се закълне в това.

Кристина Скай

Още публикации по темата:

Водопад

Пеещи риби