Все пак — някой може да запита — има ли полза от проявата на агресивност?” Човек може да освободи агресивната си енергия най-малко по три начина: 1) като я изразходва под формата на физически упражнения — игри, бягане, скачане, боксиране на „крута” и т. н.; 2) като я насочи към неразрушителна форма на въображаема агресия — когато си представя как удря някого или пише разказ, пълен с актове на насилие; и 3) чрез непосредствена агресия - като се нахвърля върху човека, който е причинил фрустрацията, наранява го, причинява му неприятности, злослови по негов адрес и т. н. Да разгледаме първия начин — занимание със социално приемлива агресивна дейност.

Разпространено е убеждението, че този метод е ефикасен, и той горещо се препоръчва от терапевти с психоаналитична ориентация. Изтъкнатият психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”. Логично е да си зададем въпроса дали има данни, които доказват, че състезателните игри намаляват агресивността. В задълбочения си анализ на съществуващите данни Бърковиц не е открил никакви ясни и недвусмислени резултати в подкрепа на твърдението, че усилените физически упражнения намаляват агресивността.

В изчерпателно изследване на спортисти от различни колежи Уорън Джонсън също не е установил убедителни данни, подкрепящи идеята за катарзиса. Според него абсурдно е не само твърдението, че на игрищата на колежа в Итън са били печелени цели войни — още по-абсурдно е да се надяваме, че можем да предотвратим войните там. Това не означава, че тези игри не донасят удоволствие на хората. Те им донасят удоволствие. Но заниманието с тези игри не намалява агресивността. Нека сега се заемем с втората форма на агресията — въображаемата агресия. Има някои данни, свидетелстващи, че извършването на агресия във въображението може да подобри самочувствието на хората и дори да доведе до временно намаляване на агресивността.

В интересен експеримент, проведен от Симор Фешбах, студенти се оскърбяват от техен преподавател; след това на половината от студентите се дава възможност да напишат разкази на тема агресия, докато на останалите студенти не се дава такава възможност. Има и контролна група студенти, които не са били оскърбени. Резултатите показват, че лицата, на които е била дадена възможност да напишат разкази за агресия, показват малко по-слаба агресивност от лицата,, на които такава възможност не е била дадена. Трябва да се изтъкне, че двете групи студенти, които са били оскърбени, са били значително по-агресивни от групата студенти, които изобщо не са били оскърбени. Така ползата от въображаемата агресия е ограничена: тя не води до значително намаляване на агресивната енергия.

Важно е обаче да се подчертае, че при въображаемата агресия на никого не се причинява зло. Този факт придобива голямо значение, когато се разглеждат ефектите от действителната агресивност. Откритият акт на агресия намалява ли потребността от нова агресия? Не. Всъщност по-голяма част oт данните дори сочи точно обратното — т. е. наскърбяването или нараняването на друг човек засилва отрицателните чувства на нападателя към жертвата и в бъдеще може да доведе до no-силна агресия. Сред тези изследвания първостепенно значение има експериментът на Майкъл Кан. В този експеримент лаборант, който извършва някои физиологични измервания, обижда и унижава изследваните лица.

В едно от експерименталните условия на изследваните лица се позволява да дадат воля на враждебността си, като изразят чувствата, които изпитват към лаборанта. В другото експериментално условие на участниците не се разрешава да дадат израз на тази агресивност. Какво би трябвало да се получи според предвижданията на теорията на психоанализата? Не е трудно да се отговори: „потиснатите” лица трябва да изпитат напрежение, силен гняв и враждебност към лаборанта, докато лицата, които са дали израз на чувствата си, трябва да изпитат облекчение, успокоение и по-слаба враждебност към лаборанта.

Накратко, откритото изразяване на враждебността ще послужи като катарзис — т. е. ще пречисти оскърбените изследвани лица от неприязнените им чувства. Като добър фройдист Кан е очаквал тези резултати, но бил изненадан и (което говори в негова полза) развълнуван, когато получава напълно противоположни резултати. По-специално лицата, на които е била дадена възможност да изразят агресивността си, впоследствие изпитвали по-силна антипатия и враждебност към лаборанта, отколкото лицата, на които не е била дадена възможност да изразят агресивността си. С други думи, изразяването на агресивността не потиска склонността към агресия, а, напротив, засилва я!

Проницателният читател сигурно вече е стигнал до този извод въз основа на теорията на познавателния дисонанс: декларираната агресивност се нуждае от допълнително оправдание. Накратко, ако заявя, че мразя даден човек, или по някакъв начин му причиня зло, познавателният елемент за това, което съм извършил, ще е в дисонанс с познавателните елементи за добрите или положителните страни на този човек. Затова, ако извърша акт на агресия спрямо един човек, за да намаля дисонанса, аз ще се постарая да омаловажа всички негови положителни качества и да засиля всички негови недостатъци. Ще се опитам също да намеря допълнителни основания за омразата си към него.

След като съм убил бунтуващи се студенти в университета в Кент, аз ще убедя самия себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още по-силно, отколкото преди да стрелям; след като съм избил жени и деца в Ми Лай, ще съм още по-силно убеден, че азиатците не са пълноценни хора, отколкото преди да ги избия; след като съм лишил чернокожите от правото на прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са глупави и не биха имали полза от добро образование. Насилието не намалява склонността към насилие: насилието поражда още по-голямо насилие. Това не означава, че няма хора, които изпитват удоволствие от извършването на насилие. Такива хора има и често те се чувстват по-добре (по-малко напрегнати), след като ударят някого, като му креснат, като го оскърбят или хвърлят съдове по него.

Тези действия наистина често намаляват напрежението и дават възможност на хората да получат усещане за власт. Не в края на краищата те също подготвят почвата за ново насилие. Може би по-полезно би било хората да изразят гнева си, като кажат просто: „Изпитвам гняв към теб заради постъпката ти.” Това би могло да отслаби напрежението и изглежда дава възможност за самоутвърждаване. В същото време то не води до засилване на агресивността, защото при него няма нападение, няма оскърбление, няма нараняване. За да обобщя този раздел, ще кажа, че на пръв поглед изразяването на агресивност във въображението донякъде облекчава гнева или фрустрацията и позволява на хората да се почуват малко по-добре; но преобладаващата част от доказателствата опровергава идеята за катарзиса. В общи линии изразяването на агресивност намалява привлекателността на жертвата и увеличава вероятността от агресивно поведение.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: