Спрял се на някакъв доктор -Дж.Х.Роби, който пък възложил тази работа на ученика си - Константин Херинг. Съответно Херинг се заел с изследване на хомеопатията и се опитал да събере материал, който да я дискредитира. Но вместо това самият той се убедил постепенно в присъщата й вътрешна вярност и станал предан на Ханеман и хомеопатията. Той събрал, класифицирал и издал цялата съществуваща информация за действието на лекарствата върху човека.

Неговата монументална "Материя медика" се простира в дванадесет големи тома и е станала основна референтна книга в хомеопатията. Много рядко се случва човек да не може да открие в нея някой симптом - умствен или физически, който някога е бил предизвикван от доказването на лекарство - независимо колко странен е той:

висока температура, която се появява само мезкду 6 и 8 часа вечерта; хронично главоболие, което идва през ден и трае от 10 сутринта до 3 след обяд; световъртеж, който се появява само когато пациентът лежа със затворени очи; ирационален страх, че ако човек легне в заспи, няма никога да се събуди отново; депресия и тъга, които се появяват само на здрачаване; ирационални страхове - от рак, сърдечна болест, смърт или лудост; импулс за самоубийство като скочиш от голяма височина;

невралгична болка, която се появява само веднъж седмично; мъчителна ишиасна болка, която се появява всеки четвърти ден; ревматична болка, която се обажда само между два и четири сутринта; астматична атака, която идва в полунощ... По това време ресурсите на разположение на хомеопатите, познанията им в областта на науката и нейните закони, техниките за изготвяне на лекарствата били много по-развити и съответно много по-фини и точни.

След 1816 г., като видял това, със своята привична подреденост и проницателност Ханеман се посветил на изследване на самата болест. Той установил, че болестите са два основни типа. Първият тип обикновено са болести, които се самоограничават и са кратки. В афоризъм 72 Ханеман ги дефинира така: "Такива болести обикновено преминават за кратък период с различна продължителност и се наричат остри болести.

Вторият тип болести - хроничните са по-коварни, скрити и разрушават организма след no-продължителен период от време. Те представляват съвсем различен проблем, както за жизнената сила на пациента, така и за хомеопатията." Ханеман продължава: "Вторият тип включва болести, които често изглеждат незначителни и трудно се забелязват в началото.

По особен за тях начин те действат увреждащо върху живия организъм, като го повреждат динамично и коварно подриват неговото здраве до такава степен, че автоматичната енергия на жизнената сила, чието предназначение е съхраняване на живота, може да им се съпротивлява само несъвършено и неефективно в началото, както и след като те започнат да напредват.

Жизнената сила не е способна да ги изкорени, да ги излекува. Тя е безпомощна да ограничи техния растеж или своя собствен постепенен упадък, което в крайна сметка води до разрушаване на организма." За Ханеман лекуването на острите болести не представлявало голям проблем. Просто трябвало да се открие онова вещество, което предизвиква подобни симптоми в един здрав организъм и излекуването било бързо и цялостно.

Но хроничните болести били различно нещо. За да разберем как Ханеман се справил с това предизвикателство трябва да се върнем назад и да проследим откритията му стъпка по стъпка. От 1810 до 1816 г., шестте години след публикуването на "Органона", той водел подробни записки за всеки отделен случай, като непрекъснато работел с ученици и пациенти от целия свят. Той забелязал, че повечето оплаквания изчезвали, но въпреки това много от пациентите се връщали след време с нови оплаквания или с възобновяване на старите такива.

В природата на Ханеман било да задава въпроса "защо?" и да изследва докато открие отговора. В своята книга "Хроничните болести" той пише: "Откъде се получават... неблагоприятните резултати при продължителното лечение на... хроничните болести дори чрез хомеопатия ? Каква е била причината за хилядите неуспешни опити да се излекуват... болести с хроничен характер така, че да се стигне до трайно здраве? Може би това се дължи на все още малкия брой хомеопатични лекарства, които досега са доказани по отношение на тяхното чисто действие?...

Даже добавянето на нови доказани ценни лекарства, чийто брой нараства от година на година, есе още не е довело до напредък в лекуването на хроничните болести дори с една стъпка. Острите заболявания се отстраняват задоволително посредством правилното прилагане на хомеопатични лекарства, а с помощта на неуморната жизненост на нашия организъм те бързо и съвършено се лекуват."

Ханеман виждал отново и отново как хроничните болести били отстранявани хомеопатично само за да се появят отново, в повече или по-малко различна форма и с нови симптоми. Той виждал, че хомеопатичният лекар, изправен пред хроничен случай "... не само трябва да воюва с болестта... но също така винаги се натъква на отделни фрагменти от no-дълбоко заседнали първични болести... Ето защо той трябва първо да установи, доколкото му е възможно, целия комплекс от всички симптоми и инциденти, принадлежащи към незнайната първоначална болест, преди да може да се надява да открие едно или повече лекарства, които да могат хомеопатично да покрият целостта на първичната болест.

За Ханеман постепенно станало ясно, че такива хронични състояния не могат да бъдат лекувани само от жизнената сила, нито пък от каквато и да било промяна в диета или начин на живот. Тогава той се хвърлил в изтощителни изследвания на всички такива хронични случаи за да разбере дали може да се открие някакъв общ знаменател, обясняващ дълбоката и невидима слабост, която предразполага към неговото хронично заболяване - слабост, която Ханеман нарекъл "миазъм".

През 1827 година, след като бил изследвал тозя проблем около 12 години, Ханеман се убедил, че е открил този общ знаменател. Това убеждение се основавало на две свързани помежду си наблюдения. Ханеман описва първото наблюдение в следния пасаж: "Аз наблюдавах и изследвах такива... пациенти и стигнах до това заключение, когато открих, че препятствието за излекуване в много случаи... изгмжда е свързано с доста по ранно обриване, сърбеж, които нерядко самият пациент признаваше.

Началото на всички следващи страдания обикновено датираше от това време." При пациенти, които отначало не можели да си спомнят за подобни сърбящи обриви, Ханеман настоявал и разпитвал в още по-големи детайли за всеки стадий от живота на пациента: "След внимателно изследване обикновено се оказваше, че малки следи (малки сърбящи пъпчици, херпес и т.н.) са се проявявали при тези пациенти от време-навреме, макар и рядко, като един недвусмислен знак за no-ранно заболяване от такъв характер."

Този първоначален ключ за основата на миазматичното предразположение към хронично заболяване бил по-нататьк потвърден от втори вид наблюдение, което направили много лекари по това време. Тези случаи Ханеман цитира в своите "Хронични заболявания" и които той е събрал от много различни лекари.  От тези случаи се стига до два факта. Първо - ако при човек с дълбоко хронично предразположение към болест обривите просто се подтискат, вместо да бъдат лекувани съответно, това води до сериозни увреждания на вътрешните органи.

Второ - всичките органи на тялото са свързани помежду си части на един единен организъм и следователно си влияят взаимно в значителна степен. Няма такова нещо като локално заболяване (местна болест). Човек може да използва този израз само в смисъл, че определена част от тялото е повече засегната, а не че един орган страда независимо от останалите. Съвременната ортодоксална медицина все повече и повече застава на този възглед, че няма болести, а само индивиди, които са болни.

Това за съжаление е все още само на думи. Например на пациент, страдащ от астма, запек и ревматични болки, днешните лекари ще предпишат три различни лекарства - по едно за всяка болест (и вероятно всяко от тях ще бъде комбинация от няколко лекарства), докато хомеопатът би предписал едно единствено лекарство за да излекува тази единствена болест, която се проявява в три аспекга.

Да се върнем към Ханеман и неговите изследвания върху източниците на хронични болести. Многобройните примери, които той споменава, ни сочат ясно връзката между кожните болести и вътрешните увреждания. При постигане на истинско излекуване наблюдавал и следното - кожното заболяване, от което пациентът страдал в миналото, се появявало отново по време на лекуването, а също и когато пациентът се освобождавал от вътрешно увреждане. Този фундаментален миазъм, който лежи в основата на повечето хронични заболявания, Ханеман нарекъл Лсора.

Той я разглеждал като една основна слабост, която по-нататък се влошавала от подтискащите лечения, защото те само отстранявали симптомите, без да излекуват предразположението. Усилията на човечеството да се освободи от страданията просто довели до продължително подтискане на болестите през всички векове. Много малко хора някога са получавали правилно лекуване, освен по някаква щастлива случайност, и продължаващото потискане на симптомите е довело до застрашителна слабост на вътрешните органи.

Според изследванията на Ханеман тази слабост се е предавала от едно поколение на друго. (Ханеман провеждал, когато било възможно, разговори с родители и прародители на пациентите с хронични заболявания.) Децата наследяват от всеки родител точно определени видове чувствителност в определени органи. Получените при децата увреждания са точно копие на уврежданията на единия родител или нещо комбинирано от болестите, наследени и от двамата родители.

Ханеман забелязал, че природата се опитва да задържи болестта колкото е възможно по-далече от жизнено важните органи на човека, като че ли колкото се може по-далече от неговия център. Когато защитните сили на организма критично намалеят, болестта напредва към по-вътрешни органи. Това унаследяване включва не само физическите увреждания на родителите, но също така и други фактори: умствената нагласа на родителите по време на зачеването, проблемите, от които те страдат (физически или умствени), тяхната привична диета, степента на токсичност на техните тела (деца, заченати когато родителите са били под силното влияние на алкохол или наркотици, са особено увредени), дори магнитното състояние на атмосферата и степента на атмосферно замърсяване, радиоактивност и т.н.

Всички тези фактори, както и всякакви увреждащи влияния по време на бременността, биха могли да засегнат чувствителността на нероденото дете. Това, накратко, е началото на теорията на Ханеман за основните причини на болестите. "Псоричният миазъм", пише той, "е най-древният, най-универсалният, най-разрушителният и въпреки това най-лошо разоран миазъм, който за хиляди години е измъчвал и обезобразявал човечеството и който по време на последните векове е станал майка на хиляди невероятно различни остри и хронични (невенерически) заболивания..."

Концепцията за "миазъм" може да изглежда прекалено опростена. Може би ви се струва твърде елементарно да се сведат причините за всички хронични болести до един толкова прост и единствен източник, особено до нещо на пръв поглед толкова незначително, каквото е един кожев обрив. Лекарите, които четат това, могат да се препънат в идеята, че огромният напредък в терапията през вековете е довел най-вече  до подтискане на жизнената сила и поради това е влошил хроничните болести, от които страда човечеството.

Но преди да отхвърлите тази концепция, помнете, че Ханеман е бил признат медицински гений и новатор в медицината за своето време. Той се е занимавал много подробно с въпроса в продължение на 12 години. Също е вярно, че решенията на най-трудните проблеми общо взето са много прости и обикновено идват от неочаквана посока. Последното и най-важно доказателство, както винаги, е че прозрението на Ханеман е довело до най-трайните и драматични случаи на окончателно излекуване на хроничните болести, които някога са ставали.

Ханеман много внимателно разграничавал венерически от невенерически заболявания. Причина за това били негови изследвания на древната история. Те го довели до заключението, че венерическите заболявания са много по-скорошен феномен отколкото псората. Както вече видяхме, Ханеман положил много усилия да докаже предаващия се и миазматичен характер на кожните обриви. Сифилисът бил по-просто нещо, не било нужно да убеждава никого за способността му да бъде предаван от поколение на поколение.

Още по това време било общопризнато, че сифилисът не може да бъде наистина изкоренен, че неговите ефекти просто се предават на следващите поколения. Много често в практиката си хомеопатите установяват, че сифилитичният миазъм се проявява в организъм, който вече е отслабен от псоричния миазъм. В афоризъм 206 на Органона Ханеман пише: "Когато лекарят бъде извикан да лекува нещо и предполага, че това е запуснат случай на сифилис, той обикновено ще открие, че случаят е усложнен с псора.

Псоричният миазъм е без съмнение най-чест и е основна причина за хроничните болести..." В тази ситуация хомеопатът се изправя пред труден и деликатен проблем. Две специфични миазматични предразположения са налице едновременно. Хомеопатът трябва да може да разграничи кои симптоми принадлежат към сифилитичния миазъм и да отстрани първо този слой. Едва тогава симптомите на псоричния миазъм ще се изявят ясно.

Всеки миазъм представлява набор от симптоми. Поради това хомеопатът трябва да разпознае и избере измежду всичките симптоми онези комплекси, които принадлежат към всеки миазъм. Очевидно това е доста главоболен процес, който изисква изключително умение и познание от страна на предписващия и голямо търпение от страна на пациента. Ханеман идентифицирал и трети миазъм, който нарекъл сикотичен миазъм (сикоза).

Той е свързан с определен тип гонорея, която води до развитие на брадавици в своя вторичен стадий. "Миазмът на другите видове обикновена гонорея изглежда не прониква в целия организъм, а има само локално влияние върху пикочните органи" - пише Ханеман. Изправен пред случай, в който и трите миазъма са налице, хомеопатът може да ги отстрани един по един, а не едновременно.

Лекарствата, които се предписват, трябва да следват едно след друго, в определена последователност в зависимост от степента на проявление на всеки един миазъм в отделните моменти. Това изисква от хомеопата непрекъснато внимание, продължително изучаване и внимателна преоценка на симптомите, които се появяват през различните фази на лечение.

Само правилната оценка ще позволи на предписващия да избере подходящото лекарство в подходяща доза и в подходящ момент. За съжаление в наши дни нещата са по-сложни, отколкото по времето на Ханеман. В действителност сега съществуват много повече от три миазма. Съвременната хомеопатична практика разпознава многообразие от влияния, които могат да се насложат върху конституцията и които се предават от поколение на поколение.

Често итзточник на миазми са тежки болести като рак или туберкулоза. Добре известно е, че такива болести се предават по наследство в някои семейства и хомеопатите са в състояние да разпознаят специфичните комплекси от симптоми, които могат да се открият в следващите поколения и които са свързани с тези болести, без непременно човек да е болен от тях. Друг източник на миазми са ваксинациите и силните лекарства, които често се предписват от алопатичните доктори.

Това може да доведе до такъв безпорядък в жизнената сила, че пациентът остава в хронично отслабено състояние. Специфичните и ятрогенни миазми, които често се срещат в хомеопатичната практика, произтичат от ваксинацията против едра шарка, употребата на кортизонови препарати, транквиланти, антибиотици, и др. Поради всички тези влияния в наши дни често се случва да лекуваме пациенти с пет или шест миазматични слоя.

В добавка към псоричния миазъм може да съществуват сикотичен миазъм, плюс миазъм от ваксина против едра шарка, плюс миазъм от пеницилин, плюс миазъм от кортюон и т. н. Случай от този тип представлява най-трагичното, обезсърчаващо и фрустриращо предизвикателство към уменията на хомеопата. Да се отстрани всеки миазматичее слой последователно, дори ако приемем, че всеки път се предписва правилното лекарство, може да отнеме много години търпеливи усилия. За да не изпаднат в паника повечето читатели, ще поясним с няколко думи.

Това, че някой е приемал дадено лекарство, не означава че вече страда от съответния миазъм. Само сравнително малък брой хора, които приемат лекарства продължително време, или които са прекарали гонорея или сифилис, в действителност придобиват техния миазъм. Независимо от това, дори този малък процент пациенти представляват сериозен проблем в обществото, в което хроничните болести са главния за изследване обект в областта на здравето.