Лодката, в която седят двамата, плава нагоре по течението през труднопроходимата планинска местност Кондор. Малката пирога се движи бавно, сякаш стои на едно място. Младият индианец Габрио от племето дживаро притиска с ръка подутата си буза. Стене тихичко и това показва колко го мъчи болният зъб. Очите му шарят по двете страни на брега, като че ли очаква зад близкия завой на реката да се покаже зъболекарски кабинет. Белият се размърдва. Болката на индианеца очевидно е непоносима, защото скърца със зъби и хапе долната си устна. — Слушай, Габрио — за кой ли път се обръща към него спътникът му, — аз съм доктор, ще ти излекувам зъба. Дай! Индианецът енергично протестира. — Не, не, магията на белия човек не може да помогне на индианеца. Скоро ще отидем при доктор. Сърцето на пътешественика трепва. Най-после Габрио ще го отведе при бруджо (така местните индианци наричат своите знахари).

Колко странни и необикновени истории за знахари и магьосници е слушал! Разказват, че те могат със силата на своите заклинания да изсушат човека или дори да го умъртвят, че магиите им могат за два-три дни да излекуват разкъсан от зъбите на ягуар крайник. Обредите на знахарите и магьосниците, макар полурелигиозни, полумедицински, са една от тайните на нашата планета. Неочаквано Габрио енергично насочва лодката към брега, където се очертават колибите на малко село. Индианецът бързо намира селския бруджо. Белият пътешественик, лекар по професия, ще бъде свидетел на необикновено зрелище — индиански знахар в ролята на зъболекар. Разбира се, не може и дума да става за някакъв кабинет. Габрио ля га направо на тревата пред колибата на знахаря, а бруджо кляка и стисва между коленете си главата му. С това подготвителният период е завършен. Бруджо може да пристъпи към лечение.

Естествено и наум не му минава да хаби време за най-простите санитарни формалности, като например да си измие ръцете. Впрочем видът им показва, че те едва ли някога са мити. Габрио отваря уста. Бруджо пъхва едната си ръка в нея и с два пръста опипва подутия венец. Мърмори нещо, явно доволен от прегледа, въпреки че едва ли е съумял да открие нещо съществено. След това започва самото лечение. Едно момче — очевидно ученик на На този празник денят и ноща са с еднаква продължителност. Посветен е на плодородието, на този ден се благославят семената за бъдещите насаждения. Традиционните цветове, с които може да отбележите празника са светлозелено и лимонено-жълто.о, се приближава и му подава чаша, в която има някаква отврати телна на вид течност. Знахарят я поема и започва да мърмори някакви еднообразни и непонятни думи — по всяка вероятност заклинания. Погледът му, остър, хипнотизиращ, не се откъсва от очите на Габрио, тялото му ритмично се поклаща ту на едната, ту на другата страна. Внезапно знахарят изпива съдържанието на чашата и прави знак да му донесат втора чаша.

Каква ли е целта на това своеобразно „лечение", чието въздействие до този момент се проявява само върху лекаря? Несъмнено ритмичните поклащания и хипнотизиращата фигура на бруджо влияят и на младия индианец. Габрио го гледа като омагьосан. После знахарят дъвче някаква трева и плюе ту от едната, ту от другата страна на „болния", без да престава да мърмори монотонно и да се поклаща в такт с непонятните думи на заклинанието. Най-неочаквано знахарят се накланя към подутата буза на Габрио и започва яростно и шумно да я. . . смуче. Очевидно тази процедура е доста болезнена, защото индианецът се развиква. Обаче виковете му не стресват „доктора". Без да трепне, той продължава да смуче, а ученикът му с все сила притиска главата на болния към земята. После старецът се изправя и изплюва. . . остра тресчица. Как ли е попаднала в устата му? Нима я е изсмукал от бузата на Габрио? Знахарят пояснява нещо на околните. Габрио надига глава, но лекарят отново го притиска към земята и засмуква бузата. След малко изплюва. . . мравка.

На третия път от устата на бруджо изскача. . . скакалец. На четвъртия сеанс от „лечението" знахарят изплюва. . . гущер. Очевидно гущерът представлява нещо много важно, защото го показва на събралите се край него индианци. Габрио получава разрешение да седне. Но видът му ясно говори, че зъбоболът не е преминал. Тогава знахарят оглежда мъртвия гущер и установява, че му липсва единият рак. Без съмнение — „Случай с усложнение". Какво ли ще предприеме? Знахарят взема малка мида, поставя върху нея разпален въглен, а върху въглена — някакви сухи листа. Габрио слага всичко това в устата си, но така, че димът от въглена и листата да опушват болния зъб. Само след няколко минути смръщеното лице на индианеца се отпуска, явно зъбоболът е преминал. Усмихнато и радостно съобщава на белия си спътник: — Нокътчето на гущера изпуши зъба. Това несвързано обяснение е напълно достатъчно за индианеца. Важното е, че болката е премината и зъбът оздравял.

Колкото и да го моли белият доктор да си покаже зъбите, за да установи причината и степента на възпалението, Габрио винаги отказва с думите: — Бруджо намери гущер, той прави болно. Преди да напуснат селото, докторът взема няколко листа, с които знахарят опушваше зъба на индианеца, за да провери дали не притежават някакво лечебно или обезболяващо свойство. Резултатът е отрицателен. Оказва се, че са листа от бабасу — една разновидност на семейство бобови. И все пак зъбът на Габрио оздравява. Още на другия ден подутата буза е вече спаднала. Но възможно ли е в един зъб да се съдържат мравка, скакалец и гущер и от възпалената буза да се изсмучат тези неща? Разбира се, не. . . А все пак зъбът оздравял, следователно причината за това се крие някъде другаде. Тази история разказва американският лекар и пътешественик Хари Райт в своята книга „Свидетел на магьосничество". В нея могат да се прочетат още много странни и необикновени неща. Пък и не само в тази книга.

Мнозина пътешественици, успели да се запознаят с различни племена и народи, да достигнат труднодостъпни кътчета от нашата планета — от джунглите на Амазония, през тропичните гори на Централна Африка и пустините на Австралия, разказват в своите пътни бележки и книги за удивителното, като че ли свръхестествено умение на знахарите да лекуват тялото и душата на своите съплеменници. Не са малко тези, пред чиито очи племенните знахари и магьосници са успели да излекуват безнадеждно болни и да вкарат в гроба съвсем здрави. И никога, никога знахарите не разкриват своите тайни. Тези тайни, които приличат на магия. Индианските знахари лекуват понякога проказата, докато съвременната медицина твърде трудно се справя с това страшно заболяване.

Индианските знахари могат за няколко дни да изправят на крака умиращ от маларична треска човек. И само това ли?.. . Ето още един случай, невероятен, несъвместим с нашите представи, станал също в джунглите на Амазонка. Герой е местният знахар Памантохо от племето поте, висок, добре сложен индианец. На двете си ръце носи гривни, изплетени от слама, а на главата си — пищно украшение от червени, леко падащи на раменете му птичи пера. Веднъж при Памантохо дотичва запъхтян индианец и съобщава, че жена му умира. Знахарят взема със себе си всички необходими за случая „лекарски инструменти" — пръчици със странна форма, парче змийска кожа, няколко изсушени листа и дрънкалка, направена от мъничка тиква. В къщата на болната знахарят, или курандатро, както се нарича на езика на племето поте, кляка до главата й и нарежда в кръг всичките си „инструменти". След това еднообразно и монотонно започва да разказва на жената, как един от духовете е напуснал тялото й.

Заедно с Памантохо при болната отива и случайно присъствуващият в селото американец, лекар. Той получава разрешение да премери пулса на жената, преди курандатро да е пристъпил към своята работа. Пулсът не се долавя. „Тя всеки миг ще умре" — било заключението на американеца. Но знахарят бил на друго мнение. Постепенно под действието на монотонните фрази или под действието на хипнотизиращия поглед на Памантохо дишането и пулсът на болната се усилват. Курандатро продължава тихо и монотонно да припява и да разказва за скитанията на духа и за това, как духът постепенно започва да му се подчинява. Най-после Паматохо се обръща към стоящите край него и казва: „Духът се върна в тялото!" Наистина животът се връща в безжизненото тяло на младата жена, бузите й леко поруменяват, пулсът й става ритмичен и силен. След два дни болната е вече на крака. Непразно изуменият американец разпитва Памантохо.

Знахарят само дига рамене и отговаря: - Това направи духът. Аз само го върнах в тялото, когато го беше напуснал. — Но нали говореше на жената, а не на духа? — не се предава американецът. — Тя трябва да знае защо духът е напуснал тялото й и кога ще се върне. Тя трябва да го приветствува, иначе духът не може да влезе в тялото на жената. — Дай ми някои рецепти на лекарства, които даваш на своите болни! — Лекарствата на белия човек са полезни за белите, а не за индианците. Индианските лекарства също са полезни, но само за индианците, а не за белите. Твърде дипломатичен отговор! Памантохо като колегите си знахари и магьосници по целия свят умее да пази тайната на занаята. Впрочем най- често по време на лечението знахарят е изпаднал в транс и едва ли може отчетливо да си припомни и обясни всичко, което става. Но безспорно и знахарят, и неговите пациенти непоколебимо вярват, че болестта е предизвикана от стрелата, пусната от злия магьосник в тялото или сърцето на човека.

Може би положителният изход от подобен род лечение като случая с Габрио и умиращата жена се заключава както в пълното, абсолютно пълното доверие на болния към лекаря, така и в неговото твърдо убеждение, че светът на духовете е също толкова реален, както и светът, който го заобикаля. Вярата на болния в могъществото на знахаря е предопределена, той е уверен, преди още знахарят да пристъпи към лечението. Вяра, внушение. . . Не е ли това психотерапия, която е толкова модерна днес сред цивилизованите лекари? В същата книга „Свидетел на магьосничество" Хари Райт разказва за удивителната африканска магьосница Лусунгу, която нерядко в своята практика се ползува и от „черна магия". Лусунгу се счита за най- добрата магьосница на страната Бапенде, разположена между Габон и Ангола. Лусунгу е всемогъща. Славата й на прорицателка се носи по цялата околност.

Веднъж поканват Лусунгу в съседното село като консултант на местния знахар. В къщата на представителя на колониалната власт е извършена кражба. Събира се цялото село. Местният знахар нгомбо (на езика бапенде) сяда на земята и поставя пред себе си рог от антилопа — задължителния отличителен атрибут на африканския знахар, амулети н няколко изгладени до блясък костени зарчета. Старият нгомбо подхвърля зарчетата нагоре. Щом паднат, прекарва между тях линия и посочва няколко души. — Един от тези хора е крадец — обръща се нгомбо към вожда. Тук Лусунгу незабелязано се включва в играта или по-точно в своеобразното следствие. Черните й очи неотлъчно следят обвиняемите, без да изпускат и най-малките подробности от това, което става наоколо.

Старият нгомбо подава на обвиняемите малко птиче яйце с извънредно нежна обвивка. Те трябва да си предават от ръка на ръка нежното яйце. Когато яйцето достига до петия „подследствен", предателският жълтък потича по пръстите му. Това е достатъчно доказателство, че човекът е виновен. Неочаквано обвиняемият посочва стария нгомбо с думите: — Той и неговият брат Камбуло ми помогнаха да открадна. Тук вече Лусунгу открито влиза в ролята си. — Старият нгомбо ще бъде подложен на „изпитание с отрова" и ще умре — без никакво колебание казва тя. Поставят на огъня голям съд с вода. Щом водата завира, сипват вътре кора от дървото муханголок, после добавят някакъв червеникав прах. След малко барабаните заудрят глухо и ритмично, група жени, наредени във верига, влизат в кръга, залюляват се плавно и подхващат някаква монотонна песен.

Постепенно трескава възбуда обхваща хората, атмосферата се нажежава. Отровата в съда е готова. Пръв пие обвиненият в съучастничество нгомбо, после брат му и накрая самият крадец. — Злият нгомбо и крадецът ще умрат — зловещо произнася Лусунгу. — Братът на нгомбо ще живее. Той не е виновен. Той ще стане новият нгомбо. Това е чудесна възможност за хитрата Лусунгу да се избави от съперника нгомбо и на негово място да „назначи" свой човек, който ще й бъде признателен за помощта. Но какво става по-нататък? Стомахът на крадеца пръв реагира на отровата. Човекът пада на земята в започва да се гърчи. Барабаните бият все по-силно и по-силно. С невъздържани крясъци тълпата изразява одобрението си и възхищението си от това, че предсказанията на Лусунгу се сбъдват. Жените пеят, барабаните бият. . . всеобщата екзалтация достига своя връх.

Хората се приближават и започват да пият от отровната течност. Естествено след това „изпитание с отрова" те изпадат в полусъзнание, но скоро се опомнят, започват отново да крещят, да танцуват и да пият. Когато на другия ден „изпитанието" свършва, става точно така, както е казала Лусунгу. Крадецът и злият нгомбо са мъртви. Само те! Всички други, които по няколко пъти са пили от отровата, изглеждат така, като че ли нищо не се е случило. „Изпитанието с отрова" се превръща в още едно тържество на неведомата сила на магьосницата Лусунгу. Но възможно ли е да умрат двама души, без върху тях да е упражнено някакво насилие? Само двама, след като от отровата е пило цялото село! Дали единствено психологическото въздействие и авторитетните думи на магьосницата са причина за смъртта на нещастниците?

Щом великата Лусунгу е предсказала, че ще умрат, жертвите, пък и всички останали са уверени, че ще стане точно така. Често пъти вярата в магическата свръхестествена сила на магьосника е толкова силна, че хората не само безпрекословно му се подчиняват, но и твърде лесно се поддават на масова хипноза. Такава е и церемонията „човек — леопард", по време на която присъствуващите виждат как редом танцуват човек и леопард. Случката става в Дахомей, в един от храмовете на леопарда. В същност храмът представлява няколко сламени колиби, оградени с бодливи храсталаци. Така изглеждат по- вечето храмове, в които се извършват церемонии в чест на различни фетиши. Външно нищо не ги отличава от останалите колиби. Човек може да мине край тях и да не ги забележи. И това съвсем не се прави случайно.. .

На малката полянка пред храма на леопарда стоят няколко жени, чиито лица са покрити. Те се намират в състояние на хипнотичен транс, което продължава вече три седмици. През това време са абсолютно подчинени на върховния магьосник — нгамбе. Всяка от тези жени вярва, че фетишът е влязъл в тялото й и го управлява. Най-после заудрят барабаните. Жените се отърсват от вцепенението си и започват да издават някакви странни, нечленоразделни звуци. Барабаните бият по-силно, по-силно. Телата на жените треперят, своеобразната им песен преминава в мъчителен вик. Започват да танцуват лудо, необуздано, без да съгласува движенията си и без да усещат какво става наоколо. Блъскат се, падат, стават, отново, пак, а барабаните неистово гърмят. По едно време главният нгамбе подхваща мелодията на някакъв погребален химн.

Гласът му се усилва постепенно, очите му горят, пронизват тълпата. След миг песента на магьосника преминава във вик, самотен, страшен. Тълпата трепва и се люшва. На площадката леко притичва девойка и започва да танцува. Танцът е красив, ритмичен, черната й кожа проблясва на светлината от гаснещия огън. Неочаквано девойката спира и произнася няколко думи. Тълпата замира, никой не мърда от мястото си, очите на всички са широко отворени. . . До девойката безшумно застават два леопарда, после леопардите стават пет. Разхождат се величествено край нея, после се скриват в сянката на дърветата. Тихо е, съвсем тихо. Само огромната луна на дълбокото черно небе залива със студената си свет лина замрелите черни лица. Сякаш никой не диша. — Видяхте ли?

„Не можех да отговоря. Мълчах. Не знаех видял ли съм нещо, или се намирам под въздействието на масовата хипноза. Ако това е хипно за, то тя е проведена превъзходно, защото през цялото време наблюдавах околните, контролирах себе си и се чувствувах съвършено нормално. И досега не зная какво беше това, което наистина видях. Ако не бяха леопарди, то беше нещо, което удивително много приличаше на тях" — такова обяснение дава очевидецът на случката, един бял пътешественик. Дали това не е едно от ония загадъчни и тайнствени „чудеса" на „черната магия", в която все още вярват само изостаналите племена? Естествено не. И тук обяснението опира до психологията, и то до приложната психология, ако може така да се каже, която различните знахари и магьосници владеят до съвършенство. В този случай освен масовата хипноза немалка роля играе и факторът самовнушение.

