Тази нова модна тенденция се практикува предимно от млади хора пристрастени към болката и самонараняването. Те изпитват удоволствие от това да са депресирани, тъжни и нещастни, тъй като живота им е поднесъл големи нещастия, беди и разочарования. В действителност тези младежи чисто и просто нямат с какво да осмислят живота си, което изглежда по някакъв начин ги депресира. Използвайки самонараняването депресирания „емо” (идва от емоция) се опитва да намери усещането за живот, за това че диша, че мърда, че шава. Усещането за това, че е жив, че родителите му са го създали и отгледали! Усещането за това, че кипи от здраве, енергия и жизненост, но не счита за нужно да се радва и да използва тези дарове! Повърхностните наранявания, които „емо” нанася върху кожата си предизвикват отделянето на ендорфини – хормоните на удоволствието. Твърде възможно е тази практика да доведе до пристрастяване твърдят психолозите.

И защо питам?

Когато аз бях тийн, по телевизията гледахме Робинята Изаура, в петък имаше руски филм, а музиката, която слушахме бяха последните хитове от Златния Орфей. Нямахме „емота”, осмисляхме живота си с учене, със спорт, с рисуване, пишене на стихове и разкази, народни танци, балет....В общи линии си живеехме не зле. Лично аз не се оплаквам от детските и юношеските си години, с малки изключения. И на мен както и на моите връстници живота ни поднесе някой кофти преживявания и емоции, но това поне мен ме амбицира да се преборя.

Към родителите на „емо” се обръщам най-вече. Вгледайте се в децата си, добре ги разгледайте и предотвратете нещастието преди да е почукало на вратата. Потърсете семейна консултация и психолози-терапевти иначе рискувате да се вглеждате с насълзени очи в „емо” в ковчега. И да се питате  къде сгреших.....?