В редица отношения официалната, академична философия на Запада попада в задънена улица, тъй като се ограничава с един-единствен метод за изследване, което я принуждава да се движи в порочен кръг. Това важи с особена сила за епистемологията, тъй като тя включва целия процес на самопознанието, което всъщност е и централният проблем на философията. Така както я разбират на Запад, задачата на епистемологията се свежда до следното - да се опитваш да „измисляш мисли", т. е. да конструираш думи за думи за думите, тъй като философското мислене, според нас де, не е трансформация, а вербализация на опита. Съзнанието на изследователя е вечно обсебено от проблема за естеството на това съзнание и неговите корени - не просто да знаеш що е знание, просто така, за сведение, но и да се възползваш от тази информация, за да установиш още по-ефикасен контрол върху познаващия субект, защото, както често се казва, проблемът на съвременния човек е в това как да контролира самия себе си, и то също така ефикасно, както контролира своята околна среда.
Само че има едно непреодолимо противоречие в опита на разума да преодолее собствената си съпротива. Да се знае знаещия, да се контролира контролиращия и да се мисли мисълта предполага една затворена и неразрешима ситуация, все едно да се мъчиш да захапеш собствените си зъби. Именно затова съвременната логически разсъждаваща философия е склонна да подминава такива теми като „метафизични и безсмислени" и се задоволява с изследването на някои относително по-земни проблеми като тези на логиката и етиката. Въпросната ситуация е възникнала на Запад, защото, според нас, „да знаем" всъщност значи „да контролираме", т. е. да виждаме как събитията се вместват в логическата последователност на думите и символите, за да можем да предвиждаме и направляваме техния ход. Но тази мания за контрол води единствено до безплодни мъдрувания, тъй като ние самите в никакъв случай не сме нещо отделно от околната среда, която се стремим да контролираме.
Западният човек е могъл да се отдаде на тази мания единствено заради своето изострено чувство за индивидуална изолация, за обособеността на своя „аз" от всичко останало. Ето защо и във философията, и в технологията, а и в цялата подредба на нашето общество ние се сблъскваме с един прастар проблем: Quis custodiet custodies? Кой ще охранява охраната? А кой ще полицайства полицията? Кой ще планира планиращия и кой ще командва командира? Логическото следствие от всичко това е тоталитарната държава от Оруеловата 1984, кошмарът на взаимното шпиониране. От друга страна, великите източни философии като Веданта, будизма и даоизма са възникнали в култури, проявяващи далеч по-слаб интерес към контрола върху света и в чиито рамки самата мисъл за господство на човека (съзнаващият аз) над вселената изглежда абсурдна.
Първото правило на всички тези философии гласи: привидната отделеност на егото от света, която би му позволила да установи контрол над себе си, е илюзия. Индивидуалното съзнание не измислило себе си, нито пък е sui generis (самопородилото се, „не-роденото", т. е. анупая) (Една от концепциите за аз-а в шайвизма - спонтанно реализирал се без каквито и да било усилия. Самото понятие означава буквално „без средства" , затова и никога не може да има ръководна роля в живота. Ето защо според източната философия знанието не е власт. То е по-скоро „усещане" - нагледна реализация - че „аз" не съм това уникално индивидуализирано съзнание, а матрицата, от която то се е пръкнало. И това знание намира израз не в словесни формулировки, а в една психологическа промяна, подобна на тази, до която се стига след излекуването от психоза.
Този, в който е протекла въпросната промяна, не се опитва да контролира света или себе си с усилията на собствената си воля. Той усвоява изкуството да оставяш нещата да се случват, което не е никаква пасивност, а тъкмо обратното - един доста конструктивен подход, напомнящ онова, което на практика вършат много художници, музиканти и изобретатели в нашата собствена култура, а плодовете на тази, да я наречем „динамична" релаксация, са именно умението и озарението. Очевидно една такава философия - или мъдрост - която предлага избавление от порочния кръг на „контролирането на контрольора", би била от огромна полза за култури като нашата, които безнадеждно са се оплели в собствените си организационни схеми и планове. Но ще бъде изключително трудно за мъдрост от този тип да се впише в периметъра на западната философия, докато последната не приеме, че философията е нещо повече от логика и вербализация, за да се стигне и до етапа, на който философията ще може да включи и трансформацията на процесите в самото съзнание, а не само тази на думите и символите, с които то борави.
Бъди първия оставил коментар
Добави коментар
Моля, придържайте се към темата.
Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити.
Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Бъди първия оставил коментар