На психиката влияе не само знахарят. Всеки от участниците в зрелището влияе на околните и на себе си. В помътения от музиката, песните и танците, а често пъти и от употребата на някакъв наркотик мозък остава будно само едно огнище на възбуда — леопардите, които ще танцуват редом с момичето. В една или друга степен аналогични случаи са познати в съвременната психиатрия. В книгата на Лоте Гренбек, австрийска етнографка, която специално е изучавала начините на лечение на туземците от остров Мадагаскар, може да се прочете следното: „Веднъж се запознах седна старица, която се славеше като магьосница. За каквото и да говорех с нея, тя само тайнствено се усмихваше и мълчеше. Напразно се мъчех да спечеля доверието й. Всяка вечер тя ни приготвяше чай от някаква билка, бледожълт на цвят.

Чаят беше доста безвкусен, но оказваше върху нас удивително добро тонизиращо въздействие. Помолих старицата да ми осигури „чаен ден": смятах, че това ще е много благоприятно за моя отслабнал от маларията организъм. Старицата не отхвърли молбата ми, но на другия ден изчезна. Помолих другите да ми приготвят чая. Колкото искаш от тази билка растеше наоколо. Когато чаят беше готов, оказа се, че е доста горчив. — Възможно е чаят по-дълго да е врял, но той е съвършено безвреден — успокоиха ме местните ми приятели. Скоро почувствувах силни болки в главата и стомаха. До вечерта вече се тресях от студ въпреки високата температура, сърцето ми бясно биеше, после се появиха признаци на паралич. На другия ден старата магьосница се върна и каза: — Вие ще умрете, това е силна отрова, която действува на сърцето.

Взема се от чая само толкова, колкото може да се побере между палеца и показалеца и го потапяте в гореща вода, докато леко пожълтее. Но дори от така приготвения чай може да се пие само веднъж на ден." Разбира се, старата знахарка се е погрижила Лоте Гринбек благополучно да се отърве от това отравяне. В противен случай ние не бихме узнали тази история. И макар случката да не е така ефектна като танца на леопарда, изпитанието с отрова или излекувания зъб, е много поучителна, защото разкрива другата страна от занаята на знахарите. Става дума за това, колко добре познават различните билки и колко удивително, умело ги дозират и използуват.

И ако това е тайната на „бялата магия", то учените и фармаколозите ще имат немалка полза, ако се запознаят по-отблизо с нея. Защото всеизвестно е, че билките са в основата на всяко съвременно лекарство. Например рауволфията, от която се приготвя серпазилът, била известна в Африка, много преди мъдрата Европа да се научи да лекува с нея хипертонията и психичните болести на някои от своите граждани. Или курарето — широко използувано в днешната медицина. Още преди много столетия индианците от перуанските Анди успешно са лекували с него ухапването от отровни змии. На Мадагаскар казват: „Всички билки са отровни, ако се употребяват неправилно. Хом биаса (така се наричат там знахарите) използуват тези отрови не за да убиват, а за да помагат на болния."

Ако се обърнем към историята на медицината, ще прочетем, че още Хипократ е казал: „Медицината се основава на три неща: нож, билки и слово." Знахарите добре разбират мъдростта на тези думи и се ръководят от тях, защото медицината на изостаналите племена познава и успешно си служи с много слабо проучени билки и лекарства. Те са могъща сила и в съюз с психотерапията и хипнозата дават възможност на знахарите и магьосниците да извършват онези чудеса, които са им създали име на всемогъщи, на общуващи с духове и властни над неведомото. В същност знахарите или магьосниците са хора, които познават добре тънкостите на народната медицина и психологията на своите събратя от племето. Не на последно място обаче някои от тях са твърде наблюдателни и ловки хитреци.

Коментари (3)

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: