Преданост и вярност към своите клиенти проявявал още като млад. Знатния младеж Масинта защитавал срещу цар Хиемпса толкова разпалено, че по време на спора хванал за брадата царския син Юба; а когато решили, че клиентът му трябва да заплати налог, измъкнал го от ръцете на стражите, дълго го укривал в дома си, а когато тръгвал след преторството си за Испания, го извел, скрит в носилката си, сред група изпращачи и фасциите на ликторите. Към приятелите си се отнасял с голяма отстъпчивост и доброта: когато веднъж Гай Опий пътувал с него през дълбоки гори и внезапно заболял, Цезар му отстъпил единственото място в една колиба, а сам спал на земята под открито небе. Щом взел властта, някои хора от най-ниско потекло издигнал до най-почетни длъжности; а на упреците отговорил направо, че дори разбойници и главорези да му помагали да запази достойнството си, и на тях щял да се отблагодари по същия начин. Обратно, никога не враждувал тъй ожесточено, че да не може при пръв удобен случай и на драго сърце да прекрати враждата.
Гай Мемий, на чиито остри речи отговорил със същата язвителност, подкрепил скоро след това при кандидатирането му за консул. На Гай Клав, който го подиграл с епиграми, а след това се мъчел да се сдобри с него, писал пръв и по своя воля; Валерий Катул го опозорил завинаги със стиховете си за Мамура и Цезар признавал това; но в деня, когато Катул му се извинил, го поканил на обяд, а с баща му продължавал да поддържа обичайните приятелски връзки. И когато отмъщавал, проявявал природната си мекота: пред пиратите, които го пленили, се бил заклел, че ще ги разпъне на кръст: но когато ги хванал, заповядал първо да ги убият и тогава да го разпънат. Корнелий Фагита го издебнал една нощ,когато се криел болен , и само срещу откуп не го предал на Сула: Цезар въобще не му отмъстил; секретаря си Филемон, който обещал на противниците да го отрови, наказал със смърт, но без мъчения.
Призован за свидетел срещу Публий Клодий, който прелъстил жена му Помпея и бил даден под съд за оскверняване на свещените обреди, казал, че не знае нищо, макар че майка му Аврелия и сестра му Юлия били разкрили най-искрено всичко пред същите съдии. Запитали го защо тогава се е развел с жена си, а той отговорил:”Защото смятам, че моите близки трябва да са чисти не само от престъпление, но от подозрение.” Учудваща умереност и снизходителност проявявал и в гражданската война, и след победата. Помпей обявил за свои врагове тези, които не застанат на страната на републиката, а Цезар провъзгласил, че които се въздържат и не застанат на ничия страна, ще смята за свои приятели. На всички, на които раздал чинове по поръчка на Помпей, дал възможност да преминат на негова страна. Когато при Илерда уговаряли условията за предаването на двете войски били в непрекъснато общуване и връзки, Афраний и Петрей внезапно променили решението си и избили всички Цезарови войници, които хванали в лагера; но Цезар не си позволил да отвърне на вероломството с вероломство.
В битката при Фарсал призовал да бъдат пощадени римските граждани и след това разрешил на всеки от своите войници да спаси по един от противниците. Няма загинали извън сражение освен Афраний, Фауст и младия Луций Цезар ; но и те,както се смята, не били убити по негова воля, макар че първите двама, след като получили опрощение, отново вдигнали оръжие срещу него, а третият с меч убил много жестоко неговите либертини и роби и съсякъл дори животните, приготвени за народно зрелище. Накрая в последните си години позволил на всички, дори на тези, на които не бил още простил, да се върнат в Италия и да заемат държавни и военни длъжности; дори статуите на Луций Сула и Помпей, свалени от народа, наредил да бъдат поставени отново; а по-сериозните кроежи против себе си или злословията предпочитал да ограничава, отколкото да наказва. При разкриване на заговори и нощни сборища се задоволявал да съобщи с едикт, че е знаел за тях; тия, които го хулели, само предупредил пред събранието да не продължават повече; клеветническата книга на Авъл Цецина и злостните стихове на Питолай, които накърнили репутацията му, приел спокойно, като обикновен гражданин.
Натежали обаче други дела и думи, поради които се смята, че е злоупотребил с властта и заслужено е бил убит. Не само приел прекомерни почести: няколко консулства подред, пожизнена диктатура, надзор на нравите, титлите “император” и “отец на отечеството”, статуя между царските статуи и подиум в орхестрата, но позволил и да му присъдят привилегии, въздигащи го над обикновените смъртни: златно кресло в сената и в съда, свещена колесница и носилка на цирковите процесии , храмове, олтари, статуи до тези на боговете , свещено ложе за жертвоприношение на боговете, жрец за неговия култ, нова колегия на жреците луперци , назоваване на месец по негово име; всички длъжности вземал и раздавал по собствено желание. В третото и четвъртото консулство управлявал номинално, като се задоволявал с диктаторската власт, която му била гласувана едновременно с консулствата; и през двете години поставял на свое място по двама консули за последните три месеца, така че в останалото време не се свиквали никакви народни събрания освен за избор на народни трибуни и едили; вместо преторите назначил префекти, които да ръководят работите в града в негово отсъствие.
При внезапната смърт на един консул един ден преди Нова година дал на някакъв кандидат свободното място за няколко часа. Със същото своеволие и противно на традицията назначил за много години магистрати, отредил консулски знаци на десет бивши претори, приел в сената граждани, получили неотдавна гражданско право, между тях някои полудиви гали. Грижата за сеченето на монети и за държавните данъци възложил на свои роби . Управлението и командуването на трите легиона, оставени в Александрия, поверил на любимеца си Руфион, син на негов либертин. Не по-малко дръзки били публичните му изказвания, за които пише Тит Ампий: “Републиката е нищо, едно име без тяло и лик”; “Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата”; “Хората трябва да говорят с мен по- обмислено и всичко, което казвам, да приемат като закон”. В арогантността си стигнал до там, че когато веднъж харуспексът известил, че поличбата е злокобна, понеже жертвеното животно нямало сърце, заявил, че пожелаел ли, предзнаменованието щяло да бъде по-щастливо и че нямало защо да се смята за чудо липсата на сърце у едно добиче.
Но най-голяма, смъртна омраза предизвикал със следната постъпка: сенаторите, които в пълен състав се явили пред него с много и най-почетни постановления, приел седнал пред храма на Венера Прародителка. Според някои се опитал да стане, но го задържал Корнелий Балб; според други изобщо не се опитал, дори погледнал съвсем не приятелски Гай Требаций, който го поканил да стане. Това му поведение се сторило още по-обидно поради това, че когато самият той минавал триумфиращ покрай трибунските места и Понций Аквила единствен от всички не станал, му извикал разгневен: “Трибуне Аквила, може би ще ми поискаш и републиката да възстановя!” И няколко дена наред давал на всички обещания все с уговорката: “Ако Понций Аквила няма нищо против.” Към голямата обида, която нанесъл на сената с откритото си презрение, прибавил друга много по-дръзка постъпка.
Когато след жертвоприношението за Латинските игри се връщал сред необикновено бурни приветствия, някакъв човек от тълпата поставил на статуята му лавров венец, обвит с бяла лента ; народните трибуни Епидий Марул и Цезеций Флав заповядали да свалят лентата от венеца, а човека да хвърлят в тъмница. Цезар, обиден – дали защото намекът за царска власт бил приет враждебно, или защото, както казвал, му отнели славата да откаже сам, - укорил строго трибуните и ги лишил от власт. Оттогава не успял да разсее лошото мнение, че се стреми да получи титлата цар, макар когато народът го поздравил с това име да отговорил, че е Цезар, а не цар; а на Луперкалиите, когато бил пред трибуната, консулът Антоний на няколко пъти слагал диадема на главата му, но той я отхвърлил и я изпратил в Капитолийския храм на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ.
Освен това се носели слухове, че имал намерение да се пресели в Александрия или Троя; да пренесе там всички държавни богатства; Италия да обезсили, като набере всички годни за служба; управлението на Рим да възложи на приятели; говорело се също така, че на следващото заседание квиндецимвирът Луций Кота щял да внесе предложение Цезар да бъде провъзгласен за цар, защото в сибилинските книги е написано, че само цар може да победи партите. По тази именно причина – за да не бъдат принудени да одобрят това предложение – съзаклятниците побързали да изпълнят плана си. Преди се сговаряли на различни места,най-често по двама-трима; сега всички обединили целите си в една, а и народът вече не се радвал на положението, тайно и явно хулел единовластието и търсел освободители. Когато чужденци били допуснати в сената, се появило анонимно обявление: “За благото на държавата : никой да не показва на новите сенатори пътя към курията!” А сред народа се пеела следната песен: Галите в триумф поведе Цезар, после - в курията. Снеха гащите широки, тога с пурпур сложиха .
Квинт Максим, допълнително избран консул за три месеца, влизал в театъра и ликторът подканил да го поздравят по обичая: от всички страни се раздали викове, че не е консул. След отстраняването на трибуните Цезеций и Марул на следващите избори били открити много гласове, в които ги посочвали за консули. Под статуята на Луций Брут написали: “Ех, само да беше жив!”, а под статуята на Цезар: Брут царете ни изгони и затуй бе консул пръв. Тоз изгони консулите: най-накрая стана цар. Заговор срещу него организирали повече от шестдесет души, начело с Гай Касий, Марк и Децим Брут. Отначало се колебаели: дали да го нападнат в две групи на Марсово поле по време на изборите, докато призовава трибите към гласуване – едните да го бутнат от моста , а другите да го поемат отдолу и да го заколят; или пък да го издебнат на свещения път или на влизане в театъра; а когато сенатът обявил следващото си заседание на мартенските иди (15 март) в курията на Помпей , веднага решили, че това е най-подходящото време и място.
А на Цезар предстоящото убийство предвещали недвусмислени знамения. Няколко месеца преди това ветераните, преселили се в Капуа по Юлиевия закон, разрушавали стари гробници, за да построят вили, и тъй като намерили в тях няколко съда старинна изработка,работели много усърдно; а в гробницата, където според преданието бил погребан Капис, основателят на Капуа, открили бронзова плочка, на която с гръцки букви било написано следното: “Щом бъдат изровени костите на Капис, потомък на Юл ще падне от ръката на ближни и после Италия с кръв ще плати за смъртта му”. Източник за тази история е Корнелий Балб, много близък приятел на Цезар, затова нека никой не я смята за празна измислица: през следващите дни научил, че стадото коне, които при преминаването на Рубикон посветил на бога на реката и пуснал да бродят без пазач, упорито отказвали храна и проливали сълзи. Когато принасял жертва, гадателят Спурина го посъветвал да се пази от опасност, която ще излезе наяве не по-късно от мартенските иди.
Един ден преди идите едно мушитрънче с лаврово клонче в човката, преследвано от рояк различни птици от близката горичка, долетяло в курията на Помпей и там било разкъсано. В нощта преди убийството видял насън, че лети над облаците, а после стиска десницата на Юпитер; а жена му Калпурния сънувала, че се срутва покривът на къщата им и че в нейния скут пробождат мъжа ?; изведнъж вратите на спалнята им сами се разтворили широко. Поради всички тия предупреждения, а и понеже се чувствувал зле, дълго се колебал дали да не остане в къщи и да отложи работата в сената; но накрая Децим Брут го убедил да не лишава от присъствието си многолюдното събрание, което вече отдавна го чакало; и около десет час? излязъл; някакъв минувач му подал писмо, разкриващо заговора, но той го сложил при молбите, които държал в лявата си ръка, за да го прочете по-късно. След като принесъл в жертва няколко животни, без да получи благоприятни предзнаменования, въпреки лошия знак, влязъл в курията; а Спурина подиграл и обвинил в лъжа, защото мартенските иди вече били настъпили, а беда не му се случила; но Спурина отвърнал, че наистина били настъпили. Но не били отминали.
Щом седнал, съзаклятниците го заобиколили, уж да го поздравят. Цимбер Тилий, който се бил нагърбил да започне пръв, веднага се приближил, уж да го помоли за нещо; и когато Цезар поклатил отрицателно глава и с жест му дал знак да остави за после, той го хванал за тогата на раменете; Цезар вика: “Това вече е насилие!” – и тогава един от братята Каска го пробожда изотзад, малко по-долу от гърлото. Цезар хванал Каска за ръката, пронизал я със стилото си, опитал се да скочи, но друг го задържал; и когато разбрал, че отвред към него са насочени голи ками, закрил глава с тогата, а с лявата ръка свлякъл диплите ? до петите, та да умре по-пристойно, със закрито до долу тяло; и тъй го пронизали с двадесет и три удара и само при първия издал стон, но дума не продумал все пак; някои предават, че когато Марк Брут се втурнал срещу него, казал му на гръцки: “И ти ли, сине мой?” всички се разбягали и той дълго останал да лежи полумъртъв, докато накрая го поставили с увиснала на страна ръка, и трима роби го отнесли в къщи.
Лекарят Антистий установил че от многото рани само една била смъртоносна – втората в гърдите. Съзаклятниците възнамерявали да хвърлят тялото на убития в Тибър, да конфискуват имуществото му и да отменят всички негови закони, но се отказали от страх пред консула Марк Антоний и началника на конницата Лепид. По искане на тъста му Луций Пизон в дома на Антоний било отворено и прочетено завещанието, което направил в Лавиканската вила на септемврийските иди (13 септември) предишната година и предал за съхранение на главната весталка. Квинт Туберон съобщава, че от първото си консулство до началото на гражданската война оставял за наследник Гней Помпей и съобщавал това пред събрание на войниците; но в последното завещание посочвал за наследници трима внуци на своите сестри: Гай Октавий на три четвърти от наследството, а Луций Пинарий и Квинт Педий – на останалата една четвърт; в края на завещанието осиновявал Гай Октавий и му давал своето име; много от убийците посочвал за опекуни на сина си, ако такъв му се роди; а Децим Брут дори бил между наследниците от втора степен.
На целия народ завещавал градините край Тибър, а на всеки гражданин по триста сестерции. В обявения за погребението ден на Марсово поле до гробницата на Юлия била издигната погребална клада, а пред трибуната – позлатено светилище, подобно на храма на Венера Прародителка; в него имало ложе от слонова кост, постлано със злато и пурпур, а до главата – стълб с дрехата, в която бил убит. И понеже процесиите на тези, които носели погребални дарове, явно нямало да могат да минат за един ден, наредено било всеки без определен ред да ги занесе на Марсово поле, по който път желае. На погребалните игри пеели стихове, които будели скръб и негодувание заради убийството му: Нима спасих ги, за да ме убият те? – от “Спора за оръжията” на Пакувий и подобни от “Електра” на Ацилий . Вместо похвална реч консулът Антоний наредил глашатай да прочете сенаторското решение, с което на Цезар били присъдени всички човешки и божески почести, и клетвата, с която всички се обвързвали да пазят живота на едного; към това прибавил няколко думи от себе си.
Погребалното ложе занесли пред трибуната на форума настоящи и бивши магистрати. Докато едни настоявали да го изгорят в храма на Юпитер Капитолийски, а други – в курията на Помпей, внезапно двамина, препасани с мечове и с по две копия в ръце, го подпалили с горящи восъчни факли – и веднага цялата тълпа струпала наоколо сухи клони, съдийски кресла, скамейки и всички донесли дарове. След това флейтистите и актьорите смъкнали одеждите от неговите триумфи, които били облекли за случая, разкъсали ги и ги хвърлили в пламъците; ветераните от легионите хвърляли оръжието, с което се били приготвили за погребението, а много жени – украшенията си и медальоните и претекстите на децата . Сред такава огромна всеобща скръб многобройните чужденци го оплаквали на групи, всяка по своя обичай, най-вече юдеите, които в продължение на няколко нощи се събирали при кладата.
Веднага след погребението хората от простолюдието се втурнали с факли към дома на Брут и Касий и едва били отблъснати; срещнатия Хелвий Цина объркали по име с Корнелий Цина, когото търсели, защото предния ден бил произнесъл остра реч срещу Цезар; убили ги и понесли главата му, забучена на копие. След това поставили на форума масивна колона от нумидийски мрамор, висока около двадесет стъпки, с надпис:”На отеца на отечеството.” До тази колона дълго време принасяли жертви, давали оброци или разрешавали спорове, като се кълнели в името на Цезар. . У някои свои близки Цезар оставил подозрението, че не желаел да живее повече, че нехаел за слабото си здраве; затова не обръщал внимание нито на божите поличби, нито на приятелските съвети. Според някои бил се доверил дотолкова на последното сенатско решение и на клетвата за вярност, че дори отстранил съпровождащата го охрана от испански мечоносци.
Според други, напротив, предпочел веднъж да се изложи на дебнещите го отвред засади, отколкото да се пази непрекъснато. Както предават, често казвал, че животът му бил от по-голямо значение за държавата, отколкото за него самия; вече отдавна бил спечелил достатъчно власт и слава; ако нещо се случело с него, държавата нямало да остане спокойна, а щяла да бъде въвлечена в много по-тежки граждански войни.. Но всички са единодушни, че тази смърт почти напълно отговаряла на желанието му: когато веднъж четял у Ксенофонт как Кир на смъртно легло давал наставления за своето погребение , презрял такава бавна смърт и пожелал неговата да бъде внезапна и бърза; в деня преди убийството, когато по време на обяда у Марк Лепид разговаряли коя смърт е най-добрата, казал, че предпочита внезапната и неочакваната. . Загинал на петдесет и шест годишна възраст; към боговете го причислило не само официалното решение на сената, но и убеждението на народа. А на първите игри, които наследникът му Август устроил в чест на обожествяването му, в продължение на седем дни блестяла опашата звезда, изгряваща около час преди залез слънце: и вярвали, че това е душата на Цезар, приет на небето; затова го изобразяват със звезда над главата. Курията, в която бил убит, решили да зазидат, а мартенските иди да назоват “ден на отцеубийството” и на този ден никога да не се правят сенатски заседания.
Бъди първия оставил коментар
Добави коментар
Моля, придържайте се към темата.
Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити.
Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Бъди първия оставил коментар