като осмисляне на света през Античността

Автор: Константин Байрактаров (Мастър Го) 

Ще дойде време, когато старателните изследвания, извършвани в продължение на дълъг период от време, ще извадят на бял свят неща, които сега са скрити. Един-единствен живот, дори и изцяло да е посветен на небето, не би бил достатъчен за проучването на толкова голям обект... И следователно това знание ще се разкрие пред нас едва след много епохи. Ще дойде време, когато нашите потомци ще се чудят на това, че ние не сме знаели неща, които за тях са съвсем прости... Много открития са запазени за епохите, които тепърва предстоят, когато споменът за нас ще бъде вече заличен. Нашата Вселена би била много малка и жалка, ако не притежаваше по нещо, което всяка нова епоха да изследва... Природата не разкрива тайните си наведнъж и завинаги.

Сенека, "Естествени въпроси", Книга 7, І в.

Преходът между хаоса на Големия взрив и този Космос, който едва започваме да опознаваме, е най-величествената трансформация на материя и енергия, на която сме имали привилегията да станем косвени свидетели. И докато не открием по-интелигентни от нас същества някъде другаде, самите ние оставаме най-значимата от всички трансформации - далечни наследници на Големия взрив, отдали се на разбирането и по-нататъшното променяне на Космоса, от който сме родени.

К.Сейгън, “Космос”

1.

Понятието “Философия на природата” (filosophia naturalis) трудно може да се определи еднозначно. Но има два основни пътя, по които може да се тръгне и които в дадено отношение са двете страни на една монета – изучаването и осмислянето. От една страна, философията на природата може да се разглежда като обобщение на цялото философско и научно знание за света до момента. От друга страна, философията на природата като духовна дейност е съзерцание на природата, доколкото “самият философ е “наблюдател” на космогенезата” (Е.Данков), при което мислещият субект сам постига за себе си разбирането си за природата. Но мислещият субект трябва да се разбира най-вече като ерудиран наблюдател (съзерцател). Мислещият субект постига знание (разбиране) за природата като отчита известните факти до момента, той трябва да е “стъпил на раменете на предците, за да вижда повече” (К.Сейгън).

Така философията на природата като наука представлява едно изследване на света, в което е необходима както приемствеността като гарант за предаване на знанието, така и собствения принос на изследователя, който е приел знанието. Ерудираният наблюдател трябва да постигне първо за себе си, а после и за другите, осмисляне на природата като актуализира картината на света съобразно новия фактологичен материал. Един от основните въпроси, разглеждани от философията на природата, е този за произхода на света. Но след като разбирането за космогенезата все пак е умопостигане, трябва да се подчертае вътрешния (духовния) изследвачески подтик. В този смисъл японският поет Башо е казал: “Не търси следи от стъпките на древните, търси онова, което са търсили те”.

А какво са търсили, умопостигали или виждали древните?

Това е въпросът-отговор или разбирането за първоначалото (архе) или началата на света. От тук тръгва натурфилософията, която може да се определи и като начален етап от развитието на философията на природата. Фундаментът, върху който стъпва философията на природата, обхваща

1) космогонията – разглежда появата на всичко съществуващо (Космоса),

2) космогенезата – като непрестанен процес, процесуалният аспект на съзиданието и

3) космологията – като картина и модел на света. Към реда на космогонията, космогенезата и космологията могат да се добавят също ученията за елементите (стойхио) и формообразуването, ученията за отношението между микро- и макрокосмоса, атомизмът, холизмът, диалектологията и др.

Обаче необхватността на проблематиката изисква свеждането й до обхватна троичност. Троичността в случая (трите К) служи като работна хипотеза, посредством която се предпазваме от усложненията, които следват при опита за обозрение чрез класификации. А и троичността на мисленето има навсякъде по света традиционен характер. Такъв подход е не само прагматичен, но е приемлив и заради естетическата си красота. Достатъчно е да се спре изброяването до три. Както пише Лао Дзъ (Боян): “Дао поражда едно, едно – две, а две – три, откъдето водят началото си всички неща”. Философия на природата в смисъл на натурфилософия или онтология се открива много добре развита в културите на Древна Гърция и Китай.

Китайската традиция започва от митичния император Фу-си (Бао-си), който наблюдавайки образите на небето и земята, на близкото и далечното е извел принципа на прогресивното пораждане чрез удвояване, изведено от диалектичната двойка ин и ян. Неговата космогония и космогонезис визират един модел на формообразуването. Този модел е залегнал в комбинаториката на Идзин (Книгата на промените). По пътя на асоциацията може лесно да се направи паралел със съвременната, призната от науката космология. Теоретично възникването на 64-те хексаграми може да се сравни с възникването на химичните елементи в еволюцията на Вселената.

И това е така, доколкото в първите мигове след Големия взрив първият елемент е водородът, представляващ по същество монада от протон и електрон. Водородът може да се разглежда като субстанционално първоначало (архе). Процесите на термоядрен синтез в недрата на звездите впоследствие довели до появата на останалите, познати на науката атоми на химичните елементи. А процесът на космогенезата не е завършил (той е постоянен!), доколкото продължава синтезирането на елементи в съвременната Вселена, а също така продължава и формирането на нови звезди и галактики.

Китайската традиция безспорно заслужава нашето внимание и уважение, доколкото ни позволява да разширим философския си кръгозор, което означава да обединим Изтока и Запада. По същество философията на природата като цяло, независимо дали е източна (китайска) или западна (елинска), представлява едновременно път за възприемане на света и отношение към света. Тук може да се вметне и универсалният принцип (от квантовата механика), че наблюдаващият влияе на наблюдаваното. В гносеологически план Вселената е такава, каквато е способен да умопостигне човешкият разум. Като се тръгне от понятието “натурфилософия” се разбира, че в едно се събират философията и науката.

Първите древногръцки философи били едновременно и естествоизпитатели (физици, физиолози). И ако в началния период се наблюдава възникването на отделните науки от философията, то в нашето съвремие се наблюдава комплексно осмисляне на придобитото научно знание в рамките на философията на природата. Не случайно (може да се види в Интернет) философията на природата се определя и като “новата натурфилософия” или нео-натурфилософия. Но нека хвърлим един бегъл поглед върху натурфилософията на предсократиците...

2.

Началото на европейската философия е било поставено в Древна Гърция в V-IV BC. Тя е възникнала и се е развивала в тясна връзка със зачатъците или наченките на първите конкретни знания за природата. Те са правели първи опити да обяснят произхода на Земята, Слънцето, звездите, животните, растенията, човека. Спецификата на древногръцката философия в нейния начален период се заключавал в стремежа да се разбере същността на природата, света като цяло, космоса. В прехода от мита към логоса произхода на света се обяснява не от гледна точка на теогонията, а от деперсонализираната космогония. Подобни са разбиранията и в Китай, доколкото Дао е неперсонално, но творящо начало. Основният въпрос на древногръцката философия в нейния начален период е за първоначалото (архе) на света. В този смисъл философията се преплита с митологията.

Но ако митологията решавала този въпрос по принципа – кой е създал съществуващото, то философите търсели субстанционалното начало – от какво всичко е произлязло. Родоначалникът на гръцката философия Талес е разглеждал цялото съществуващо многообразие на обектите и явленията в природата като проявление на единното, вечното начало – водата. (А в съвременната космология това е водородния атом!) Аналогични възгледи са имали Анаксимен и Анаксимандър. Според Анаксимен такова първоначало и субстрат на всички неща е въздухът. А според Анаксимандър, който в случая е много по абстрактен и оригинален, първоначалото е апейронът (безкрайното) – неопределеното, вечното и безкрайното, постоянно намиращото се в движение първоначало.

Апейронът също има аналог с китайската традиция, там се използва понятието “у-дзи” – безпределното, безформеното. Но що се касае за световъзприятието в Милетската школа, то то се характеризира със възгледа за одухотворената Вселена – хилозоизъм и панпсихизъм. Едно от най-известните философски учения на ранногръцката философия е учението на “тъмния” диалектик Хераклит Ефески. За Хераклит огънят е субстанционално-генетическото първоначало на Вселената. Светът, разбиран от Хераклит, като подреден Космос е вечен и безкраен. Не е създаден нито от боговете, нито от хората, а винаги е бил, е и ще бъде вечно живият огън, закономерно избухващ и закономерно угасващ.

На основата на превръщането на огъня се гради космологията на Хераклит. Всички промени в мирозданието произхождат следвайки закономерността, подчинявайки се на съдбата, която в случая е тъждествена на необходимостта. Необходимостта е всеобщият закон – Логосът. “Логос” означава “дума”, но също така и “разум”, “закон”. В най-общ план Логосът на Хераклит е израз на логическата структура на Космоса, логическата структура на видимия свят, непосредствено достъпна за съзерцанието. Хераклитовата диалектика като философия на природата (диалектология) трябва да се разбира преди всичко като учение за промените. Това е доста позната евристика и в китайската традиция, в която мирозданието се разглежда именно от гл.т. на промените.

Логосът в китайската традиция е Дао-то, което е процесуалният аспект на битието, докато монадата Тайдзи е неговият структурен аспект. Последователното (ритмично) редуване на ин и ян, на закономерно избухващия и затихващия огън, активност и пасивност е подчинено на Аристотеливия закон, че две противоположни състояния не могат да бъдат едновременно реализирани. Хераклитовото учение позволява да се прави паралел и със съвременната космология – това е теорията за осцилиращата Вселена.

А що се отнася до разбирането за устройството на Слънчевата система интуицията на Хераклит е забележителна – централен огън (Слънце), около който обикалят останалите небесни тела. По такъв начин в ранногръцката философия било налице съвместяването на философския и естествено-научния подход в обяснението на субстанционалността на света. От една страна, те достатъчно често прилагали субстанционалния подход, а от друга - субстанцията на битието като правило се отъждествявала с конкретната стихия или природно явление. Тази стихия в известна степен е придобила значението на метафора, в образна форма е давала представа за първоначалото на всичко съществуващо.

3.

Следващата голяма крачка в развитието на ранноогръцката философия (на природата) прави Елейската школа – Парменид, Зенон, Ксенофан. Философията на елеатите представлява по-нататъшния етап по пътя на рационализацията на знанието, освобождаването на мисленето от метафоричните образи и опериране с абстрактни понятия. Тяхнята философия може да се определи като онтология. Елеатите били първите, които в изтълкуването на субстанцията преминават от конкретните природни стихии към битието като такова. Централно понятие в тяхната философия е Битието. По думите на Парменид единственото истинно разбиране е, че “битие има, битие няма, защото небитието не може нито да се познае, нито да се опише”. С това е свързано другото му утвърждение, че е “мислимо е само съществуващото”. Изкушаващ е паралелът с китайския мислител Джуандзъ, според който “това, което е несъществуващо, дори Великият Ю не може да направи съществуващо”.

Битието е вечно. Възникването на битието е невъзможно, защото то няма от къде да възникне: от нищото нищо не може да възникне, то не може да възникне от друго битие, защото преди него е нямало друго битие, защото битието е Единно. То не може да възникне от небитието, тъй като небитието не съществува. Битието не може да бъде нито повече, нито по-малко. То е еднородно и непрекъснато. Става така, че няма и такова нещо като празно пространство. Всичко е изпълнено с битието и затова то е непрекъснато. Битието е безкрайно във времето, но е ограничено в пространството, то е сферообразно. Ксенофан определя като Бог това единно, вечно, не сътворено и неунищожимо начало на света.

При Ксенофан отчетливо се проследява пантеистичната тенденция на отъждествяването на Бога с природата. При него Бог е тъждествен с Космоса. Елеатите, както и всички древногръцки философи, били енциклопедисти-мъдреци – ерудирани наблюдатели на природата за своето време. И затова те също са се стремели да дадат физическата картина на света. Трябва да се отбележи, че тяхната картина на света се намира в известно противоречие с тяхното философско учение. Получавало се така, че има две различни страни на Мъдростта. Елеатите точно са разграничавали истината, основана на рационалното познание, и мнението, основано на чувствените възприятия.

4.

Голяма крачка по пътя на развитието на онтологическия подход в решаването на философски проблеми се явил атомизмът на Демокрит (460-370 BC). Демокрит продължил традицията на Милетската, Йонийската и Елеатската школи. Той се е стремял да създаде стройно, ясно и логически обосновано учение. Изходната мисъл на неговото учение е, че “в света няма нищо освен атоми и пустота, всичко съществуващо е съставено от безкрайно множество първоначално неделими вечни и неизменни частици, които се движат вечно в безкрайното пространство, като те ту се събират, ту се разделят една от друга”.

