Талмудът се състои от две части. Първата част, Мишна, е произведение на танаите, редактирано от Юда ха Наси (Княз Юда); втората, Гемара ("завършване"), е резултат от работата на амореите. Законодателният материал на Талмуда се нарича Галаха, а хомиличния, алегоричния и поетическия - Агада ("сказание, повествование"). На вероучението отрежда подчинена роля, тъй като фундаменталните принципи на еврейското вероизповедание, след като са общоизвестни и признати, не се нуждаят от изброяване или някакви особени формулировки. Основно внимание се отделя на нормите, регламентиращи поведението на евреите във всяка една сфера на живота. Галаха е основно раздел от Талмуда, докато Агада заема много по-забележимо място в равинистичните произведения от друг жанр. Този жанр, мидраш, предоставя основния материал за еврейската теология.

Епохата на савораите продължава до 600 г. По това време се появява плеяда от водещи учени, наречени гаони. Гаоните ръководели академиите в Сура и Пумбедита, двете водещи школи във Вавилония, превърнали се в центрове за изучаване на правото след закриването на школата в Палестина от римляните . По това време ръководител на вавилонската община е "реш галута" ("ръководителя на изгнаниците", "ексиларха"), утвърждаван по правило от персийските власти. Но реално влияние върху живота на евреите, както във Вавилония, така и в други страни, оказвали наставниците-гаони. Периодът на гаоната продължил около 450 г. (600-1050). Някои известни гаони коментирали и преподавали Закона в школи, които ръководели, и в качеството си на върховни съдии го въвеждали в живота на общините. Те се занимавали с изследвания, излизащи извън пределите на Талмуда - с история, граматика, литургика.

Рави Шерира Гаон от Пумбедита написал през 987 г. знаменитото си послание до евреите в Кайруан за развитието на Талмуда, което си остава един от важните източници по тази тема. Рави Амрам Гаон от Сура през 870 г. и рави Саадия Гаон (892-942), знаменит граматик и философ, разработват литургията. Много гаони, отговаряйки на въпроси, които задавали евреите от диаспората, пишели пространни респонси (така наричали посланията на авторитетните равини в отговор на въпрос от галахически характер; решението, изложено в респонса, било прецедент и имало силата на закон). Най-известни са респонсите на Хая Гаон от Пумбедита от около 1000 г. Гаоните също така редактирали сборниците с талмудистки закони. Появилата се през епохата на гаоната секта, известна като сектата на караимите, отхвърлила Талмуда.

Тя се състояла от последователи на Анан бен Давид безуспешен претендент за поста на ексиларх, който се заемал от чичо му. Ожесточен срещу гаоните, които не подкрепяли претенциите му за длъжността, Анан заминал за Палестина, където събрал около себе си група последователи, убедени, че предписанията на талмудистите извращават Закона. Той призовавал да се спазва стриктно буквата на Закона, както е формулиран в Библията. Отговаряйки на Анан, равините отначало поставяли ударение върху авторитета на Талмуда, считайки, че в условията, когато се разпространява ислямът, е необходимо придържане към интерпретацията на Писаната и Устната Тора, осветена от вековната традиция. За да отговорят достойно на призива, отправен от караимите, талмудистите се заели с усилено изучаване на Библията, на еврейската граматика и филология, а също така на еврейската теология и етика.

В края на краищата нарастването на караимското движение престанало и за следващите поколения Талмудът си останал най-авторитетното произведение. Изобщо казано, Талмудът не е само подреден кодекс, някакъв обикновен сборник със закони. Освен това той се допълвал с обширни коментари на равините, тълкуващи го съобразно променящите се социални и културни условия. Нямало нито строги правила за интерпретиране, нито главен авторитет или последна инстанция. В повечето случаи коментаторите се стараели да намерят обосновка за своите възгледи в Библията и Талмуда или в произведенията на предшестващите ги равини. Водещ коментатор на Талмуда бил Раши (рави Шломо бен Ицхак от Троа, 1040-1105). Казват, че без неговите коментари днес Талмудът би могъл да стане недостъпна книга. Макар че коментарите облекчавали изучаването на Талмуда, чувствала се необходимост от достъпно ръководство, удобно за практическо използване.

Много рано започнали да се съставят сборници с еврейски закони, призвани да запълнят този недостатък. Сред първите са Големите наредби (Галахот Гедолот) и Гилхот Алфаси, отворили пътя за по-нататъшни кодификации. Най-важни от по-късните кодекси стават сборникът на Маймонид, Повторение на Закона (Мишне Тора), Четирите реда (Арбаа Турим), произведение на Яков бен Ашер и Сложената маса (Шулхан Арух) на Йосиф Каро (1488-1575). Кодексът на Маймонид представя системата на юдаизма в неговата цялост, като авторът, за разлика от другите кодификатори, не следва реда, приет в Талмуда, а групира по свой начин материала и въвежда нови раздели. Той не се позовава на авторитети, заради което е подложен на критика; стилът му е лаконичен. Сборникът Шулхан Арух на Каро, написан въз основа на Арбаа Турим и снабден с глосите на Мойсей Исерлес (1520-1572), е приет от ортодоксалните евреи за нормативен кодекс.

През Средните векове евреите внасят свой дял в развитието на философията. Пръв известен еврейски философ бил Саадия Гаон. Неговото най-значително произведение е Книга с вярвания и възгледи (Сефер ха эмунот ве ха де'от), където за първи път е дадена философска обосновка на вероучителните принципи на юдаизма. Бахиа ибн Пакуда (ХІ в.) става първият еврейски автор, написал трактат за етичната система - Задълженията на сърцето. Религиозната философия на юдаизма дължи много на произведението Източник на живота, написано от неоплатоника Соломон ибн Гебирол (1021-1058), известен като Авицеброн от Валенсия. Юда Галеви от Толедо (ок. 1080 - ок. 1140) подлага на критика учението за еманациите, а също така учението на Аристотел за вечността на материята.

Най-велик еврейски учен и философ през Средновековието е вече споменатият Мойсей Маймонид (1135-1204), известен под абревиатурата "Рамбам", автор на трактата Пътеводител на заблудените (Море Невухим), учещ за хармонията на разума и истините, получени чрез Откровението. Маймонид бил последовател на Аристотел и произведенията му оказали несъмнено влияние не само върху еврейските, но и върху нееврейските философи, сред които и Тома Аквински. Други значителни еврейски философи от този период са Мойсей ибн Езра, Леви бен Гершон (1288–1344) и Хасдай бен Авраам Крескас (1340–1410), които се опитвали да очистят юдаизма от влиянието на Аристотел. Към началото на ХVІІ в. сред еврейските мислители се появили философи-скептици, най-известните от които са Уриел Акоста от Амстердам, Леон от Модена и Йосиф Делмедиго, но острието на техните полемики било насочено преди всичко срещу крайностите на талмудизма и кабалата.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: