"Един от начините да стигнеш до истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която нараства твоят страх."
Човекът е временно изпълняващ длъжността венец на творението, твърдят трансхуманистите (и не само те). Еволюционно погледнато, смисълът на всеки животински вид е от него да произлезе някой следващ, по-висш. Смисълът от съществуването на маймуната е бил да произлезе от нея човекът; смисълът на човека - да произлезе онзи следващ, спрямо който ние ще сме в ролята на маймуни... Да отбележим, че от "животинска" гледна точка проточовекът в началото на историята си е нещо абсолютно патологично, болестно. Човекът е полудяло животно. Наистина, за формирането на втората сигнална система, на знаковата комуникация се изисква своеобразно "изкрейзване": тъй като образът се конструира семантически, прачовекът е способен в обективно опасна ситуация да действа така, сякаш няма никаква опасност, и обратно, да вижда мистични заплахи в съвсем безобидни предмети и ситуации.
Антропогенезата се съпровожда с масово нарушение и преиначаване на инстинктивните поведенчески схеми. Втората сигнална система се надстроява над първата и реорганизира наследените от инстинкта реакции. Според някои учени психиката на палеолитния човек е пребивавала в перманентно помрачено състояние, което впрочем е имало много важна роля в социалната еволюция. Нещо подобно може да се открие в културната и цивилизационна еволюция. От гледна точка на предишната формация всяка следваща изглежда като масова лудост. За първобитния ловец земеделецът е явно изперкал: да се рови в земята, да чака незнам колко време, докато поникне и узрее реколтата (а тя я узрее, я не), още да жъне, да вършее... - всичко това биха му се стрували съвсем ирационални дейности. Също така ирационално се вижда ежедневието на индустриалния човек от гледна точка на "натуралния" селянин.
Също така ирационална се вижда дейността на капиталиста от гледна точка на феодалния човек... Дори по-дребни промени в психичния строй на човека също са изглеждали като лудости. Борхес отбелязва, че в IV - V век, когато за пръв път хората в Европа са почнали да четат книги наум, без да произнасят думите, в очите на съвременниците това е било явно психично отклонение. И така, натрапва се следният извод. Ако търсим днес признаци, наченки на бъдещия човек, трябва да ги търсим не сред елита и не във фокуса на общественото внимание, а в съответните лечебни заведения - при това съвсем не в редовете на лекуващия персонал. Трябва да се ровим в списъците с диагнози, мании, снидроми, и да гадаем - кои от тях ще се окажат еволюционно полезни и ще се закрепят в бъдещия човек, общество и култура? (Описвайки навремето своя свръхчовек в термините на "волята за власт", Ницше най-банално го е объркал с алфа-самеца - а алфа-самец (водач) има във всяко маймунско стадо, без от него да произлиза каквото и да било.
Но на Ницше това объркване му е простено: по негово време не е съществувала етологията, науката за поведението на животните.) Векторът на движение от маймуната към човека може да се опише като завоюване на все повече регулаторни функции от втората сигнална система за сметка на първата. При това процесът съвсем не е стигнал толкова далече, колкото си мислим. Психолозите-практици знаят, че 75% от въздействието на един разговор се дължи на невербалните компоненти (интонация, мимика, телодвижения), и едва 25% - на самите думи, на знаковата компонента. Нещо повече, оказа се, че маймуните също могат да работят със знаци, с втора сигнална система! През 70-те години в САЩ зоопсихолози научиха шимпанзета да използват жестовия език на глухонемите и питомците постигнаха забележими успехи, преди да забранят експеримента уж по етически съображения. Така че разстоянието между маймуната и човека хич не е толкова голямо...
Да се върнем обаче към нашите свръхчовеци, изнемогващи под гнета на психиатрията. Друг вектор на развитие, този на социалните отношения, е насочен към все по-дълбоко отделяне на индивида от общността, към прогресираща автономизация и, съответно, отчуждение. (Прословутият т.нар. "обществен договор" не е договор на автономни индивиди, събрали се да живеят заедно, а тъкмо наопаки - хората от някаква общност са се разбрали да не се месят един другиму в някаква област от живота.) При това отново процесът не е толкова напреднал, колкото изглежда. Не само в изостаналия свят, но и в индивидуализирания Запад социалният живот си се базира на инстинктите, наследени от същите онези маймуни: за борба за място в йерархията, за подражание на алфата, за наказание на неподражаващия и пр. Личният и икономическият живот са уж индивидуализирани, но хората ежегодно харчат колосални суми, за да са "в крак с модата" (т.е. да подражават на алфа-индивидите).
От тази гледна точка движението "напред" би изглеждало като още по-голямо отчуждение, стигащо чак до патологични - според сегашните ни представи - форми. Тези форми могат да включват проблеми в комуникацията (липса на разбиране, на емоционално съпреживяване и пр.). Могат да включват също някакво асоциално поведение, но не в смисъл на борба за власт (това си е точно социално поведение!), а отхвърляне на части от реда, от "мъртвата власт" на обществото (която според Андрей Райчев е заложена най-вече във вещите). Може да се задълбочи и тенденцията за намаляване числеността на семейството - т.е. на обществената клетка, съхраняваща "естествени", непосредствени (= маймунски?) взаимоотношения; в граничния случай тази численост би се свела до единица...
Тясно свързан с индивидуализацията е още един вектор на развитие на съзнанието, описан от антрополога Борис Поршнев - създател на една от най-радикалните концепции за произлизането на човека. Човешката психика исторически еволюира към все по-слаба внушаемост. В началото на историята си неоантропът (кроманьонецът) е бил изключително внушаем - подобно, да речем, на днешните дебили. Нещо повече: според Поршнев езикът при зараждането си се е състоял само от команди - и чак по-късно е "обрасъл" с предмети и качества. (Първите думи са били глаголи, и то в повелително наклонение; чак след тях са се появили съществителните.) Човешката история, казва Поршнев, е постоянна борба със сугестията и развитие на механизми за контрасугестия (контравнушение): това е и психологическата основа на индивидуализацията, а заедно с нея - и на отчуждението.
Но интересно е, че ненормалността, от гледна точка на психиатрията, - това е тъкмо невнушаемост! Ненормални са не едни или други действия, а невъзможността те да бъдат коригирани отвън, от друг човек. Нарушението на елементарните механизми, които "отварят" човек за сугестия отвън, представлява психична болест. Следователно, отново излиза, че "новия човек" трябва да го търсим в списъците с диагнози, някъде в графата "невменяемост"... Ако се върнем към вектора на еволюция от първата към втората сигнална система, той би се проявил като някакви аномалии във възприятието и оттам - отново в общуването. Някои свръхоптимистични автори дори твърдят, че в бъдеще може да се формира трета сигнална система (имайки предвид най-вече хипотетичната телепатия), която ще почне да измества първите две.
Човешкото възприятие обаче и без нови сигнални системи еволюира - най-вече под действието на информационните технологии. Наскоро в пресата се мярна съобщение, че е създадено компютърно устройство за комуникация между глухонеми със скорост до 10 думи в секунда - тоест значително по-бързо от обикновен разговор! Може да се очаква тази система да се разпространи и сред нормалните хора, напр. за интернет-чатове или за мобилна комуникация. Но течащ с такава скорост разговор се възприема твърде различно от живия, още повече че системата не предава нито жестове, нито интонация... За постоянно ползващите тази комуникация хора може да се очаква значително забързване на мисленето, придружено може би от някаква деформация (да речем, свиване на емоционалния ефект).
Впрочем мисленето се ускорява и без такива системи. Умберто Еко отбелязва, че заради компютрите днешните тийнейджъри са се научили да четат със страшна скорост, доста по-бързо от професорите. Компютърните игри, потапящи човек в реалност, много по-бърза от т.нар. "истинска", имат подобен ефект. В романа на Хари Харисън и Марвин Мински "The Turing Option" към мозъка на един изобретател бяха вързани компютърен процесор и памет, така че човекът комуникираше с тях директно, с машинни команди, а не през някакви посреднически устройства и операционни системи. С течение на времето изобретателят така се вглъби в машинната комуникация, че хората наоколо престанаха да го интересуват. Един изкуствен интелект пък, обратно, се пристрасти към човешкия свят и дори към сапунените опери по телевизията... "С каквото общуваш - такова ставаш", е поуката от тези епизоди.
Днес компютърните интерфейси се очовечават, машината се пригажда към нас (напр. учи се да разпознава устна реч). Ние принуждаваме машината да еволюира вместо нас; с това си улесняваме живота - и едновременно губим бъдещи възможности. Обратният процес би довел до машинно общуващия човек - като в "Turing Option", частично загърбил човешките (= маймунски?) измерения, виждащ света през изсушения шаблон на базите данни и машинните команди. Това днес звучи като диагноза, но в утрешния свят на победилия киберпънк може да бъде нещо съвсем нормално и дори престижно, кой знае...
Бъди първия оставил коментар
Добави коментар
Моля, придържайте се към темата.
Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити.
Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Бъди първия оставил коментар