Демокрит характеризирал атомите също като Парменид – като битие. Атомите са вечни, неизменни, неделими, непроницаеми, не възникват и не се унищожават. Всички тела се състоят от атоми, реалните истинни свойства на предметите са тези, каквито са присъщи на изграждащите ги атоми. Всички останали чувствено-възприемаеми свойства: вкус, мириз, температура и т.н. не съществуват в предметите, а само в чувствените възприятия на човека. Същността на онтологията на Демокрит се свежда в две основни положения:

1. Всички предмети се образуват от съчетанието на атомите: цялото многообразие на света произтича от събирането и разделянето на атомите. Предметите се различават заради количеството на сътавляващите ги атоми, по тяхната форма, подредба и разположение.

2. Атомите вечно се движат в окръжаващата ги пустота: по отношение на атома, мястото заето от него е напълно случайно.

Теорията на Демокрит има умозрителен характер, а и самият той е признавал умозрителния характер на своя атомизъм, доколкото в чувственото възприятие ние никога не откриваме атоми. Но до идеята за атомите се опосредствено, доколкото “във всяко нещо има по-малко” (Протагор), но за да не се стигне до лоша безкрайност Демокрит приема атомът като една логическа граница. Днес тази граница е изместена до кварки и преони, но отново стои въпросът къде да се “спре”. Освен в “дълбочина” - по вертикалата, материята може да се разглежда също така и по хоризонталата, което позволява да се види холистичната картина на света (на всички нива). Демокрит също се е опитал да приложи теорията си в обяснението за произхода и развитието на Вселената.

Според него Вселената е безкрайна и има в нея безкрайно множество светове. Организмите са възникнали под влияние на необясними, магически причини. Човекът е струпване от атоми, но това, което го отличава от другите същества е, че той има душа. * Но относно умозрителността на теорията на Демокрит, поради невъзможността с възприятията да се “видят” атомите, същото може да се каже и за мисълта, която е на другия полюс, понеже няма материална природа, но въпреки това съществуваща. Тук е изкушаващо да се отвори (шеговита) скобка за отношението материя-мисъл. Общоприето е, че в мозъка материята се трансформира в мисъл, но какво казва хирургът (?) – “Виждал съм много мозъци, но съм нямал възможността да видя в тях мисъл”.

5.

Относно неразгледаните в настоящата статия форми или етапи от развитието на философията на природата, може да се отбележи, че Питагор обяснява света чрез математизма си, Анаксагор с хомеомерите, Платон – “хилеейдизма” (съдържание и идея), Аристотел – хилеморфизма (съдържание и форма). Философията на природата изследва и разглежда цялото мироздание. Това я прави всеобхватна дисциплина. Както се спомена по-горе, преследваната цел е философското осмисляне на света. Но това, което я прави динамична философска наука е, че философията на природата отчита съвременните данни за света, до които са стигнали останалите науки. Извечните въпроси, свързани с началото на света, появата на човека, бъдещата еволюция на Вселената, се разглеждат във философията на природата и получават философските си отговори.

Ф.Ницше е казал, че “Колкото повече се вглеждаш във бездната, толкова повече тя започва да се вглежда във теб.”. Бих го перифразирал като на мястото на “бездна”, поставя думата “космос”. И тук ще прецитирам по памет К.Сейган, който на едно място бе казал, че “Ние сме средство на Космоса да опознае себе си”. Красиво е като се помисли, че ние сме едно с цялата природа, а нашите тела са изградени от “звезден прах”, т.е. че атомите в нас са били синтезирани преди милиарди години в първите поколения звезди.

Обща библиография*

1. Данков Е., “Увод във философията на природата”, УИ “Св. Св. Кирил и Методий”, В.Търново, 2003

2. Радев Р., “Велики философи – ч. I”, ДИ “Народна просвета”, С., 1990

3. Корет Е., Шьондорф Х., “Антична философия”, изд. ЛИК, С., 2001

4. КАРАТИНИ Р., “Введение в философию”, изд. “Эксмо”, 2003

5. Мафей П., “Вселената във времето”, изд. “Наука и изкуство”, С., 1990

6. Уотс А., “Дао на философията”, изд. ЛИК, С., 2003

7. Чън Ан, “История на китайската мисъл”, изд. РИВА, С., 2001

8. Радев Р., Сетефанов И., Личев А., “ФИЛОСОФИТЕ – кратък речник”, изд. “Хр. Ботев”, С., 1992

9. “ФИЛОСОФСКИ РЕЧНИК”, изд. Партиздат, С., 1977