|
 „Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове."
д-р Клариса Пинкола Естес
Моят живот и работа като психоаналитичка от школата на Юнг, поетеса и cantadora – пазителка на древните предания, са ме научили, че линеещата женска жизненост може да се възстанови с помощта на мащабни „психо-археологически” разкопки в руините на вътрешния женски свят. Тези методи ни дават възможност да възродим естественото инстинктивно психе и чрез неговата персонификация в архетипа на Дивата жена да установим характера на най-дълбоката женска природа.
Модерната жена е изключително активна. Тя е принудена да е всичко за всички. Старото познание отдавна е забравено. Дивата природа двойно е повлияла моята душевност, веднъж с огнения ми мексикано-испански произход, а по-късно с осиновяването ми от унгарско семейство, което се отличаваше с пламенен дух.
Отраснала съм край щатската граница на Мичиган сред гори, овощни градини и ниви, близо до Големите езера. Гръмотевиците и мълниите бяха основната ми храна. Нощем царевичните стъбла шумоляха в неспирен разговор. Далеч на север по огрените от луната поляни се събираха вълци, изправяха се на задните си крака и виеха към луната сякаш се молеха.
Всички ние без страх можехме да пием от едни и същи потоци.” „Наричам я „Дивата жена”, защото сами по себе си тези думи представляват llamar o tocar a la puerta – приказното почукване на вратата на дълбокото женско психе. Llamar o tocar a la puerta буквално означава „да свириш на точно определен инструмент, за да отвориш вратата”. От каквато и култура да е повлияна, жената инстинктивно разбира думите „дива” и „жена”.
Когато жените чуват тези думи, в душата им се разбужда древен спомен – споменът за нашето абсолютно, безспорно и неотменно родство с дивата женственост, връзка, която пренебрежението може да е направило ефимерна, която прекаленото опитомяване може да е заровило дълбоко, която обществото може да е поставило извън закона или която вече никой да не проумява. Може да сме забравили нейните имена, може да не отговаряме на зова и, ала дълбоко в себе си ние я познаваме, копнеем за нея, съзнаваме, че взаимно си принадлежим.
Ние сме родени тъкмо от тази фундаментална, стихийна и принципна връзка, от нея произтича същността ни. Архетипът на Дивата жена плътно обгъща алфа-матрилинейното (по майчина линия) същество. Понякога долавяме присъствието и, макар и само за миг, и ни се иска това да продължи. Някои жени усещат „вкуса на дивото” по време на бременност, докато кърмят и отглеждат децата си, докато се грижат за любимия си.
Нейното присъствие се възприема и зрително. Самата аз съм я усещала, докато се любувам на вълшебния залез в гората. Чувствала съм как се раздвижва у мен, когато привечер рибарите се прибираха от езерото със запалени фенери или когато гледах пръстчетата на крачетата на моето бебе, наредени като зърна на сладка царевица. Ние я виждаме там, където я виждаме, с други думи – навсякъде.
Тя идва при нас и със звуците, с музиката, която вибрира в гърдите и пали сърцето, с барабана, свирката, вика и плача. Идва с писаното слово, с изречената дума – понякога само една дума, изречение, стихотворение или разказ ни карат да си спомним, поне за миг, за какво съществуване сме създадени и къде е истинския ни дом.”
Историите са лекарства. Откакто ми разказаха първата, те продължават да ме увличат. И притежават огромна сила – не изискват да правим нищо друго освен да ги слушаме. В тях се крият средствата за въстановяване на изгубената психична енергия. Историите пораждат вълнението, тъгата, въпросите, копнежите и разбирането, които спонтанно изкарват на повърхността архетипа, в този случай – Дивата жена.
Историите са пълни с напътствия, които ни помагат в житейските трудности. Историите ни позволяват да осъзнаем потребността от това да разкрием дълбоко заровения архетип и ни показват начините да го сторим. В душата си обаче аз подхождам към историите като cantadora, пазителка на древните предания.
Произхождам от стар род на разказвачи: mesemondok – унгарски старици, които разказват, докато седят на дървени столове с джобни книжлета в скута, с леко разтворени колене, с поли, докосващи земята, или докато извиват врата на пилето ... и cuentistas – латиноамерикански старици със здрава гръд и широки хълбоци, които разказват истории в стил ranchera (скотовъдски). За нас историята е лекарство, което подсилва и изцерява както индивида, така и обществото.”
Копнежът по дивото изпълва всички ни. Някой културно ратифицирани противоотрови обуздават това страстно желание. Учили са ни да се срамуваме от него. Някога си пускахме дълги коси и криехме чувствата си. Ала сянката на Дивата жена все още се таи зад нас. Където и да сме, тази тичаща след нас сянка определно е четеринога.
Д-р Клариса Пинкола Естес , Шайен, Уайоминг
следва... |
Коментари
Аз вълчицата
Зачеркнали ме от самото раждане.
Зачеркват ме в началото на всеки път.
Животът, сякаш че подяждам го,
и той чертае в дните ми голготов кръст.
Зачеркната, живея долу,
с вълците и кървавия дан.
Побратими, една порода -
някак свойски ми е там.
Сама прегризвам лапите,
щракне ли в душата ми капан.
И… продължавам пътя си, през драките.
Вълкът умее да живее сам.
Научих се,сълзите си да пия -
пир в безлунна нощ.
Раните от себе си да крия
и болката да преобръщам в мощ.
Научих се с вълчата си песен
страстно да целувам
изтръпнала от самота луна,
и нежността си да прикривам,
оставила във вълчите си стъпки
част от себе си и изворна вода.
Автор: Лъки
Бялата вълчица
Още не беше завалял сняг, но в гората вече беше много студено. Цареше странна тишина, само вятърът фучеше и виеше. Огромните борове безшумно клатеха високите си върхове. Цялата земя беше осеяна с борови иглички.
Бях вече доста дълбоко в гората, дърветата бяха нагъсто и всичко ми се струваше тъмно, отчасти защото небето бе застлано със сиви облаци, отчасти защото големите борове не пропускаха и малкото светлина на деня. А може би дори защото очаквах моето снежнобяло чудо да изскочи отнякъде и да озари всичко със спокойствието си и странната си природа. А нея я нямаше.
Въртях се нервно около боровете и я търсех с поглед. Отстрани сигурно изглеждах странно - с бледата си кожа, късичка русо-бяла коса, хваната на опашчица, стърчаща като връхче на метла и неспокойните си кафеви очи. Всъщност аз и Сноу много си приличахме...Чух ритмичното тупкане на огромни лапи. Значи Сноу пристигаше. Обърнах се на север и мернах нещо бяло между дърветата. О, да, Сноу не беше човек, нито куче, нито пък котка, забравих да спомена.
Тя беше вълк. Огромен, грациозен, бял вълк. След секунди вълчицата вече беше до мен и се приближаваше, за да я погаля. Плъзнах ръцете си по гъстата й, мека като коприна козина. Не можех да свикна на красотата й - беше едра, но грациозна, бяла като сняг и с удивителни шоколадовокафяви очи, в които се четеше разбиране - нещо, което съучениците ми не притежаваха. - Здравей, миличка. - казах й аз нежно. - Липсвах ли ти?
Виж, донесох ти нещо за хапване, въпреки че май нямаш особена нужда от това. Сериозно момиче, знаш ли колко си наедряла последните седмици? Не очаквах да ме разбира наистина, но интелигентните й очи ме гледаха топло, сякаш а-ха, ще вземе да ми отговори. Извадих от малката си раничка малко кучешки бисквитки (така де, нямаше вълчи лакомства в зоомагазина!) и й ги подадох, а тя, както винаги, ги улови още във въздуха.
След това замаха с опашка и тръгна напред без да ме изпуска от поглед. Обичайният й знак да я последвам. Е, коя съм аз, че да се противопоставям? В крайна сметка за това съм тук. Този път Сноу ме поведе по нов маршрут. Прекоси гората по дължина и продължи смело напред, като често се извръщаше, за да види дали я следвам. По принцип не изоставах много-много, но този път забавих ход.
Гората тук ставаше много гъста, тиха и малко страшна. Озъртах се на всички посоки. Все пак зимата наближаваше, гората беше населена с добитък и честно казано, през цялото време бях на тръни и се озъртах за някой кръвожаден вълк, който да изскочи измежду дърветата.
Сноу сякаш забеляза страха ми и спря. После бавно, малко несигурно се доближи до мен и ме погледна с интелигентните си очи. Боязливо протегна огромната си лапа към мен. Докосна леко ръката ми, после пак се отдръпна.Все пак беше диво животно, не домашно куче, но сякаш ми казваше "Не се бой, Сторм, ела с мен".
Аз се поддадох и тръгнах отново. Вълчицата беше видимо доволна от това и продължи. Скоро наклона стана стръмен и аз често взех да изоставам, да се препъвам. Приятелката ми обаче забиваше големите си нокти в земята и се изтласкваше със здравите си мускули. А наклона растеше ли, растеше. Скоро ми заприлича направо на катерене. И така, аз дращех ли, дращех нагоре близо час и половина, а Сноу скимтеше раздразнено. Най-сетне се добрах до равното и се проснах отгоре без да мисля.
Приличаше на някакво плато. Вълчицата се завъртя около мен, след това настойчиво загледа настрани. Избърсах потта от челото си и се надигнах на лакти, за да погледна в посочената ми посока. И тогава ахнах. Оказа се, че сме се изкачили на някаква мъничка полянка по склона на планината и оттук се виждаше цялата гора, както и малка част от града в далечината. Гледката беше просто изумителна.
Гъсти, зелени дървета, пожълтяла от борови иглички земя, сивият град. Всичко се сливаше толкова хармонично... - Благодаря ти, Сноу. - казах и се усмихнах на умното животно. Извадих фотоапарата от малката раничка на гърба си и защраках. Щяха да излязат невероятни снимки. Това, което ме притесняваше обаче беше как се оранжевенееше небето над града. Скоро слънцето щеше да залезе, а по тъмно дълбоката гора хич не беше безопасна и аз го знаех много добре. - Усмивка! - прошепнах на вълчицата и щракнах няколко нейни снимки.
Вкъщи имах цял албум, посветен на нея, който обаче трябваше да пазя в тайна. - Сноу, миличка, хайде да слизаме надолу. Боя се от тъмните гори, нали знаеш. Вълчицата обаче не ме послуша и отиде чак до ръба на малката поляна. Реших, че има да ми покаже още нещо, но тя приклекна лекичко и... нададе силен вой. Той сякаш разтърси гората, сякаш достигна чак до града. Тя виеше силно, ясно и някак пленяващо. Беше малко страшно, но и вълшебно. Не бях чувала по-красив звук дотогава.
Когато най-накрая млъкна, воят продължи да ехти. И за мое най-голямо учудване някъде от много, много далеч й отвърна друг вой, после още един и още един. Всичкото това виене се сля в един нов звук. Потръпнах, но не само от страхопочитание, а и от възхита. Това беше уникално, красиво. Когато най-сетне гората затихна, въздуха продължи да трепери. Най-сетне се опомних, а Сноу заслиза надолу самодоволно. Последвах я, замислена върху това какви удивителни животни са вълците.
Вече се беше стъмнило, когато стигнах края на гората. Сноу стоеше на няколко метра от мен. Почти през целите два часа, през които слизах надолу гледах със страхопочитание вълчицата. А когато слязохме в гората направо изтръпнах от страх. Беше тъмно и се чуваха странни шумове. Имах чувството, че ни наблюдават. А Сноу сякаш се забавляваше със страха ми.
Малко преди да тръгна по традиция се приближих до нея, клекнах и я погледнах право в очите. - Благодаря ти, Сноу. Ти си удивителна, знаеш ли? Предполагам, че утре ще те видя пак, нали? Надявам се да е така, защото аз при всички положения ще дойда. Обичам те. Станах и се обърнах. Тогава тя направи най-странното нещо, което е правила някога. Дойде до мен, изправи се на задните си крака и постави лапите си на раменете ми. Дори така беше висока колкото мен. Аз изтръпнах и стоях мирна, за да не я уплаша. След няколко секунди тя ме остави, обърна се и изчезна като бяла вихрушка между дърветата.
- Удивително! - изкоментира мама, докато разглеждаше снимките на цифровото ми апаратче. - Как успя да откриеш това място? Аз се подсмихнах самодоволно и не отговорих. Не можех да й кажа за Сноу, защото вероятно щеше да се обади на някой горски и да затворят вълчицата в зоопарк. Горкичката, сигурно ще се побърка. А мама ще ми забрани да припарвам гората. Не, няма шанс да издам малката ми (всъщност не чак толкова малка) приятелка. -
Страхотна си. - смигна ми майка ми. - Не ти ли е хрумвало обаче, че не трябва да се шляеш сам-самичка из гората, нали? Вече е ноември, има вълци... А и не само те. Ти си само момиче. Защо не взимаш някои приятели с теб? - Защото ходя в гората именно за да съм САМА. - погледнах учудено. - Сторм, миличка... - Мамоо! Мога да се грижа за себе си и сама. - отвърнах и хукнах към стаята си. Нямаше да се оставя да ми забрани да ходя в гората. Влязох в стаята си и се съблякох, за да се изкъпя. Точно тогава обаче звънна мобилният ми.
След секунда колебание вдигнах. - Сторм! Свободна ли си утре след училище? - почти извика Стейси. - Не точно. Защо? - С компанията ще ходим на онова, новооткритото кафене до реката, сещаш ли се, там е суперяко...Тъкмо щях да я срежа, когато се усетих, че от векове не съм излизала с приятели, а и така щях да умилостива мама.
- Там съм. Нещо като четири? - Океей! Благодаря ти, Стормиии! - изписка Стейс и затвори. Влязох под душа и оставих горещата струя да ме успокои както винаги. Когато излязох от банята се облякох набързо и се заех да се суша. Понеже косата ми е къса, цялата процедура продължи 5 - 10 минутки. След това отново слязох долу. - Мамо, утре ще излизам с приятели. Може ли? - уведомих я аз, но за да не звучи заповеднически добавих въпроса накрая. Мама се взря в мен. Много си приличахме - нейната коса също беше светлоруса и къса, но подсригната на черта и оформена делово.
Беше си облякла обикновен анцуг, подобен на моя и топлите й кафяви очи ме гледаха изпитателно. - Хубаво... - промълви тя накрая. - Но можем ли да поговорим още малко? Въздъхнах с досада. Прокарах ръка през едва стигащата ми до раменете косичка и седнах на дивана до нея. - За какво искаш да говорим. - За гората... О, Сторм, я не ми се муси! Искам да ме изслушаш. Сведох поглед и въздъхнах примирено. - Говори. Слушам те.
- Виж, миличка, наистина знам, че отиваш в гората за да си сама с мислите си... - И си права.
Свършихме ли? - Сторм! - гласа на мама се повиши. Тъкмо се канех да започна да протестирам, когато входната врата се отвори и чух стъпките на татко. - Татко! - извиках и се втурнах към коридора, за да избегна спора с мама.
- Сторм! Върни се веднага! Не сме приключили с разговора! - Какъв разговор? - попита татко като влезе в стаята.
- Мама иска да ми забрани да ходя в гората. - изстрелях и погледнах право към сините му очи. Той се почеса по главата и се смръщи. - Барбара, защо не оставиш момичето да ходи в гората? Или искаш да кисне по цял ден по кафенетата като глупавите й връстници? - Да, мамо. - включих се аз.
- Просто предпочитам да съм сред природата, това е. Нищо страшно няма. Плюс това не ходя много на дълбоко, а и там редовно ходят хора да спортуват.
Послъгах малко за предпоследното, но се усмихнах, като видях как лицето й омеква.
- Искам само да ми обещаеш, че втори път няма да се прибираш по тъмно. - Обещавам! - извиках и тържествено сложих ръка на сърцето си, след това отидох и я целунах, а после и татко.
- Ще приготвя вечерята след десет минути, ела да хапнеш. И си напиши домашните! - извика мама след мен, докато се качвах по стълбите. Влязох щастлива в стаята си и извадих учебниците. Не бях отлична ученичка, но успеха ми се заформяше около 5. Не усетих кога бяха минали двайсет минути. Както винаги, нахвърлях всичките си домашни набързо, без много-много да ги разбирам, но по биология се оказахме тъкмо на урока за вълците и се бях улисала дотолкова, че почти не чух татко, който чукаше по вратата.
- Стоорм! Вечерята е готова! - извика той и отвори вратата. - Идвам - казах му аз и станах от стола. В кухнята миришеше на спагети и сос. Майка ми вече беше наредила масата. Седнах на стола си и започнах да лапам лакомо. - Ще се задавиш. - каза ми мама. - Ниамъ. - отвънах й с пълна уста. Исках да кажа "няма" но спагетите, които дъвчех ми попречиха. - И не говори с пълна уста. - продължи тя. - Толкова е невъзпитано. - 'Убре. - Сторм! - скастри ме мама.
Преглънах и й казах: - Мамо, ако не ми говореше, докато ям, нямаше да ти говоря с пълна уста.
Излапах останалото съдържание на чинията ми и отидох да включа телевизора. Не даваха нищо интересно. Качих се в стаята си и включих компютъра. Прозинах се широко и въведох адреса на любимия ми сайт. Обаче бях толкова уморена от приключенията ми в гората и цялото това катерене и ходене, на което ме подложи Сноу, че не се задържах и пет минути и се хвърлих в леглото.
Събудих се от дразнещия звън на алармата. Божичко, изобщо не ми се става. Имах мускулна треска, нещо за което трябва да се благодари на Сноу. Отидох до банята ми, измих си зъбите и лицето, след това се облякох в дънки и блуза, след това нахвърлях учебници в раницата ми - стандартна процедура и все пак успях да закъснея. Хванах бритона си, вързах косата си и се спуснах по парапета на стълбите - нещо, което мама тотално НЕ одобряваше.
Прелетях през коридора като фурия, нахлузих кецовете си едва ли не в движение и се изстрелях от вкъщи. Успях да се вмъкна секунди преди учителката за първия час като по чудо и се стоварих на чина ми. Още докато си вадех учебниците, Стейси ми се ухили от задния чин и ми пъхна листче в ръцете.
"Днес в 4, помниш, нали?" гласеше краткото й съобщение. "Помня", надрасках с подредения ми почерк и метнах бележката назад. Както винаги, в училище не се случваше нищо интересно - скучни часове, шляене и смях през междучасията... А аз броях минутите до края на учебния ден, когато щях да се срещна със Сноу.
Всъщност, случи се нещо интересно - получих 6 по биология. Когато учителката ме похвали, че съм живнала малко и съм наясно с навиците на вълците, само се усмихнах дяволито. Просто поредното нещо, за което трябва да се благодари на Сноу. През голямото междучасие с тайфата - аз, Стейс, Дан, Ани, Джаксън и Майк обсъдихме нещата около днешното ни излизане.
Заформяше се един приятен следобед, но умът ми витаеше предимно в обеда, още по-точно около два, два и половина. Вярно, че Стейси, Даниел, Ани, Джаксън и Майк са добри приятели, но в Сноу има нещо... нещо, което ме кара да се чувствам сякаш ми е сестра, сякаш сме свързани. Освен това бас държа, че е и по-интелигентна от Майк и Джаксън взети заедно.
И така, когато последния звънец най-накрая би, аз се втурнах вкъщи.
Първо се наобядвах, след това се качих в стаята ми и се преоблякох. Всъщност, дънките и блузката не ми се сториха особено удачен избор на облекло за шляене с приятели и затова избрах сиви дънки, шарена туника и бели ръкави.
Пуснах стърчащата си на всички посоки бяла косичка да си стърчи, пригладих бретона настрани и вече бях готова за излизане. Грабнах малка цветна чантичка и набутах върте джиесема ми, фотоапаратчето, портфейла със спестяванията. За финален щрих подчертах изразителните си, кафяви очи със очна линия, мацнах малко спирала, сложих гланц за устни и слязох.
- Чао, мамо, излизам! - провикнах се, докато обувах обувките си. Спестих й факта, че първо ще се отбия през гората.
- Усмивка! - каза Стейси и ни щракна една снимка. - Хохо, невероятни сме. - изкикоти се Дан и прокара ръка през късата си черна коса с префърцунен жест.
Въпреки, че се смеех заедно с тях знаех, че очите ми са пълни с тревога. Защото срещата в гората не мина по план.
Всъщност изобщо не мина. Когато отидох там, Сноу вече ме чакаше. Размахваше опашката си нервно, дойде до мен и ме притисна силно, и дори облиза цялото ми лице - много странно, при положение че се доближаваше до мен достатъчно близо, за да я погаля само в началото на срещите ни. А след това се обърна и си тръгна.
Понечих да тръгна след нея, но тя ми изръмжа. Първият път плахо, почти на шега. Вторият път обаче ми се озъби и се втурна тромаво между дърветата. Какво ставаше с нея? Дали не ме искаше вече? Ами ако тя...
- Сторм, ехо. - Джаксън ме буташе непохватно. - Ти май не си тук. - Сори, бях се умислила. - усмихнах се и отпих огромна глътка от топлия си шоколад с много сметана, както обещаваше менюто.
Отново подхванахме лекия и забавен разговор от преди малко. И да, смеех се, говорех, но смеха не достигаше очите ми, угрижени и празни. Защото по-голяма част от съзнанието ми се беше фокусирала върху Сноу, моята вълчица.
"-„Какво животно си ти?”, ме попита той тихо. В мрачната стая едноминутното мълчание изглеждаше вечно. Той почти се беше примирил с това, че няма да получи отговор. „Аз съм заек с душа на вълчица”, отроних твърдо.
Така се запознахме.
Той беше вълк с душа на заек. Бяхме от различни майки, но с една кръв. С различно минало, но едно настояще. Козината ми прикриваше моята сила, неговата – слабост. Нямахме нищо общо, а всъщност деляхме едно цяло.
До тогава голямата луна ме плашеше. Исках да вия срещу нея, да плача, да крещя. Когато той се появи, аз спрях да я забелязвам. Но вълчицата в мен се пробуди. Заешката ми козина стана напълно ненужна, за да крие каквото и да е било, защото вълкът ме следваше неотлъчно. Понякога вървях по улиците и се преструвах, че не забелязвам как ме следи. Той се преструваше, че не знае как го виждам. Харесваше му да ме дебне, а на мен да бягам. Така два-три квартала, когато рязко спирах, за да разгледам витрината и “изненадващо” го виждах пред себе си.
Не се затворихме. Не създадохме уютно гнезденце, а леговище. Криехме се нощем там от хората, които можеха да ни разделят, а денем се сливахме с тях и ги изучавахме. Нямаше спиране в нашия бяг. Общата ни кръв ни подтикваше да мислим еднакво, да действаме разумно и да се развиваме с ясно премерено темпо. Когато говорихме, говорихме смислено. Когато мълчахме, мълчахме с идея. Как се мълчи с идея ли? Ние си знаехме.
Така продължи вечно. Всъщност почти вечно, а по-точно 3 години. Вълците смениха козините, но душите – не. Зайците спряха да се страхуват, но да обичат – не. Нищо не пречеше, нищо не плашеше, нищо не … Блъсна го кола. Умря на място.
И тогава вълчицата в мен зави. А заекът умря.
Завинаги.
Анастасия Карнаух
RSS на коментарите по тази тема