Любимото занимание на “човека в чекмеджета” е да бди над собствените си чувства. В неговия светоглед чувството е много опасен “звяр”, тъй като е дестабилизиращо. Затова той предпочита асексуалния, иреален, магичен свят на Епейнет. Ще започнем с това, че в етимологията на думата “чувство” се крие терминът чувствам=възприемам. Възприятието е организиране на сензорните данни, чрез които придобиваме съзнание за присъствието на външен субект или обект. Посредством възприятието знаем, че този субект или обект е там и притежава определени качества. Отнасяме се към него и му приписваме стойности: тоест ние го чувстваме. Възприятието не е просто сбор от стимули, доловени от нашите сензорни рецептори, а нашата лична връзка със самия стимул по отношение на: нашите потребности, минали опити, нашите настоящи желания. Така възприятието се превръща в чувство.

Бихме могли да кажем, че един обект (субект):

а) ни привлича, тоест притегля ни”към” себе си;

б) ни отблъсква, тоест оттласква ни “обратно от” себе си.

Това е в простата логика на организмичния характер. Нещата се усложняват с появата на “човека в чекмедже”. Всяко чувство, а следователно всяко движение, което “чувстването” индуцира, трябва да се подчинява на законите на “чекмеджето на мисълта”, тоест да се подчини на характеровата невроза (или характеропатия). Не е достатъчен мотив да се чувстваш привлечен, за да тръгнеш”към”. Не е достатъчна и симпатията.Чувствата живеят у ”човека в чекмеджета” един живот, откъснат от възприеманата реалност, те трябва да се адаптират към закона на статуса; изискванията на сърцето са задължени да се подчиняват на ролята и да бъдат блокирани често в “чекмеджето на чувствата”. Един студен цервикален сегмент задьржа “доводите на сърцето” далеч от “мисълта”, която трябва винаги да запазва своята така наречена независимост на преценката или онзи необходим инструмент, който осигурява подвластността на Аз-а на системата.

Чувството може да бъде прието и превърнато в “движение” само:

1. Ако е конформно на морала на Държавата, тоест на този морал, който “човекът в чекмеджета “смята за свой.

2. Ако е регламентирано, уредено (договор за приятелство, за годеж, за брак и т.н.).

3. Ако е приемливо от етична гледна точка (религия, морал, етика).

4. Ако е прието от клана.

5. Ако не събужда страховете, присъщи на характеровата болест.

Във всички “истории”, които ни говорят за чувства, тоест в осемдесет процента от световната литература, главният герой е сблъсъкът между сърцето и разума. Тогава историите се превръщат в бест селър, защото “човекът в чекмеджета” предпочита да черпи сили от ”сърдечните проблеми” на другите, вместо да разреши своите собствени. ”Човекът в чекмеджета” се радва на победата на волята над чувството. Трябва да се отбележи, че неговата воля не е резултат от неговия собствен анализ на реалността, а плод на интроектите му. “Фрустрираната любов поражда разрушителни импулси и страдание. Друго едно страдание е породено от потискането на деструктивността. А всяко страдание от своя страна потиска изразяването на омразата и любовта.” ( В.Райх).

Това е порочният кръг, който се установява след убиването на чувството. Страданието, дори в самия си етимологичен корен (от лат.angustia), обозначава чувството за липса на пространство и за принудата, на която “човекът в чекмеджета” подлага своите чувства. Чувството е топло и генерира топла енергия, енергия, която иска да се движи, да излезе и да отиде кьм Ти-обект на отношение и да задоволи потребностите на Аза. Но “човекът в чекмеджета” се е научил как да превръща благотворната топлина в разрушителна студенина. Дори сърцебиенето, което характеризира всяко чувстване, той преживява като досадна част от опита, като симптом, който трябва да се лекува.

Джордж Оруел, в своето виждане за една тоталитарна държава (”1984”, която е именно тази на “човека в чекмеджета”), не бе лош пророк, когато измисли “полицията на мисълта”. Един специален корпус, който има за цел да неутрализира чувствата, афектите, страстите, за да превърне човека в роб на “големия брат”. ”Полицията на мисълта” не е само утопия на Оруел. Тя е част от нас е и бди над нашите чувства. “Полицията на мисълта” е израз на една наша интроектирана брутална воля, която ни заповядва: ”...не чувствай това, което чувстваш. Умението ти да чувстваш е болестно състояние.

Да чувстваш, това е рискът да изоставиш познатото заради непознатото. Не се оставяй да бъдеш завладян от чувството. Не изпадай в чувства. Не се доверявай на това, което чувстваш, сублимирай чувството. Да бъдеш влюбен означава да загубиш самоуважението си. Ще бъдеш колеблив, уязвим, ненужен за твоя клан и ще те считат за човек “без воля”, за безгръбначен. Мекушав, на когото не може да се вярва. Спомни си професор Унрат........кукуригу!”. В емоцията, както ще видим по-късно, чувството придобива органична форма. Но дори да бъде емоционален, е недопустимо за “човека в чекмеджета”. “Големият брат”си иска своя дан. Бъди аскет. Мъртъв. Да живееш е лошо, тъй като да живееш означава да чувстваш. 

следва...

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: