Тези явления доскоро се означаваха като перверзни. В същност „перверзен” значи само „обратен”, „опъков”. Изразът обаче е толкова тясно свързан с представата за нещо безнраствено, противно или болестно, че е станал неупотребим за обективна дискусия. Понятието перверзия е въведено от психиатри сексолози през 19 век, тоест по време, когато диапазонът на средното и нормалното сексуално поведение на хората е бил напълно непроучен. По тази причина всичко, което е противоречало на съществуващия тогава нравствен кодекс, се смятало за перверзно. Недопустимото в поведението на хората вече не се преценявало само като неморално – някои подобни действия получили печата на болестта. Така възниква проблемът, кой в същност има право да се произнася какво е нормално и какво е перверзно и въз основа на какви критерии трябва да се класифицират разновидностите на сексуалното поведение. 

Бива ли да се осъжда като перверзно това, което не отговаря на вкуса на много от харата? – Едва ли, защото сексуалните традиции подлежат на значителни културно-исторически промени и това, което вчера е било нормално, може днес да се счита за перферзно и утре отново да бъде приемано за нормално. Бива ли да се говори за болест, когато засегнатият нито субективно старада от своите сексуални изживявания, нито обективно си вреди, т.е. само заради осъждането на неговите влечения от социалното обкръжение? Перверзни ли са онези сексуални действия, които не отговарят на акта на зачатието?

Може би любовта е решаващият критерй? Вярно е, че взаимната любов открива широки граници за ощастливяване в половия живот на хората. При това тя обогатява сексуалността, но отсъствието и не я превръша в перверзност. Много хора живеят в полова връзка или имат сношения без истинска взаимна любов. Най-сетне трябва и да се запитаме дали трябва да се поощряват само взаимните сексуални отношения на мъжа и жената, а другите случаи да се смятат за перверзни? Отговорът не е никак лесен, като се има предвид, че нагонът и насладата са много съществени елементи на сексуалността и че много от така наречените „перверзни” хора живеят съсвсев тих и щастлив живот.

От друга страна в един брак или връзка между разнополови партньори с отдаващ се против волята си партньор не съществува истинска взаимност. По-споменатите по-горе причини в сексологияга се е наложило несъдържащото оценка понятие девиация (отклонение). То означава само, че става дума за относително постоянни сексуални потребности и навици, които се отличават от тези на повечето хора. По такъв начин не е казано нищо друго нито за личността на човека, нито за характера на поведението му. Девиациите у един човек могат да се изменят; често са налице няколко отклонения едновременно. Много от тях се появяват в „разредена” форма дори в напълно нормалния полов живот. При девиантните личности тези пориви са така „сгъстени”, че владеят напълно сексуалния живот, всички мисли и стремежи.

Ако на девиантната личност изобщо е необходим някакъв партньор, той служи само като случайно намиращ се на разположение предмет за отреагиране на придруженото с променени представи полово напрежение. Партньорът не е човек, с когото става сексуално сливане, а върху неговото тяло се манипулира. За девианта той или тя не е личност, с която де се свърже с любов, а статист, зрител, прислужник, който трябва да пусне в ход половите реакции. Той не представлява интерес като цялостен човек, а е съставен от отделни белези със стойност на сексуални дразнители. Образуването на общността („ние”) като ядро на пълното любовно задоволяване липсва. В това се състои една от важните разлики от здравия полов живот. Хора, които понякога задоволяват желанията си по необикновен ночин, в опиянението на пламенните си чувства, запазват свободата си да избират един или друг метод.

По такъв начин те обогатяват възможностите си за изживяване, но не зависят само от него. Девиантът е зависим от метода. Изживяването му е стеснено само върху него. В тежките случаи девиантът изобщо не се интересува от партньора, а най-много от някои свойствени му белези, имащи значение на дразнители. По тази причина привързаността, дългът и верността са немислими. За ненаситния търсач на дразнители е подходящ всеки носител на жадуваните белези или на желаното поведение; той не подбира. За него личността на партньора е без значение, може да се каже анонимна. Всяка индивидуална черта, която излиза от рамките на търсения модел на дразнене, по-скоро пречи отколкото да привлича. Така склонността към смяна на партньора става интегрална съставна част на девиацията.