Беше краят на XVII век, когато Нютон написа в „Начала на натурфилософията": „Абсолютното, истинското математично време само по себе си и по самата си същност протича равномерно, без отношение към всичко външно." Пак тогава той пръв въведе представата за абсолютното пространство — фигуративно казано, нещо като съд, торба или въобще вместилище на всички възможни физични тела, свойствата на което, както и тези на абсолютното време, не зависят от намиращите се вътре тела. Прав или не, но точно тези постулати му позволиха да изгради света на класическата механика, чиито основни закони и уравнения ползваме до днес. Айнщайн имаше друга представа за времето и пространството. Той отрече както абсолютното време, така и абсолютното пространство, създавайки теорията на относителността.

Лаплас направи следния експеримент. Спря мислено времето и преди да е настъпила световна катастрофа, се опита да изследва всички възможни физични параметри. Не успя, но затова пък стигна до извода: „Онова разумно същество — писа той през 1780 година, което във всеки даден момент би могло да познава всички движещи сили в природата и би имало пълна картина за състоянието, в което Природата се намира, би могло — стига неговия ум да успее да анализира тези данни — да изрази в едно уравнение както движението на най-големите тела в света, така и най-малките атоми. Нищо няма да е неизвестно за него и само с един поглед то би могло да види и бъдещето на света и неговото минало..." Само за момент си представете това „същество на Лаплас" — било човек, било компютър, било дори инопланетянин или кой знае какво — което е успяло да измери в един единствен миг началните условия в живота на нашата планета и по този начин да се домогне до всичките и тайни, до смисъла на нейния „механизъм".

Та това вече няма да е „същество", а истински „демон". Така го и нарекоха — „демонът на Лаплас", защото той единствен на този свят е способен в един миг да измери милиарди величини и да реши милиарди уравнения срещу възможността да прекрачи бариерата на времето. Хърбърт Уелс нямаше познанията на тримата велики умове и затова постъпи по съвсем различен начин. Просто покани приятели на гости и накара домакинът, млад английски учен, да напусне компанията, за да прескочи до бъдещето със собственоръчно направена машина — нещо като велосипед, снабден с най-необикновени приспособления". Това, което младият учен видя в бъдещето, съвсем не беше толкова радващо като перспектива за човечеството, ето защо, връщайки се отново в настоящето, предпочете да предприеме следващото си пътешествие в миналото, от което повече никога не се завърна...

Така Уелс, написвайки едноименния си роман, създаде "машината на времето", способна да преодолява преградите на миналото и бъдещето — нещо, което никой човек до този момент не бе сторил, макар всеки тайничко да го бе мечтал. Защото "пътешествията във времето” — както казва Робвер Шару — спадат към онези митични категории, каквито са например мечтата за вечната любов, за летене във въздуха, за изкореняване на всяко зло и премахване не абсолютно всяка несправедливост. И докато, поне теоретически, реализацията на тези мечти е възможна при някакви условия, то единствено изключение прави пътешествието във времето с "машината на Уелс" Не защото наподобява велосипед, възможно най-неподходящо избраната техническа конструкция, макар "снабдена с най-необикновени приспособления". (Какво ще наподобява тя, е въпрос чисто технически, който в случая няма да обсъждаме.)

Важното е, че нито с "машината на Уелс", нито с каквато и да е друга по конструкция "машина на времето" няма да стигнем читави до там, закъдето предварително сме се запътили. Причината е в простичкия факт, че Земята не се върти единствено около Слънцето, а ведно с него и с другите планети се е насочила със скорост по-голяма от 20 км в секунда към една определена точка от небесната сфера, намираща се някъде между съзвездията Лира и Херкулес. Ето защо, „яхнали" „машината на времето" в хола на жилището си например и решили да се върнем само с тридесет дни назад на същото място, ние няма да се озовем в хола, а в някоя друга точка на космичното пространство и подобно на самотен корабокрушенец, за който светът нищо не знае, ни очаква неминуема гибел всред невъобразимата космична пустош. Що е време? Ако си представим Слънчевата система като влак, в чиято композиция съвсем естествено е включен и вагонът „Земя" ведно с нас, то времето е онзи пейзаж зад стъклото на прозореца, който постоянно и измамно се движи пред очите ни.

И макар на несведующия да се струва, че пейзажът отминава, то в действителност се движим ние в посока от миналото към бъдещето. Въпросът е как да напуснем вагона? Да опростим примера и се качим в друг влак, да кажем от София до Пловдив. Разстоянието изминаваме за два часа. Вземаме друго, по-бързо превозно средство и ето ни след половин час обратно в София. Вземаме трето, още по-бързо, и времето се съкращава на една минута, на десет секунди, на три, две, една... Ето че успяваме да пристигнем в момента, когато се качваме във влака на път за Пловдив!... Продължаваме да увеличаваме скоростта. Вече го няма влака, няма ни и нас, няма я дори София. Ние се носим с невъобразима скорост назад в миналото... към споменатата вече космична пустош... Естествено, подобни скорости са невъзможни при наличие на атмосфера. Според някои специалисти те не са така немислими в условията на космическия вакуум и „машината на Уелс", поне теоретически, е възможна в една друга модификация „темпоралния космичен кораб". ...

