Обикновено за начало на философията в Европа се посочва творчеството на Талес Милетски, който поставя началото на натурфилософията, с което окончателно се извършва прехода от мита към логоса. Към предфилософския етап се отнасят Омир и Хезиод. Това общоприето схващане обаче търпи преразглеждане, нужно е да се ревизира, защото то трябва да се съчетае непротиворечиво с другото вече доказано схващане за огнището и люлката на европейската цивилизация, чиито дълбоки исторически корени са в древните тракийски земи – родината на Орфей и орфизма. Има много противоречиви сведения за Орфей, но, макар според някои автори като Платон, той да не е бил реална историческа личност, сведенията са достатъчни да се твърди противното. Орфей не е само митичен персонаж, доколкото от него изхождат някой ключови философски постановки, които трудно могат да бъдат приписани на колективното безсъзнателно митопоетично мислене.
Така например, убедително могат да се посочат връзки между Орфей и философи като Хераклит, Питагор, Парменид, Платон и др. Вдъхновение за тяхното философско творчество е почерпено от идейната основа на орфизма, от който те извличат идеи подобно на нишка от кълбо прежда. Историята на философията обикновено се дели на два основни етапа – предфилософски (мит) и философски (логос).
В тази рамка е трудно се вмества личността на Орфей. Компромисно решение от типа, че Орфей е представител едновременно на митопоетичното и логосното мислене, не е достатъчно оправдано от историческа гледна точка. По приемливо е орфизма да се разглежда като едно самостоятелно мисловно направление на човешкия дух. Орфизмът е феноменален, доколкото самият той си има своя периодика и историческо развитие и доколкото като самостоятелна мисловност съпровожда философията. Както го е хронологизирал Е.Данков орфизмът бива догръцки, гръцки и неоплатонически (римски). Орфизмът се явява Axis Mundi на философията.
Според Франсис Бейкън митът (story) за Орфей дава представа за универсалната философия. Описаното от Овидий Франсис Бейкън разглежда във философски контекст, според който омилостивяването на боговете е израз на естествената фолософия, а укротяването на животните – на нравствената и гражданската.
Хегел посочва във “Философия на историята”, че “най-рано културата се развива в Тракия, родината на Орфей”, но и в разрез с традиционната доксография Шелинг в “История на изкуствата” посочва, че философията започва с орфизма: “Първото движение на философията, начало на която е понятието безкрайност, се е появило за върви път в мистическите стихотворения, каквито са упоменатите от Платон и Арисототел орфически песни”
За личността и учението на Орфей се знае малко, но и това, което е достигнало до наши дни, е достатъчно за да се усети колосалното по своята важност и значение събитие в историята на европейската цивилизация, а в по-широк план и на човечеството. Достатъчно е да се каже, че географското понятие Европа, води началото си от Тракия. Според римските географи Европа е част (област, тема) от Тракия. От тракийските земи води началото си това, което днес като географски обхват се нарича Европейски континент, респективно – Европейска цивилизация. Когато става дума за Орфей като историческа личност трябва да се има предвид по специално живелият през XIII в. пр. н.е. Орфей Родопееца, за когото пряко или косвено споменават Вергилий и Овидий. В историята има още четирима орфеевци, които са Орфей Епименид от остров Крит, Орфей от Кротон, Орфей от Камарина, Орфей от Атина (VI в. пр. н. е.).
Орфей Родопееца, известен като философ, цар, първожрец, мистик, поет и музикант, е роден в Тракия и се свързва със настоящото с. Гела (Смолянско), чиято възраст като поселение датира отпреди 3300 години. Има и други едноименни села и градове, които са свързани по между си, а и с Орфей Родопееца, които са гр. Гелион в Гърция, унищожен при земетресение, гр. Гела - в Сицилия и Гелатския манастир в Колхида, Грузия. По един или друг начин, - пише Н.Гигов, тези едноименни селища са свързани с паметта на Орфей и с Похода на агронавтите до Колхида (XIII в.пр.н.е.).
Представата за Орфей като музикант пише Б.Ръсел “не е толкова застъпена в по-ранните варианти на легендата, колкото в по-късните форми. Първоначално той е бил жрец и философ”. Философското наследството на Орфей не е запазено цялостно, по останалите фрагментарни сведения обаче може да се твърди, че става дума за една философия и практика на просветлението. Между впрочем, според някои значението на името Орфей е “онзи, който лекува със светлината”. Подобно на Буда или Христос, живели векове по-късно, Орфей е религиозен реформатор, който насочва вниманието към вътрешните аспекти на култовото действие. Орфеевото учение стъпва върху основите на Бакхическо-Дионисиевата традиция като същевременно внася нови революционни за времето си елементи. “Боготворенето на Дионисий, - според Б.Ръсел, в своята първоначална форма е било дивашко и до голяма степен отблъскващо. Но то не е било такова, когато е въздействало върху философите, а е приело една одухотворена форма, приписвана на Орфей, който бидейки аскет, замества физическото с духовното опиянение”.
Насочвайки посоката на философско-религиозната мисъл към вътрешния свят на човека, към микрокосмоса, Орфей прави един революционен скок, изпреварващ дори своето време, при който акцентът пада върху самоусъвършенстването на човешкия индивид. Насочвайки се към самоусъвършенстването човек постига разбиране и на макрокосмоса, адептът постига единение с космическото битие, докато до този момент чрез култово-обредните действия човек е постигал единение само с това, което се разбира като социокосмос.
Космическото битие бива олицетворявано от Бакхус. Човекът (като персонално начало) може да стане едно с Бакхус и бива наричан Бакхус, което е известната концепция за теозиса (обожението) – постигането на божественото. Това е аналогично на концепцията за Брахман като философема в индуизма. Адептите от своя страна са се наричали “бакхики”, а като представители на орфизма – “орфики”. Според орфиците човекът е отчасти земен и отчасти небесен; посредством един чист живот, небесната му част нараства, а земната намалява. Ставайки едно с Бакхус адептът става новороден, дважди роден, както много по-късно това разбиране ще намери място в християнската теология. Според тракийската теология Бакхус е дважди роден – един път от майка си Семела (като Дионис Загрей) и втори (Дионис-Бакхус) – от бедрото на баща си Зевс.
Орфическата космогония е добре известна; моментът, засягащ произхода на човека (антропогенезата), е свързан с богоборческото начало. Титаните разкъсват Дионис Загрей, а Зевс унищожава титаните. От кръвта на титаните и останките от Дионис се появяват хората. Зевс поглъща сърцето на Дионис, от който акт след това се появява Дионис-Бакхус (бог на виното). Но основната идея на този мит е, че човекът е двойнствено същество, произлязло от останките на титаните и Дионис Загрей, поради което, хората “съдържат в себе си низшето титанично начало и висшето разумно начало”. (с.78)
Върху етимологията на името на Орфей (Orpheus) има и по-сериозна хипотеза, която разкрива едно по-сериозно поле за разсъждения, свързани с реконструирането на неговото учение. Според някои изследователи (О.Керн, Клаусен, Фикк и Бечтел) името му изхожда от думата “орфанос” (orphanos). Възприемайки тази етимология О.Керн предпочита да говори не за орфици, а за Усамотените, Самотните. Пак според него Орфей е творение на една култова общност, вървяща по самотната пътека. Това явление започва да се наблюдава през VII-ми и VI-ти в. пр. н.е., когато в елинските полиси се появили странници със знатно потекло, наричащи се самотници по името на Орфей. По едно и също време в Западна Елада, в Атика са се появили много орфеевци, докато самият Орфей е сумарен образ, изхождащ от средите на общностите на самотниците. Според О.Керн понеже Орфей се повява като митичен герой в писмените източници и по изображения на вази едва в средата на V в. пр.н.е., то няма основания той да се свързва с Тракия. Тази крайна песимистична оценка също не е докрай оправдана.
Анна Бошнакова не е съгласна с възгледа на О.Керн: “Не полисните орфици създали Орфей, както смята Kern, а обощненият образ на неясната, далечна, обвита в тайнственост фигура на Самотника от “земята на безсмъртните” се е превърнал в Орфей: реалност --> легенда --> мит.” Но за обосноваването на образа на Орфей А. Бошнакова разглежда и другата възможна логическа верига, отвеждаща към представата от митичната към реалната историческа личност. Тя тръгва от съществуването на древни знания и практики, които не били достъпни и присъщи на мисленето на елините, идеи които ще намерят своето интелектуалистично отражение във философските спорове. Сред елините са се носели странни и непонятни разкази, че бъдещите царе на тази древна земя (Тракия), които “се отдавали на продължителен период от време на безмълвнически живот в усамотение и въздържание и чрез посвещения и мистериални обреди се обезсмъртявали. В този период те нямали име и род, били просто самотници и се подготвяли за своето ново божествено прераждане. Те можели да отиват в Отвърдното и да се връщат оттам с помощта на някаква чудодейна музика. Всичко това извършвали в специално посторени за тях подземни жилища, които наподобявали пещери, заградени от околния свят и недостъпни за непосветени. Самотниците се посещавали само от жреци-посветители, далеч от любопитни погледи. Минало време докато се разбере и приеме, че Орфей от разказваните митове носел отгласи от реалностите в Тракия”. (с. 376-379)
Всъщност става дума за една медитативна мълчалива практика, напомняща исихазма, която като духовно пречистване (очищение) е път и начин за постигането и утвърждаването на един чист живот. А във връзка с управлението се преследва идеала на просветения (просветления) и добродетелен владетел, характерен и за източната култура. Подабна практика е в основата на това което в Китай се нарича “пътя на владетеля” (ван дао). От гледна точка на цялостната практика се цели постигане на един праведен живот.
За да може да се постигне разбиране за него ключово е понятието за “правилност”. В орфизма присъства понятието “орфос” (гр.) – правило, респективно – “правилно действие, правилно мислене, правилен възглед и т.н.”, което е близко смислово и терминологично на елементите на аштанга марга, осмостепенния път в будизма. В орфизма “правилностите” са свързани с разбирането, дори и в качеството на работна хипотеза, за космогония (космогенезис) и космология, т.е. фиксира се представа за света. Но в този свят съществува и човека, и определянето на мястото му в света продуцира представа и схващане за антропогенезата и антропологията, и за да бъде пълна картината тук се намесва също и социогенезата и социологията (в случая под този термин се няма предвид съвременната социологическа наука, а разбирането за обществото като колектив или социоорганизъм). Б.Богданов отбелязва, че “в орфизма, се развива идеология за пряка връзка на отделния човек с целостта на света. Тази форма на отнасяне се отличава принципно от полагането на човека в света винаги с посредничеството на колектива, така ярко застъпено от идеологията на елинската полисна култура”. (с.64)
Характерен момент от орфическата философия е схващането, което е аналогично в будизма, че “животът на този свят е страдание и умора. – Б.Ръсел продължава, - Ние сме приковани към колелото, което се върти през безкраен цикъл от прераждания и смърт: нашият истински живот са звездите, но сме привързани към земята” (с.54). Към това колело на страданието, сансарическото битие, са приковани дори и боговете, които се раждат, убиват и разкъсват един друг, и се възраждат, което израз на страданието, с което е пропита космогенезата и настоящото космическо битие. Затова в орфическата практика има “чувствено съчувствено съзерцание” (теорео), съчувствието на адепта е състраданието, в което той се самоидентифицира със страдащото божество (разкъсания Дионис). В тази сублимна точка на съзерцание и прозрение, се сливат в едно микро- и макрокосмоса. Медитиращият (умозрителят) преживява смъртта и повторното раждане на абсолюта. Орфизмът е практическа, действена философия, при която битийстващият мислител из основи е постигнал същността на света, съпреживявайки го – самият Орфей прие участта на Дионис-Бакхус.
Постигането на “правилността” е гарант за индивидуалната човешката реализация, разбирана като освобождение на душата от материалните окови. Това освобождение е в основата за изграждане на идеално, съвършено и просветлено общество, което като нравствено-културен модел да се превърне в пример и основа за социогенезата във всички времена и географски места. Във връзка с по-горе изложения цитат може да се твърди основателно, че тракийският орфизъм е структурозадаващо и основополагащо учение, без което, като мисловна нагласа и интенция, не би била възможна историческата поява на това, което се нарича гръцка цивилизация, а от там и европейска цивилизация. Това говори за широката (еврос) основа на орфизма като адаптивност и универсалност, доколкото той надхвърля първоначално тесните си географски рамки.
В предговора си към книгата “Премълчаното в нашата история” Димитър Нейчев дава представа за първоначалното разпространение на орфизма: “Учението на Орфей намерило много последователи. Между тях бил Тамирис /Тамир/, който според Страбон царувал на Атонския полуостров. Фригийският цар Мидас управлявал, “като слушал на планината Пиерия поученията на Орфей”. Други царе-жреци са били Залмоксис - на гетите в Североизточна България, Финей от Салмидесос - управлявал земите около Босфора, Марон - владетел на киконите и известният от Илиадата Резос, възпят и от Еврипид”. И това философско-религиозно учение не се е разпространявало безпроблемно, доколкото е бил налице конфликтът с последователите на Дионис.
Според Б.Богданов “Дори да приема вид на секта от посветени в духа на другите гръцки мистерии, орфизмът обединява всички човешки същества на основата на общото разбиране за строежа и съдбата на човека. Заедно с другите мистерии в кръга на гръцката култура той е средство по време на празника, тайнство да се конструира човешката общност като човечество. И ако това сигурно става по-рано в Елевзин, гръцкият орфизъм разпространява същата функция във варианта на преносима и още по-либерална форма за лично посвещаване”. (с.63)
В древна Елада носителите на орфизма са били странстващите орфеотелести, които са посвещавали знатните гърци в основите учението. Орфизмът като учение за душата и спасението, както бе казано в началото, има едно уникално самостоятелно развитие привидно встрани от руслото на философията и литературата, но същевременно с огромно значение за древногръцката култура като цяло. То намира продължение в учението на Питагор, който го надгражда с математическа метафизика.
Библиография
Данков Е., “Увод във философията на природата”, УИ “Св. Св. Кирил и Методий, ВТ, 2002 Данков Е., “Метафизика на орфизма”, сп. Философия Данков Е., “Схващането на Бъртрантд Ръсел за тракийския орфизъм в историята на западната философия” Ръсел Б., “История на западната философия”, т. I, ИК “Хр. Ботев”, С., 1994 Бошнакова Анна, “Авлос и лира – Философия на музиката в Древна Елада”, ИК ЛиК, С., 2003 Богданов Б., “Орфей и древната митология на Балканите”, Гигов Н. “Орфей и азбуката”, изд. ХЕЛИОПОЛ, 2006 Нейчев Д., “Премълчаното в нашата история” (Предговор) Бэкон Фрэнсис. Великое восстановление наук. Новый Органон.
Бъди първия оставил коментар
Добави коментар
Моля, придържайте се към темата.
Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити.
Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Бъди първия оставил коментар