Широко разпространена група от сказания, съчинени за митичния Лебедов Рицар, спадат към древните келтски предания. По-долу е представен вариант, известен ни от драматичната постановка на тази тема в операта на Вагнер. Историята на Лоенгрин, Рицаря с Лебеда, за който се разказва в една средногорнонемска епична поема, е предадена накратко от братя Грим в Немски сказания под названието „Лоенгрин в Брабант“. Херцогът на Брабант и Лимбург умира, без да остави други наследници, освен своята млада дъщеря на име Елз, или Елзам; на смъртния си одър я оставя в ръцете на един от своите васали, Фридрих фон Телрамунд. Фридрих, който бил безстрашен войн, се осмелява да поиска ръката и земите на младата херцогиня, твърдейки, че тя уж му била обещала да се омъжи за него. И тъй като тя упорито отказва, Фридрих се оплаква на император Хайнрих Птицеловеца.

Решението гласяло: С помощта на избран от нея герой Елза трябва да се защити от Фридрих на така наречения Божи съд, в който Бог ще даде победата на правия и ще порази виновния. И тъй като никой не изявил желание да застане в нейна защита, младата херцогиня се обърнала с пламенна молитва към Бог за своето спасение. В далечната Дива Планина, обитавана от Рицарите на Граала, проехтял камбанен звън, възвестяващ, че някой спешно се нуждае от помощ. Съветът на Граала решил да изпрати като спасител Лоенгрин, сина на Пърсифал. Тъкмо когато се канел да пъхне крак в стремето, по водата се появил лебед, който теглел след себе си ладия. Като видял лебеда, Лоенгрин възкликнал: „Отведете коня в конюшнята, ще тръгна след тази птица, където и да ме отведе“. Вярвайки във всемогъществото на Бога, той не взел със себе си в ладията никаква храна.

След като пет дни плували по морето, лебедът потопил клюна си във водата, хванал една риба, половината изял той самият, а другата дал на принца. Така лебедът нахранил рицаря. През това време Елза призовала в Антверпен на съвет своите васали и военачалници. Точно в този ден бил забелязан лебед, който плувал нагоре по река Шелда и теглел ладия, в която спял Лоенгрин, облегнат на своя щит. Лебедът спрял до брега и на принца бил оказан радушен прием. Веднага след като от ладията извадили шлема, щита и меча на рицаря, лебедът отплавал. Лоенгрин изслушал разказа за нещастието, постигнало херцогинята, и с готовност се съгласил да стане неин защитник. Тогава Елза събрала всички свои роднини и поданици. В Майнц подготвили арената, където Лоенгрин и Фридрих трябвало да се сражават в присъствието на императора. Героят на Граала победил Фридрих, като го накарал да признае лъжливите си твърдения относно херцогинята. Лъжецът бил умъртвен с топуз и секира. Елза била дадено на Лоенгрин, тъй като те вече се били влюбили един в друг; но той, когато никой не можел да ги чуе, я помолил да не го пита нищо за родословието му или за мястото, откъдето е дошъл, като казал, че в противен случай ще трябва незабавно да я напусне и тя никога повече няма да го види.

Известно време съпрузите живеели щастливо и благополучно. Лоенгрин бил мъдър и могъщ управник на страната и вярно служел на своя император по време на походите срещу хуните и варварите. Но веднъж по време на турнир с копия свалил от коня Клевския херцог и той си счупил ръката. Разгневената и изпълнена със завист Клевска херцогиня говорела между жените: „Лоенгрин сигурно е доста храбър и изглежда добър християнин, но колко жалко, че не можем да кажем нищо за благородството на неговия произход, защото никой не знае откъде е доплувал на тази земя.“ Тези думи пронизали като с меч сърцето на Брабантската херцогиня и лицето и  се изкривило от обзелите я чувства. През нощта, докато била в обятията на съпруга си, тя се разплакала и той я попитал: „Какво се е случило, скъпа моя Елза?“

А тя му отвърнала: „Клевската херцогиня ми причини огромна болка.“ Лоенгрин замълчал и повече не изрекъл нито дума. Втората нощ всичко се повторило. Третата нощ Елза, която повече нямала сили да се сдържа, казала: „Повелителю мой, не ме упреквай! Заради нашите деца искам да зная къде си се родил; защото сърцето ми нашепва, че ти произхождаш от знатен род.“ Когато утрото настъпило, Лоенгрин публично обявил къде е роден, че неговият баща е Пърсифал и че Бог го е изпратил от Храма на Граала. После той помолил да извикат децата му, които херцогинята му било родила, целунал ги, наредил им да пазят меча и рога, които им оставил, и казал: „А сега трябва да си вървя.“ На херцогинята оставил един пръстен, който му бил подарен от майка му. После се появил лебедът, неговият приятел, който порел водата с ладията; принцът се качил в ладията и по вода се отправил обратно на служба на Граала.

Елза припаднала. Императрицата решила да задържи по-малкия син на Лоенгрин заради неговия баща и да го възпита като свой собствен син. През целия си останал живот Елза скърбяла и оплаквала любимия си съпруг, който така и не се върнал. Ако въз основа на често срещаното в митовете разместване или дори преобръщане на мотивите направим инверсия на сагата за Лоенгрин така, че краят и  да стане начало, ще получим познатия ни вече тип сказание: малкият Лоенгрин, който е идентичен с едноименния си баща, плува по морето в ладия и лебедът я докарва до брега. Императрицата осиновява момчето и то става доблестен герой. След като се жени за благородна девойка от тази страна, той и забранява да се интересува от неговия произход.

Когато забраната бива нарушена, той е принуден да открие своя произход и божествената си мисия, след което лебедът го откарва обратно при Граала. Други версии на сказанието за Рицаря с Лебеда са запазили това първоначално подреждане на мотивите, макар и примесени с приказни елементи. Така например в сказанието за Рицаря с Лебеда от книгата с фламандски народни приказки в началото се разказва историята за раждането на седем деца, които Беатрис, жената на краля на Фландрия — Ориант, родила. Матабрюна, злобната майка на отсъствуващия по това време крал, заповядала да убият децата и вместо тях да оставят седем кутрета. Но слугата изхвърлил децата на едно пусто място, където ги намерил отшелник на име Хелиас, чиято коза ги откърмила.

По-късно Матабрюна научила, че децата са спасени, и отново заповядала да ги убият. Тя наредила на ловеца, който трябвало да направи това, да и донесе като доказателство, че е изпълнил заповедта, сребърните ланци, с които децата се били родили. Само едно от момчетата, наречено Хелиас в чест на своя осиновител, успяло да запази своята верижка, благодарение на което избягнало съдбата на своите братя, които се превърнали в лебеди веднага щом им свалили верижките. Междувременно Матабрюна се опитала да докаже, че кралицата била общувала с куче. По нейно подстрекателство Беатрис трябвало да бъде убита, ако не я защити някой герой. Отчаяна, тя се обръща с молба към Бог, който и изпраща като спасител нейния син, Хелиас. Останалите братя също се спасяват с помощта на верижките, освен един, чиято верижка вече била претопена.

Крал Ориант предава управлението на своя син Хелиас, който заповядва да изгорят Матабрюна на клада. Веднъж Хелиас вижда брат си, лебеда, да тегли ладия по езеро, насред което се издига замък. Приемайки това за небесен знак, той се въоръжава и се качва в ладията. През реки и езера лебедът го откарва до мястото, в което Бог е предопределил да попадне. По-нататък по аналогия със сагата за Лоенгрин следва освобождаване на несправедливо обвинената херцогиня; неговата женитба за дъщеря й Клариса, на която е забранено да се интересува от произхода на своя съпруг. На седмата година след сватбата тя пренебрегва забраната, пита мъжа си за произхода му, след което Хелиас се завръща у дома с лебедовата ладия. Накрая и последният му брат лебед също бива освободен.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: