Учени или шарлатани?

Изброихме само някои от най-известните алхимици, а те са били хиляди, звани и незвани, мошеници и истински учени. В безбройните си опити те откриват “между другото” много органични и неорганични съединения и технологични процеси, които полагат основите на съвременната химия. Естествено, абсурдно е да се мисли, че може да се получава изкуствено злато посредством философски камък. Но в много от алхимичните трактати и рецепти са описани вещества и процеси, някои от които изглеждат невъзможни за тогавашното научно-техническо равнище, а други все още са загадка. Ето някои от тях:

1. Херметизация – Според алхимиците това е начин за затваряне по метода на Хермес, така че затвореният съд да бъде непроницаем за газовете дори при висока температура. Съществуват много описания на очевидци, че в алхимичните лаборатории са използвани херметически съдове, но е съмнително, че те действително не са пропускали.

2. Запазване на хранителни продукти – В Средновековието голяма част от населението хронически не си дояждала поради невъзможността да запазят за дълго време оскъдните хранителни продукти. Някои алхимици твърдели, че са разкрили начин, по който храните могат да се консервират. Дори знаменитият Нострадамус написва “Трактат за сладкото”. Някои то съвременните изследователи смятат, че той е открил салициловата и бензоената киселина и дори аспирина – препарати, които действително допринасят за запазване на хранителните продукти.

3. Антимон – Алхимиците придават на този елемент голямо значение и дори на него е посветен трактатът “Триумфалната колесница на антимона” от Василий Валентин. В него подробно са описани много негови съединения: оксиди, антимоновият трихлорид, двата вида сулфиди и др. Не е известно за какви цели и при какви процеси са ги употребявали, но любопитно е обстоятелството, че днес антимонът и съединенията му с металите (антимониди) също са особено ценени като полупроводникови материали.

4. Стоманата – Още арабите са знаели тайната за висококачествено закаляване на стоманата (дамаската стомана). По време на кръстоносните походи европейците успяват да похитят този секрет, който се заключава в това, че острието, нажежено до червено, е вкарвано в тялото на жив роб. Средновековните алхимици повторили тази операция с тялото на животни и резултатът бил същия. Чак през ХІХ век химиците успяват да отделят активното вещество при този процес – азота. Така се ражда азотизацията. Освен това алхимиците умеели да изготвят неръждаема стомана, както и някаква сплав, която пробивала дебела желязна плоча. До нас са достигнали стоманени предмети, изработени от алхимици, свойствата на които се доближават до качеството на съвременните стомани.

5. Студената светлина – В някои алхимични трактати се споменава за “вечна лампа”, която гори с векове и е дотолкова студена, че може да се пипа с ръка. Ако допуснем, че има нещо вярно в тези твърдения, можем да предположим, че алхимиците са познавали някакво непознато днес органично фосфорно съединение, което през деня натрупва голямо количество енергия, а нощем я освобождава под формата на светлина. Във всеки случай известно е само, че алхимиците са разглеждали този проблем като биологически, а не като химически.

6. Гръцкият огън – Средновековният историк Теофан в съчинението си “Хронография” съобщава, че през 673 г. механикът Халиникос от Хелиополис предал на византийците рецепта на запалителна смес, която по-късно била наречена “гръцки огън”. Независимо, че той бил широко разпространен и прилаган до появата на барута, тайната му и досега не е разкрита. От античните източници е известно, че запалителната сила на гръцкия огън е огромна и може да се угаси само с … оцет. Съвременните изследователи предполагат, че той представлява смес от първичните фракции на нефта със сгъстители (борова смола, вар, сяра, селитра). Опитите да се възпроизведе този “напалм” на древността обаче и досега не са много успешни. В много исторически източници се твърди, че някои алхимици действително са могли да “правят” злато (Раймунд, Лулий, Арнолд от Тиланова, Йохан Баптист ван Хелмонт и др.).

Съществуват и до днес редица предмети (монети и украшения), за които е известно, че са направени от алхимично злато. Възможно ли е това? В началото на ХІV век Раймунд Лулий се договаря с английския крал Едуард да изготви 60 000 фунта (1 фунт = 453,6 г) злато от живак, калай и олово, с които да бъде финансирана свещената война против турците. Кралят обаче не си удържал на думата. От златото, което направил, Лулий, са изсечени много монети, т.нар. нобли, с надпис: “Едуард, крал на Англия и Франция”. С тях е финансирана Стогодишната война с Франция. И до днес в някои музеи се пазят такива монети, анализът на които показва, че те са направени от високопробно злато. Но дали са били направени наистина от “златото” на Лулий, не се знае, защото липсват каквито и да са сериозни доказателства.

По това време Англия не е имала никакви златни източници от търговия, колонии или рудници и следователно е непонятно откъде кралят е намерил това огромно количество злато? Редица изследователи обясняват тази загадка с това, че фактически Р. Лулий е служил на крал Едуард І, който е царствал до 1307 г. А крал Едуард ІІІ (1312 – 1377) в 1340 г. е пуснал ноблите по случай морските си победи над французите. Освен това той се възкачва на престола през 1327 г. и следователно не е могъл да се договаря с алхимика, тъй като последният е починал още в 1315 г. От редица достоверни източници е известно, че Едуард ІІІ е събирал военни контрибуции, като безогледно увеличавал данъците и конфискувал всички златни предмети от църквите и манастирите.

Още по-интересна е историята с августинския монах и алхимик Венцел Зайлер. През 1657 г. той се представя на император Леополд І във Виена, който бил голям почитател и покровител на алхимиците. В тайната алхимична лаборатория на императора В. Зайлер успява да “превърне” мед и живак в злато, което придворният ювелир внимателно анализирал и заявил, че това е чисто злато. След това въодушевеният алхимик се решава на един още по-удивителен експеримент. През 1677 г. на празника на свети Леополд В. Зайлер пред очите на императора, придворните и духовенството взема голям сребърен медальон и започва да го потапя в различни течности на около три-четвърти от дължината му. После изтрива медальона с вълнен парцал и го подава на императора, който ахнал от златния блясък. Днес този медальон се пази в Музея по история на изкуствата във Виена.

Тежи повече от 7 кг, има диаметър около 40 см, а златното му съдържание съответства на 2055 стари австрийски дуката. На лицевата страна са гравирани прадедите на императора, а надписът на обратната страна съобщава, че в годината 1677 Венцел Зайлер извършил “този истински опит по истинско и пълно превръщане на металите”. Ясно се вижда границата, до която алхимикът отпускал медальона в тайнствените течности: горната по-малка част има сребрист цвят, а долната – златен. Виждат се и срези в горната и долната част, от които са взимали пробите за изследване. Едва през 1931 г. химиците Щрьбингер и Райф от Института за микроанализи към Виенския университет успяват да разгадаят тайната на медальона. Те анализират около 15 мг и установяват, че това е сплав с разнороден състав: 43% сребро, 48% злато, 7% мед и малки количества калай, цинк и желязо. Следователно не е било превръщане на металите, ат.нар. оцветяване.

Оставало да се реши въпросът по какъв начин В. Зайлер е могъл да придаде на сребърната сплав такъв оттенък, че всичко да я приемат за злато. По молба на химиците виенският монетен двор изготвя кюлче от сплав със същия състав. След това учените започват да потапят кюлчето в различни киселини и разтвори от соли и накрая разкриват тайната на алхимика. Студената, наполовина разредена азотна киселина, която алхимиците използвали за разделянето на златото от среброто, придава на сребърните сплави ярък златен блясък. Чрез обработка с различни минерални киселини може да се постигне цвят на чисто злато от 24 карата. Но да допуснем, че в алхимичните твърдения има някакво рационално зърно. Много от алхимиците са се стремели да превърнат в злато не обикновения калай, а “калай със зелено светене”.

Ако приемем, че това е талий, който прилича на него и в огъня свети със зелена светлина (спектърът му съдържа една яркозелена линия), то достатъчно е на талия да се отнеме една алфа-частица, за да се превърне в злато. Но това е неосъществимо, защото този процес теоретически е възможен само за изотопа на талия (201), който в природата не съществува. А прословутият философски камък? Някои предполагат, че това е бил своеобразен катализатор. Известно е обаче, че ядрените реакции не се влияят от никакви катализатори. През 1963 г. холандският учен К. ван Ниевенбург се заем ада повтори всички многочислени алхимически операции за изготвянето на философски камък по старинните рецепти.

В крайна сметка той получава красиви червени кристали от нехигроскопично вещество, което се оказва чист сребърен хлораурат (AgAuCl4). Златното съдържание в него е високо (44%), което се обяснява с наличието на златни и сребърни примеси в изходните материали. Разбира се, с помощта на този философски камък не би могло да се “направи” повече злато, отколкото съдържал, а само т.нар. повърхностно позлатяване. И тъй, възможно ли е изобщо превръщането на метали в злато? Днес от атомната физика знаем, че устойчиво злато 197 (единственият устойчив изотоп на златото) може да се получи чрез радиоактивно разпадане на определени изотопи на съседните елементи живак и платина.

Друг вариант е непосредственото ядрено превръщане на природните изотопи на живака и платината: напр., ако природният живак се облъчи в реактор с поток от неутрон, ще се получи минимално количество устойчиво злато и най-вече радиоактивно злато. То има много къс период на живот и след 30 дни отново се превръща в изходното вещество (живак) с отделяне на бета-лъчи.