Някога имало един човек, който бил изминал половината от живота си. Той решил, че е дошло време да обмисли своята стойност и посока, която е поел. Така оставяйки приятелите си, семейството си и своите земни притежания, той се отправил към гората където можел да размишлява необезпокояван. Когато влязъл в гората, той не знаел дали прави най – доброто, но знаел, че трябва да го направи. В първия миг красотата на неговото ново обкръжение го изпълнила със страхопочитание и удивление. Скоро той се научил как да се вслушва в звуците на Природата и неусетно открил, че бавно се променя. От време на време му липсвали хората, които изоставил, но величествената красота на неговата нова среда го примамвала все по – навътре в мистерията, която търсел. И той не могъл да се върне.

С времето се научил как да се вслушва в своите собствени мисли. Можел да вижда своя дух в дърветата и да усеща своите чувства в храстите. Съвършеното равновесие на Природата, която го заобикаляла, било на път да се превъплати в самия него. Привичната борбеност у него започнала постепено да изчезва. Първоначално бил изплашен, тъй като въпреки, че не го осъзнавал суматохата към която било привикнало неговото съзнание, му правела компания. Сега тя била изчезнала и вместо това съществувала единствено великата тишина на природата. Минало доста време и той започнал да разбира, че не би могъл вече да категоризира хората, за които обикновено имал определено мнение. Започнал да вижда нищожността на всички дребни неща, които обикновено го тормозели.

Сега той имал друг проблем. С чисто съзнание, изпразнено от досадните тревоги, които винаги обезпокоявали неговия дух, какво трябвало да прави? В миналото гласът на другите с неговите непоколебими мнения някак си го ръководел. Животът на другите хора въздействал върху неговия собствен до такава степен, че той никога не се интересувал от посоката, която е трябвало да поеме в живота си. След около две години прекарани в гората, той започнал да се чуди, дали другият свят се е променил много. Мислел си за хората, които познавал, чудейки се какво ли представляват те сега. Тогава открил нещо удивително за промяната, която била настъпила в него. Всичко, което трябвало да направи било да си мисли за човека и някак си, по чудо, внезапно узнавал какво представлява сега този човек. Първоначално той трудно вярвял на това, но не след дълго открил какво направила гората с него.

Той можел само с докосването на един лист да разбере кога ще вали дъжд. Можел да усети присъствието и на най – малките животни на стотици километри разстояние. И винаги се оказвал прав. Нещо го било поставило в съзвучие със съвършената хармония на природата. И най – малкото нарушение на равновесието, с което бил свикнал, веднага привличало вниманието му. За пръв път в живата си той осъзнал, че е част от съзиданието на Природата. Бил чел за това състояние в книгите и тайно мечтаел за него, но сега било различно. Той наистина бил част от реалността. Един ден седнал на земята и се облегнал на стъблото на една гигантска секвоя, за да съзерцава. Някак си, по начин, който не разбирал, той бил преживял години на емоционален тормоз. След това изпитал способността си и желанието да оцелее сред природните стихии, които му били непознати. И за негово най – голямо учудване той бил тук и то невредим.

Трябва ли да прекара останалата част от живота си в гората или трябва, от време на време, да се среща с хората, както е го е правел преди? Този въпрос го смутил, защото знаел, че никога няма да може да каже на някой какво е открил. Донякъде се страхувал, че силата на хорските желаниия щяла да го върне към всичко онова, което бил изоставил. Все пак след толкова време прекарано в гората се чувствал самотен. Това не била същата самота, която познавал преди своето пътешествие. Той копнеел да усети звуците на Природата в хората. Дългите месеци самота го направили мълчалив. Искал да сподели с другите какво е открил, но също знаел, че те няма да го разберат. Той си спомнил колко важно било за него да се опита да промени света или може би да го избави от някакво мъгляво, неизбежно проклятие. Сега нямал същото чувство.

Открил себе си сред дърветата и цветята. Наблюдавал как всичко в природата се осъществявало за един сезон. В продължение на месеци сравнявал всичко, което усещал в гората, с това, което знаел, че щял да усети при хората. Тук в гората, той наблюдавал как всеки миг се обновява чрез яркостта на вечното Сега. Независимо от атмосферните промени или смяната на дните, вътре царяло велико спокойствие. Той взел едно малко цветенце и се вгледал в него. Знаел някак си, че цветето щяло да му отговори. Без думи цветенцето го изпълнило с радост. И той осъзнал, че то го прави без да губи нищо от своята собствена красота. Но той бил откъснал цветето и знаел, че то повече няма да расте. Това го натъжило. Само ако можел да получи своя отговор, гледайки цветето, без да го откъсва по навик...

Тогава получил прозрение. Ако напуснел гората, за да просвети другите, той щял да отдалечи себе си от своя естествен източник. Колко дълго можел да издържи? Подобно на цветето той можел да разцъфне за момент, след което щял постепенно да загине. Решил, че е по – мъдро да остане в гората. В края на краищата това не било нещо, с което трябвало да се хвали или дори да посвети другите, а по – скоро трябвало да го изживее за себе си. Той се усмихнал и си помислил „ Нека всички, които желаят, да изпитат сами преживяването в гората, където в недрата на своите умове и сърца те ще почувстват вятъра, ще опитат дъжда и нека мъдростта на природния закон да ги насочва в тяхното пътуване”.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: