Първобитният човек, подобно на малкото дете, живее изцяло в една одушевена и населена от самия него фантастична природна среда. За него неживата природа оживява и така се пораждат митовете. Ако трябва да конкретизираме времето, когато митологията се е формирала бавно и дълго, стъпка по стъпка, то казано на исторически език това в периодът на родовообщинната обществено-икономическа формация — тогава, когато човекът и неговото общество са били в своя ембрионален стадий, когато живата природа е властвувала над живота, когато фантазията в заменяла логиката, когато смътният спомен е бил единственият жизнен опит.

Съвременните изследователи на митологията достигнаха до единна периодизация на митологичното развитие. Генерално това развитие се дели на два големи етапа — митология на женското начало (т. н. хтоническа митология ) и митология на мъжкото начало (т. н. героическа митология).

Исторически "женското царство" се полага в периода на каменния век, а „мъжкото господство" — в периода на металния век. В социален аспект на първия етап отговаря матриархатът, а на втория — патриархатът. През първия период на първия етап — етап на безпорядъка, на ужаса и страха в човешките усещания за космоса, първобитният човек възприема природата буквално.

Неговата фантазия стига само колкото да надари окръжаващата го действителност с несвойствени, ярко изразени, магически свойства. През този период змията е от най-почитаните, ако не и най-почитаното като божество животно. Това се дължи на няколко причини: на първо място змията най-силно се свързва със земята по това, че живее в нея, че лежи върху нея.

На второ място змията е абсолютно изчистена и затова силно вариативна като геометрия. Нейното тяло е една естествена права линия, без начало и край, въобще без нищо излишно, способна да описва, или да й приписват множество линейни, плоскостни и обемни фигури.

На трето място змията е органично ужасяваща — и със своя външен вид и със своята окраска, и със своята внезапна смъртоносност. През втория период на хтоническата "женската" митология змията сякаш е позабравена. На преден план излизат нови божества — това са невидимите, непознати, нетелесни, неочаквани духове (този период се нарича анимизъм — от лат. ани- мус, т. е. дух).

Като по-интензивни носители на новата божественост вече се схващат животни, които имат силно изразена вертикална подвижност, докато змията има ярко изразена хоризонтална подвижност. Най-подходящи се оказват птиците и то най-вече грабливите птици. Новото на часа обявява война на старото — оттук се заражда разпространения в болшинството митологии мотив за борбата между божествената земна змия (злото) и божествената небесна птица (доброто). Явно през този период човекът е откъснал прикования си към земята поглед и го е отправил нагоре, за да открие небето, светлината, светилата, атмосферните явления.

Обаче повлечен от вродената си консервативност, той е открил и сред тях змията. И ето идва границата. Но между женското и мъжкото начало фетишите започват мирно да съжителствуват с анимистичните духове. Обикновената змия-фетиш става постоянен владетел на първобитната вселена, уголемява се до невиждани размери и се превръща в елински дракон.

Същата тази змия се спогажда с орела, взема в заем крилете му и получава името "дракон", "змей". По-късно крилете стават като на прилеп, тялото като на гущер или крокодил, чудовището се обогатява с части от риба, кон, лъв, пантера, вълк, козел, куче и пр., главите му се мултиплицират и губят змийския си облик, но винаги същността е една и съща — змия. Появата на метала, първоначално бронза, а по- късно желязото, преобръща живота на първобитния човек. Бързо започва да нараства производителността на труда, развиват се земеделието и скотовъдството.

Човешкият живот до такава степен се променя, че се налага мъжът най-сетне да поеме инициативата в свои ръце. И това моментално се отразило в митологията. Мъжкото начало въплътява в себе си организираност и творчество, за да въдвори ред в действителност та и да я принуди да му служи всеотдайно. Човекът се „очовечил", открил собствения си образ и започнал да търси себе си.

Така се появяват божествата с човешки облик и маниери, т. н. антропоморфни божества (от старогръцки — божества с „човешки лик). И подобно на хората те започнали да убиват всичко, което няма техния образ. Най-много си изпатила змията като исконно земно божество. Не че не се съпротивлявала — мотивът на змиедраконоборството е любим не само на митологията.

Постепенно човек започнал да отличава ползата от вредата и неговите богове си спомнили за своето бивше състояние. Така змията се превърнала от враг в помощник, спътник, дори оръдие на новото, красивото, хармоничното, в благосклонно антропоморфно божество. Най-характерно този процес е отразен в елинския мит за Кадъм.

Кадъм убил дракона на Арес, загдето му изял всички спътници и загдето държал заключени водите на тиванския извор и владеел областта на бъдещия град, но след това посял, противно на всички очаквания, драконовите му зъби, за да се снабди с народ, над когото да се възцари, а в края на живота си се превърнал (заедно с жена си, аресовата дъщеря Хармония) първо в получовек-полузмия, после в чиста змия.

Змията стои и в самото начало на митологичната космогония (произход на света) и космология (устройство на света). И не липсват митове, доказващи това. Според древната, неповлияна от индуизма и будизма, библейска митология изначало съществува само пустошта, после, неизвестно откъде, се появява космичната змия Антабога, която чрез медиация създава космичната костенурка Бедаванг (вид змия, но с похлупак), върху костенурката лягат две сплели се спираловидно и образуващи окръжност змии.

Всъщност това е самата Антабога, но разполовила се на две същности — мъжка и женска. Върху тях първо змията поставя черния скъпоценен камък, над него образува небесата, където живеят боговете, земята (пръстта) и планините се образували от засъхналата мръсотия върху скъпоценния камък. Подобна е и дахомейската първозмия Айдо-Хведо — възникнала отново от само себе си и създала всичко. Релефът е резултат от нейните движения, планините, богати на залежи, са нейните екскременти и т. н.

И индусите познават космичната змия. Това е хилядоглавият змей Шеша (мултипликацията е характерна за митологията) . Но откъде идва необходимостта точно змията да е божеството — творец? Основната функция на бога — творец е да създаде от хаоса космосът, т. е. да отдели космосът от хаоса. И той прави това. Но условието е да няма предел, т. е. без начало и без край, геометрично да е окръжност.

А змията, захапала опашката си, преодолява своята крайност като отсечка, става символ на безконечността (окръжността). За змия, която стяга в обръч земята, за да не се разпука, се говори в скандинавската митология — това е космичният змей Иормуганд, който лежи в световния океан и обгръща обитаемата земя Мидгард. В митологията на племената кечуе, основната митология на инките, две огромни змии изпълняват тази дейност в подземния свят — океан (хурин-пача).

А в българските народни вярвания този мотив е повсеместен. Косвено споменът за тази важна и основна змийска задача е запазен в прекалено много митове — това са все митове за героя, убил змията, дракона, змея и охраняващ или обитаващ възвишение. Този герой след това наследява от змията господството над тази местност и става всеобщ прародител.

Обаче в моменти на атавистичен страх от внезапен свършек на света, митовете отново се сещат за змията — образно това се изразява в страх, че змията може да изплюе опашката си и отново да се превърне в права линия, т. е. в хаос. Заплахи от подобен род отправя египетският бог- творец Атум, който в моменти на гняв винаги се готви да унищожи цялата земя, за да я превърне във водна стихия, а само той да се превърне в огромна вечна змия.

Също и Ра, чието око змеят Урей всеки момент може да изригне отрова и огън, за да свърши животът. Отражение на тази заплаха откриваме и в мита за борбата на гръмовержеца Зевс и огнедишащия земероден Тифон, бъдещата планина — вулкан Етна.

Подобни митове разкриват една апокалиптична картина, в която съответната космическа змия с огън изпепелява земята и връща света към първичната водна стихия, т. е. змията обединява дуалистично в себе си две антагонистични митологични начала — огън и вода. По принцип змията е носител на водното начало. Страхът и нуждата от водата са толкова големи, че в дадени моменти стават почти идентични със страха от огъня и носителят на вечното начало органично приема в себе си огненото начало.

Оттук се развива и противоположната тенденция — страхът сега е, че огненото начало ще бъде унищожено и ще настъпи вечен мрак или студ. Така например слънцето Ра ежедневно се бори с подземното си въплъщение змея на мрака Апоп, който изпива подземния Нил, с цел да не допусне Ра отново да изгрее. Такъв мит е борбата на Индра, индуският „творец на светлината" и „създател на слънцето" с първородния дракон на мрака Вритра, борбата на слънчевия феб—Аполон с огромния дракон Питон, славянските предания, че смок изпил излишните слънца и винаги може да изпие и останалото последно слънце.

Автор: Огнян Радев - Преподавател по Антична култура