Още Квинт Тертулиан (155-220) се е опитвал да отговори на въпроса: “Как трябва да се отнася Йерусалим към Атина?” – т.е. какво трябва да бъде отношението на християнството към античната литературна и философска традиция. Отговорът му бил, че двете традиции по никакъв начин не могат да си съжителствуват. Неговата безпардонна и опростенческа критика на гръцката философия се заключава в следните думи: “Всички тези учения са бесовски, на мамливи духове, гъделичкат слуха (I Тим. 4:1; I Тим. 4:3) и са родени от изобретателността на езическата мъдрост, която Господ нарича глупост: това, що е безумно на този свят (I Кор. 1:27) Той избра, за да посрами даже самата философия. Тя, разбира се, е дело на езическата мъдрост, безразсъдна тълкувателница на Божествената природа и същност. Всъщност самите ереси биват подстрекавани от философията... Едно и също нещо е предмет за обсъждане и за еретици, и за философи, едни и същи са и повтарящите се въпроси: Откъде е злото и защо е? Откъде е човекът и какво е?... Жалък Аристотел!

Той съчини за тях диалектиката – изкуството да създаваш и разрушаваш, прикрито в съждения, изврътливо в предпоставките... така нищо и неизясняващо... И така: Какво е Атина за Иерусалим? Какво е Академията за църквата?” (Из “Прескрипции срещу еретиците”, [8, с.156]) Въпреки това проблемът за интегрирането или отхвърлянето на културното наследство на античността през първите векове на християнската епоха е нещо, спрямо което Отците на църквата е трябвало да изработят своя стратегия.” [8]. Може да се каже, че това е стратегия от Оруелски тип. Според (Уолесон) отношението си към въпроса за субординираността на философията спрямо теологията светите отци могат да бъдат групирани като:

1) такива, които считат философското наследство на античността за вредно или поне малко полезно;

2) такива, които считат, че философията може да бъде използвана в служба на теологията, и накрая –

3) тези, според които простата вяра и рационалната вяра имат еднаква заслуга по отношение на вярващия [8].

На практика се налагат тези от втората група, които бихме могли да наречем “умерени”, макар, че като цяло и трите групи се намират в едно и също крайно мислително пространство. За отношението на вярата в христовото учение и разума в античната философия отговаря Филон Александрийски (25BC-50AC) в прочутата му алегория за Агар и Сара. “И рече Сара на Авраама: ето Господ заключи утробата ми, за да не раждам; затова влез при слугинята ми; може би ще имам деца от нея” (Бит. 16:2) Филон Александрийски (наричан още Филон Юдеина) базирайки се на тази библейска история определя отношенията между теологията и философията като отношения между “господарката” и “слугинята”.

Филон разглежда Сара като божествената премъдрост и добродетелта, а Агар, слугинята-египтянка, като човешката мъдрост и общото образование. Но в нашето разсъдъчно време безразсъдни измислици като тези на Филон проличават със своята неоснователност, а защо не й с наглост. Пределно ясно е, че теологията си е безплодна псевдонаука. Историческото й налагане над философията може да се сравни с поведението на кукувицата, на която друга птица трябва да люпи яйцето.

следва... 

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: