В 1856 година англичаните започнали да строят железопътна линия в Индия между градовете Карачи и Лахор. Трасето, пресичайки Пенджаб, минавало покрай голям хълм, на върха на който се намирало малкото градче Харапа. На този участък от пътя трябвало да се издигнат насипи; решили да използуват кариерите на хълма. Като разровили повърхностния слой, неочаквано се показали развалините на неизвестно прастаро селище. Обаче английските колонизатори не се заинтересували от загадъчните руини и спокойно се възползували от тях като строителен материал за насипите. Още от 1820 година се случвало тук-таме да намират глинени черупки от съдове и малки правоъгълни плочки, наподобяващи печати. В 1875 година находките били публикувани. Те привлекли вниманието на археолозите, но тъй като били малко на брой, скоро интересът към тях угаснал.
Чак през януари 1921 година започнали планомерни разкопки под ръководството на индийкия археолог Рай Бахадур Дайа Рам. Древните развалини отново видели слънцето и учените с изненада констатирали, че възрастта им възлиза на около 5000 години. На следващата година, в местността Мохенджо-Даро (селище на мъртвите), на около 600 км югозападно от Харапа, случайно били открити още по-загадъчни развалини. Индуският археолог Р. Д. Банерджи, като разкопавал старо индийско светилище под формата на кула, се натъкнал под него на още по-древни останки.
Те се оказали не само сходни с тези в Харапа, но и дотолкова интересни и сензационни, че името на това затънтено и неизвестно място прогърмяло по целия научен свят. Неизвестният народ, създал тази цивилизация, се оказал връстник на шумерите и древните египтяни, следователно, един от най-старите народи на земята. Разкопките продължили близо 30 години и обхванали грамадна територия. Бил открит още един древен град — Чанху-Даро, и множество други малки селища. Почти всички били добре планирани, имали широки улици и превъзходна канализацион на система. Но на въпроса, кои са били създателите на тази величествена протоиндийска цивилизация, нямало отговор. Измежду находките най-интересни и загадъчни били тъй наречените печати, представляващи малки плочки с изображение на някакво животно и неизвестни писмени знаци над него. „Щом бъдат разшифровани знаците, ще се изясни и кои са техните създатели" — решили учените.
Започнала упорита работа, изказани били всевъзможни хипотези, предлагали се най-различни методи за разчитане. Но тайната си останала тайна. Надписите са много кратки, поради което нямат възможност да се приложат класическите методи на сравнение. Освен това знаците са твърде многочислени и разнообразни и сред учените се появили разногласия относно техния брой. Едни различавали 430 знака, Хънтър и някои други ги определяли на 150, а Е. Доблхофер и П. Мериджи предполагали, че са около 250. Не е изяснено и значението им — някои смятали, че са административни печати, други — магически амулети, трети — търговски печати и т. н. И най- важно, езикът на тези текстове бил съвсем неизвестен. Опити по дешифрирането на загадъчните писмена не липсвали.
Чешкият учен Бедржих Грозни предложил метод за прочитането им, който обаче се основавал на чисто външното сходство на тези знаци с хетските йероглифи и не довел до никакви резултати. Оригинален метод предложил друг учен, Пиеро Мериджи. Този метод се състоял в обяснение на надписите, въз основа на техните вътрешни закономерности, т.е. някакво своеобразно тълкуване на картинен ребус. Оказало се, че предложените тълкувания винаги били на място и никога не противоречели на здравия смисъл. Обаче и тези опити не довели до някакви резултати, защото стилизираните рисунки на печатите, естествено, допускали всевъзможни тълкувания и нямало критерий, по който да се разбере кое е правилното.
Сензацията
„1934 година донесе на ориенталистиката, историята на която и без това е достатъчно богата с рисковани предположения и теории, една от най-смелите, дори може да се каже най-авантюристична хипотеза" — пише известният немски лингвист Р. Доблхофер. През тази година унгарският учен фон Хевеши публикува статия, в която показва поразителното сходство на знаците от Мохенджо-Даро и Харапа с тайнствените писмена „кохау ронго-ронго" от о Пасха. Това неочаквано и невероятно откритие поразило учения свят. Отначало нито един ориенталист не приел хипотезата на Хевеши. Но сходството било несъмнено, съпоставените стотина знака нагледно доказали това. В такъв случай би трябвало да се допусне, че е съществувала връзка или по-скоро родство между тези две цивилизации.
Но тук се сблъскваме с непонятното: каква е била тази връзка, когато помежду им разстоянието е около 20 000 км, а промеждутъкът от време — 4500 години. Йоханес Фридрих пише: „Този, който не е склонен да вярва в свръхестественото съвпадение, трябва да се отнесе към външното сходство между двете писмена като към игра на случая." И наистина, когато учените внимателно разучили това сходство, установили, че съвпаденията са само между една пета от знаците. Следователно знаците за съпоставка се подбирали произволно, без да е съобразена честотата на употребата им и типичните форми на отделните знаци.
Хипотезите
И тъй, печатите станали безгласни и за да се „прочетат", трябвало да се тръгне по обратния път — да се намерят прадедите на тайнствения народ, населявал Мохенджо-Даро и Харапа, да се разкрие материална култура, подобна на тяхната. Първото предположение гласяло, че коренните жители на Индия, дравидите, били обитателите на Мохенджо-Даро. На скоро тази хипотеза отпаднала, защото много от учените смятали, че дравидите са пришълци. Според тях, за най-древно население на Индия трябва да се считат племената, говорещи на езика мунда, както и някои дравидски племена Хонда. Освен това много от наименованията на планините, реките и езерата в Индия са тясно свързани с древните форми на езика мунда. Но и тази идея се оказала несъстоятелна, защото най-близките родственици на тези племена живеят в Бирма, Индокитай и Тайланд, поради което едва ли е вероятно преди 5 000 години да са създали тази прастара култура на място, което няма данни да са обитавали.
Според друга хипотеза, създателите на тайнствената протоиндийска култура били арийците. Но не тези завоеватели, за които разказва „Ригведа", а някаква по-стара тяхна вълна. Необходимо е било обаче най- напред да се изясни откъде са дошли арийците в Индия, коя е била тяхната прародина. По-рано се смятало, че тя се намирала някъде в Централна и Западна Европа, като древните келти представлявали западния клон на арийските племена, а източните племена, през Кавказ и Иран, се втурнали в Индия. От тези теории се възползували и немските фашисти, като „доказвали" превъзходството на немската раса, която била „потомък и продължител" на делото на завоевателите-арийци. Но днес болшинството учени са на мнение, че родината на арийците не е Европа, а безкрайните степи на Азия.
Има народи, езиците на които нямат никаква връзка с тези на другите народи. Това обстоятелство дало повод на някои учени да предположат, че именно тези народи са далечни потомци на загадъчните обитатели на Мохенджо-Даро. Такива са бурушаските или вершикците, живеещи по високите плата на Хиндукуш. Руските лингвисти В. Иванов и В. Топоров пък смятат, че има родствени връзки между културата Мохенджо-Даро и тази на кетите — народ, който живее по горното течение на р. Енисей. Техният език също няма никакви връзки с другите езици, самите кети са дошли от юг, а запазилите се техни древни статуйки и фигурки удивително напомнят тези на Мохенджо-Даро. Друга хипотеза се опитва да свърже културата на древните шумери със загадъчната протоиндийска цивилизация. Освен прословутите квадратни печати в Мохенджо-Даро са намерени и цилиндрични шумерски печати, а впоследствие при разкопките на шумерските градове на свой ред били намерени квадратните индийски печати.
Следователно между цвете древни цивилизации са съществували културни и търговски контакти и тъй като на някои индийски печати има мотиви, характерни за шумерите, възможно е да е съществувала родствена връзка между двата народа. Загадката си остава... загадка Хипотезата изглеждала приемлива, докато в 1953 година датски учени не започнали археологически разкопки на островите Бахрейн, намиращи се в Персийския залив, на средата на пътя между Месопотамия и Индия. Били разкрити величествени останки от древни градове, възрастта на които се равнявала с тази на Мохенджо-Даро й Шумер. Но кой е народът, който ги е строил, на какъв език е говорел? Учените не знаели. Междувременно обаче ново обстоятелство усложнило още повече загадката.
При подреждането и описването на изкопаните предмети имало множество кръгли печати. И няколко шумерски и индийски. Тогава археолозите си припомнили, че сред квадратните печати от Мохенджо-Даро и цилиндричните от Шумер имало и няколко кръгли печата. На шест километра северно от древношумерския град Ур бил разкопан хълм, който местните араби наричали Ел-Убейд. Постепенно били разкрити следи от прастара култура, която по общото мнение предшествувала шумерската. Следователно шумерите не били коренните жители на Месопотамия, а пришълци.
Те заварили цивилизации и по думите на археолога В. М. Масон, "започнал стремителен скок от първобитното общество в раннокласовото, от "диващина" към цивилизация". Може би този народ е положил основите на шумерската и индийската цивилизации? В 1963 година била публикувана още по-сензационна хипотеза. Според американското списание „Ачерикейн антикити", между древната протоиндийска цивилизация и културата на легендарните сапотеки, построили големите дворци и храмове в Монте-Албана, Мексико, имало значително сходство. Хипотези, идеи, догадки. . . и нищо установено..
Бъди първия оставил коментар
Добави коментар
Моля, придържайте се към темата.
Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити.
Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Бъди първия оставил коментар