Ето че въпросният кораб се е насочил към точно определена точка в пространството — там, където се е намирала Земята на 18 юни 1815 година в единадесет часа преди обяд, по времето, когато Наполеон дал заповед на войниците си да атакуват окопалата се по хълмовете край Ватерло армия на Уелингтън. Незабелязан от участниците в историческото събитие, корабът се приземява някъде наблизо и от него слиза лицето X. Сами. Досещате се, или поне сте чели в научната фантастика, то трябва да е взело всички предпазни мерки, щото никой да не се усъмни, че идва от друга епоха. И въпреки безкрайните му симпатии към Наполеон, да предположим, че има такава, той трябва да остане бездеен и безпристрастен свидетел на неговия крах, за да не повлияе върху хода на историята, така както други посетители от бъдещето са постъпвали... или постъпват... или ще постъпват, за да не оставят никакви реални следи от своето пребиваване. (Това също ви е известно от научната фантастика.)

Въпреки всички мерки, случайности не са изключени. Особено по време на битка. Да предположим, че X. става неволна причина за смъртта на Наполеонов войник. Това, както сме свидетели, не се отразява на хода на битката. Но в действителност войникът е останал жив, върнал се е в родното село, оженил се е, народили са се деца, внуци... и един от неговите потомци след време е участвувал в строежа на Айфеловата кула. Значи ли, че след неволната намеса от „бъдещето" просто в същата секунда на смъртта на войника, ще изчезне и онази част от Аифеловата кула, монтирана от неговия потомък! (Отново известна от фантастиката ситуация.) Остава да приемем най-простото и най-близко до ума, но в замяна на това най-фантастичното от всички възможни предположения — каквото и да е направил „пришълецът от бъдещето", колкото и ужасяващо да е то, то отзвукът му никога няма да стигне до настоящето, защото е станало... в друго измерение, в друг неизвестен за нас свят! „Да си представим, пише фантастът Мюрей Лейнстър, че стигайки до разклонение, аз не мога да реша кой от двата пътя да избера.

По класическия начин хвърлям във въздуха една монета и така решавам накъде да тръгна. По който и път да тръгна, ще срещна определени типографски характеристики, ще изживея опре делени събития. Но те никога няма да бъдат еднакви с тези, които характеризират втория път. И така както две различни шосета водят към два различни града, два различни пътя към бъдещето могат да ме отведат в две бъдеща, различни едно от друго. Докато в първото мога да разчитам на успех в живота, във второто мога да попадна под колелата на автобус. В същност бъдещата, в които можем да попаднем, са повече от едно. Ние избираме едно, но онези, които не сме избрали, също съществуват като неизминати пътища в действителността." Решим ли докрай да следваме логиката на Лейнстър, приложим ли я конкретно за битката при Ватерло, то днес ние живеем в онази „темпорална отсечка", тоест в онази верига от събития във времето, в която Наполеон губи битката. Но възможностите са практически безкрайни — Наполеон печели битката, Наполеон умира на бойното поле, така че за него лично изходът от битката става без значение, Наполеон остава на остров Елба, така че няма никакви „сто дни"...

Или казано с други думи — съществуват безброй измерения, с безброй планети Земя в тях и безбройно много Наполеонови двойници. А и не само негови! Тези безбройни паралелни светове неминуемо се пресичат, така че ние, без дори да си даваме сметка, вземайки едно или друго решение, преминаваме от един паралелен свят в друг. Какво реално може да се каже? Твърди се, че седмица преди да почине Айнщайн казал в разговор относно евентуалните космични пътешествия (тогава Гагарин все още не беше полетял в Космоса, но събитието бе назряло да се случи): „Космонавтиката не само ще ни посочи пътя към звездите, но може би и пътя за пътуване във времето." Не е сигурно дали Айнщайн е казал точно тези думи или те са му приписани впоследствие, като свободно тълкувание на друга негова мисъл, но затова пък изказването на професор Шкловски е неоспорим факт: „Прогресът в изследването на Космоса ще ни даде средства да изследваме и времето."! А дотогава, като най-добра възможност да прескачаме през „стената на времето" ни остава фантазията — било нашата собствена, било тази на професионалните фантасти. И не смятайте тази възможност за незадоволителна. Припомнете си колко много човешки мечти са станали реалност.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: