В известен смисъл страданието е повод за радост, защото отбелязва раждането на осъзнаването или на прозрението. Но само в известен смисъл. Някои хора прегръщат страданието като свидна рожба и го разнасят насам – натам без да смеят да го оставят. Те не осъзнават същността на страданието си, а по – скоро го сграбчват, тайно потръпвайки от спазмите на мъченичеството. Страданието не бива нито да се отрича, нито да се избягва, презира, възхвалява или пък драматизира. Само по себе си появата му е добър знак, защото показва, че сме започнали да разбираме, че животът извън единното съзнание е болезнен, потискащ и тъжен. Животът в границите е живот прекаран в битки – със страха, угнетението и болката, а накрая и със смъртта.

Само с цената на мъчителни компенсации, разсейвания и заклинания се съгласяваме да не поставяме под въпрос нашите илюзорни граници, основната причина за безкрайния кръговрат на агонията. Но рано или късно тези защити престават да изпълняват предназначението си да успокояват и прикриват. Вследствие на това започваме да страдаме, защото съзнанието ни най – сетне се е насочило към конфликтното естество на измислените граници и непълнотата на живота, живян сред тях. С други думи страданието е първият етап в осъзнаването на фалшивите граници. Ако бъде правилно разбрано то ще е и освобождение, защото ни насочва отвъд всички граници. Тоест ние страдаме не защото сме болни, а защото в нас назрява прозрението. Правилното разбиране на страданието обаче е задължително условие, за да не бъде осуетено раждането на това прозрение.

Ние трябва да го изтълкуваме правилно, за да вникнем в него, да го изживеем и накрая да заживеем отвъд страданието. Ако не го направим, просто ще затънем в страданието като в блато и ще се въргаляме там, без да знаем какво друго да направим. През цялата човешка история различни шамани, жреци, мъдреци, мистици, светци, психолози и психиатри са се опитвали да посочат най – добрите начини да се изживее правилно страданието, за да бъде преодоляно. Те са се изправяли пред хората със своите прозрения за същността на страданието и са им обяснавали, че ако го разберат правилно, ще го преодолеят и ще се освободят веднъж за винаги от него. Но прозренията предлагани от различните доктори на душата не винаги са от едно и също естество. На практика те много често драстично се разминават помежду си.

По – древните душеведи са ни съветвали да се обърнем към бога. Съвремените ни съветват да се обърнем към несъзнаваното. По – авангардно настроените ни съветват да докосваме телата си. По – метафизично настроените ни казват да преодолеем телата си. Днес тези доктори на душата са разделени повече от всякога и общия резултат от всичко това е, че сме парализирани от страданието и не само не знаем какъв е неговият смисъл, но незнаем и кого да попитаме. Тъй като сме вцепенени нашите по – дълбоки прозрения за реалността така и не могат да се появят. Дори вече виждаме, че се появява и още една разновидност – на трансперсоналния доктор, който ни насочва не къде да е, а към супраиндивидуалното съзнание. Но уви никой от изброените не е съгласен с другите. На кого тогава да вярваме?

Хората както и професионалистите са склонни да приемат, че всички тези различни доктори на душата подхождат към човека от различен ъгъл. А не е така. Те по – скоро подхождат към различни нива на човешкото съзнание. Разберем ли че естеството на човешкото съзнание е многопластово, че нашето същество има много нива, тогава ще започнем да виждаме, че различните терапии се различават защото са насочени към различни пластове на душата. Ако приемем че различните доктори имат предвид различни нива на съзнанието, ние може би ще започнем да чуваме по – добре онова, което конкретния доктор има да ни каже за своето конкретно ниво. Ако страдаме тъкмо на това ниво, ще трябва още по – внимателно да го изслушаме.

Щом опознаем в най – общи линии спектъра на съзнанието или различните пластове на собственото ни съществуване, ще можем много по – сигурно да засечем нивото, на което сега живеем, както и нивото, от което произтича страданието ни, за да не затъваме по – дълбоко в него. Всеки път когато прокарваме нова граница, ние ограничаваме, възпрепятстваме и стесняваме представата си за самите себе си и нашата първоначална идентичност прогресивно се променя, преминавйки от вселената, към организма, после към егото и персоната. Азът все повече се смалява, докато онова, което определяме като не – аз, се разраства. Да създадеш граница означава да създадеш определена проекция – някои аспект на Аза, който вече изглежда като не – аз.

По същия начин да си възвърнеш проекцията означава да заличиш дадена граница. Когато осъзнаем, че проекцията, която уж съществува „там” е всъщност твое собствено отражение, част от самия теб, ти премахваш съответната граница между Аза и не – аза. По този начин полето на съзнанието ти става по – широко, открито и свободно. Да се сприятелиш наистина и впоследствие да станеш едно с бившия „враг” е същото както да премахнеш фронтовата линия и да разшириш територията, в която можеш свободно да се движиш. Тези проецирани аспекти повече няма да те заплашват, защото те и ти вече сте едно и също нещо.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: