Автор: Константин Байрактаров (Мастър Го)  

Културата е втората природа на човека, отразява надприродното в него, неговата духовна същност. В гръко-римския свят понятието се използва в смисъл на образованост, но първоначално му значение е свързано с обработването на земята (земеделието). В етимологията на понятието е заключено разбирането за “двете” култури – първата (природната) и втората като очовечена (одухотворена) природа. От това разграничение естествено следват понятията за природен и социален порядък, космос и социокосмос, които са в диалектическа връзка. Като архетипни представи двата космоса се обозначават с двойката небе-земя. Взаимоотношението между Небето и Земята, природата и хората, има определен игрови характер, базиран на пробата и грешката, на наблюдението и изследването водещо до разбиране на природата и нейното усвояване. На определено ниво взаимоотношенията между човека и природата, от която е произлязъл, имат “обучителен” характер. 

Всъщност и материалната, и духовната култура имат опредметяване, т.е. имат материално-вещна същност, но разликата е в това, че първата е свързана със създаването на материални блага (потребителски стойности) и занаятчийския труд (техне) и се въплъщава от Homo Faber, а втора има отношение към Homo Ludens в смисъла на човека на изкуството (артиста), олицетворяващ свободния човешки дух, възвишеното и благородното.

В системата на социалното културата има отношение към категориите сакрално и профанно, които корелират пряко с цикъла делник-празник. Културата като социално явление е организираща, смислозадаваща и целеполагаща. Тя обединява социалната група с общи вярвания, обичаи, ценности и т.н. Интегриращата й роля се осъществява благодарение на установени и общоприети правила, които трябва да се приемат и спазват от всички членове на обществото. Правилата се изразяват на много нива (етическо, естетическо, религиозно) и са кодирани в шифри (кодове), които предполагат съответни условности при осъществяването на определени поведенчески модели.

Отношенията в обществото отразяват представата за света в космогенетичен и космологичен план.  Една обща ос пронизва битийната и менталната сфери. Двете сфери всъщност взаимно се допълват и са неразчленими една от друга, затова се говори за космос, социокосмос, микрокосмос – природа, общество и човек. Смислозадаването се базира на мита за сътворението и плана за бъдещето. Небесният модел е образец за земното политическо устройство. Не случайно градовете-държави в Древна Гърция са се наричали “космополиси”. Небесната хармония е образец за изграждането на човешкото общество – социокосмическата хармония. Небесният йерархичен космос (ред) е пример за подражание и следване при изграждането на обществения организъм. Небесната хармония и ред на небето се изразяват с визията за Поляраната звезда и обикалящите я звезди. Около Axis Mundi – централната ос – се върти целият свят. В обществото това е управляващият (монархът), който има организираща функция, фокус на обществената структура. Образно казано управляващият е подобен на оста (главината) на колелото, която е неподвижна, а около нея се въртят спиците.

 Наподобяването и взаимната допълнителност на небесния и земния порядък е свързан със сакралната сфера. Сакрализираното пространство на земята е следствие на творческата дейност на човека, в която той се явява създател на света, в който живее. Другата категория е профанното, олицетворяваща хаоса. Сакралното е “заграждане” на част от земното пространство, в което цари хармония и ред. Сакралното пространство е знаково (семантично). Отделните “знаци” (имена) ориентират в хаоса и насочват към сакралния център.

“Създаването на свят” е пряко свързано с игровия характер на културата. Играта възпроизвежда природния свят като го одухотворява – това може да се отнесе към социокосмоса и колективната игра на роли. Игровото пространство в тесен смисъл също е сакрална сфера, вече представлява сакрално пространство, но на микрокосмическо ниво.

Културата се “играе”, подобно на театрална постановка или шахматна партия, в които отделните фигури са хора. Допълнителното повишаване на нивото на абстрахиране свежда културата на принципно ниво до шахматна божествена партия. Забележителна е метафората на Хераклит, който казва, че вечността е дете, което си играе на шашки и заключава, че само дете може да постигне смисъла и същината на Вселената. Може би това не е много далече от онези древни разбирания, според които мъдрецът, за да бъде мъдрец, трябва да има детско сърце, или, че райското блаженство е за тези, които са невинни като децата. Дълбокият смисъл  на абстракцията отвежда към онзи колективен разум или вселенски ум (нус), които присъства у всеки човек. Това разумно и едновременно духовно начало води всеки човек по пътя към идеалното общество, доколкото благото е търсено от всеки. Колективната игра, в която хората са фигури, задава насоката в развитието на културата и цивилизацията като една сложна и комплексна дейност.

Подобно намеква и Аристотел, който вижда индивидите в обществото, т.е. гражданите като свързани, както са логически свързани фигурите в играта шашки като тук той има предвид играта “петея”, олицетворяваща космополиса – магическият град. Неучастващите в този порядък същества според него са или варвари, или божества. Това са двете крайности или двата полюса, между които се развива обществената игра. Това доближава до идеята за театър, а също и до разбирането, че светът е плод на борбата между противоположностите. Развитието има агонален харатер, съществува действие и противодействие, взаимодопълването във вихъра, задвижван от космическото начало като стремеж към ред (божественото) и хаотическото начало като разрушителна сила. Противоположностите така се преливат, че както Хаосът ражда Космоса, така и Касмосът се връща в Хаоса и така до безкрай в спиралата на развитието, в която между първичното варварство и божествената възвишеност се провежда великата игра.

Въвлечеността на хората в социума, изпълнявайки роли по определени правила и норми, в един по особен смисъл има теургичен характер. Отново идеята за “създаването на свят”, в който човекът е съпричастен на космическото битие, на демиурга-земеустроител, т.е. човекът със своята воля също има своя принос в изграждането на света като социокосмически порядък, който намира израз в културата.



Литература

Елиаде М., “Посвещаване, ритуали, тайни общества”, изд. Прозорец
Хьойзинха Й., Homo Ludens, изд. “З. Стоянов”, С, 2000
Балиева Б., “Културата като социалнопсихологически модел”, сп. “Психологически форум”, кн. 4, 2004

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: