Реакцията срещу рационализма на философите и преди всичко срещу учението на Маймонид предизвикала засилване на мистическото течение. Ново учение, наречено "кабала" ("предание"), било разпространено от Испания на север. Първото значително произведение на кабалата е Книга с творения (Сефер Ецира, ІХ в.). Кабалистичната литература продължила да се развива в еврейските общини на Франция и Германия, а през ХV в. преживяла бурен разцвет в Палестина благодарение на школите на Моше от Кордова (1522–1570) и Исак Лурия (1534–1572). Най-почетно кабалистично произведение станала книгата Зохар, приписвана на рави Шимон бар Йохай, но написана от испанския евреин Мойсей де Леон. Кабалата се развивала като метафизическа система, съсредоточена върху учението за божествените еманации и откровения, върху учението за "сфирота" (еманационните стадии и йерархическите стъпала на духовете и ангелите) и "гилгула" ("прераждането").

При всяка своя дума или действие хората трябва да се обръщат към мисълта за новото съединяване с духовния мир. Името на Бога било тайна, покриваща всичко и въздействаща върху всичко, неговите букви притежавали мистична сила. Заедно с мистичната теория се развивала и практическата кабала, поставяща ударение върху важността на човешката природа. Тя изградила система на демонологията и магията, поощрявала аскетизма, но в центъра на вниманието й било месианството и спасението на Израел. Увлечението по кабалата подготвило почвата за признаването на лъжемесии като Авраам Абулафия (1240 – ок. 1291), Давид Реубени (1490–1535), Соломон Молхо (1500–1532), Сабатай Цви (1626–1676), който имал хиляди последователи, и Якоб Франк (1726–1791). Кабалата оказала влияние върху нравоучителната литература. ("мусар").

Сред мистичните произведения може да се посочи трактатът на Самуил Хасид (1115–1180) и сина му Юда Хасид (1150–1217) Книга на благочестивите (Сефер Хасидим), където високите морални принципи се преплитат със суеверия, вяра в зли духове и демони. Мистическата тенденция намерила през ХVІІІ и ХІХ в. нов израз в хасидизма, чиято родина била Полша. До голяма степен той бил протест срещу равинизма и възгледа, че изучаването на Талмуда е единственият път за постигане на праведен живот. Начало на движението поставили Израел бен Елиезер (Баал Шем Тов) (ок. 1700-1760) и Дов Бер от Межерич (1710-1772). Хасидизмът се превърнал в отговор на духовните надежди на масите, които нямали нито възможност да се приближат до Бога чрез изучаване на Талмуда, нито представа как да направят това.

Основното средство, чрез което можели да постигнат единение с Бога, било молитвата. Но в хасидизма започнали да пускат корени ексцентрични практики, явно противоречащи на Талмуда, и това довело хасидите до конфликт с рави Илия (Елияху) (1720–1797), Виленския гаон, който се изказал осъдително за тях. Мойсей Менделсон (1729–1786), чиито философски възгледи някои евреи възприемали неправилно като оправдание за отказа им от юдаизма, бил една от ключовите фигури на великото обновление, което позволило да се осмисли по-пълно ценността на юдаизма. Важен принос на Менделсон за приспособяване на еврейския живот към условията на съществуване извън гетата станало публикуването на немския превод на Петокнижието. Той открил първото свободно еврейско училище в Берлин, където наред с Библията и Талмуда се преподавали светски дисциплини.

Училището станало образец за еврейските енорийски училища, които след това се откривали навсякъде, и събудило интерес към изучаването на иврит. Оттам започнало движението Хаскала (еврейското Просвещение) в Централна Европа. Сред последователите на Менделсон били Нафтали Херц Весели (1725–1805) в Хамбург, Нахман Крохмал (1785–1840) в Източна Европа и Самуел Давид Луцато (1800–1865) в Италия. Забележителен принос за изучаването на юдаизма с помощта на европейските научни методи имал Леополд Цунц (1794–1866), който се смята за основател на научното изследване на юдаизма (т.н. Wissenschaft des Judentums). В началото на ХІХ в. в Германия се появило движение, което получило названието реформистки юдаизъм. То се стимулирало от желанието на евреите, включили се в процеса на политическата и културната еманципация, да приспособят юдаизма към съвременните условия.

Отначало усилията на реформистите били насочени преди всичко към това да се направи синагогалната служба приемлива за западния свят. В богослужението се въвел орган, смесен хор, пеене на немски религиозни химни; немският език се използвал като език за молитва и проповед. По време на службата мъжете и жените се намирали заедно. По-късно от молитвите било изключено всякакво споменаване на Сион, изразяващо националните надежди на евреите да възродят древната си родина. Това движение за обнова се ръководело от хора, които нямали равинско звание, макар че необходимостта от промени защитавали и реформистките равини, сред които били Авраам Гайгер (1810–1874) и Самуел Холдхайм (1806–1860). Гайгер разглеждал юдаизма в исторически аспект, подчертавайки, че идеите и обществените институти, както показва еврейската история, могат да остаряват и да отстъпват място на нови.

Холдхайм бил радикален привърженик на денационализирания юдаизъм. Той стигнал по-далече от Гайгер, допускайки промени, които Гайгер считал за отстъпление пред християнството, например пренасянето на почивния ден от събота в неделя. Реформизмът отхвърлял равинистичната привързаност към буквата на Закона, издигайки вместо нея принципа за историчността на Откровението, който водел до необходимостта от адаптация към заобикалящите условия и изискванията на епохата. Реформисткото движение проникнало в Англия и Франция. Под негово влияние се намирала и Хаскала, почти едновременно развиваща се и в Русия. След половин век реформите в Германия затихнали. Реформисткия юдаизъм, който сега има привърженици в целия свят, преживява разцвета си в САЩ, където се развива от 40-те години на ХІХ в. В края на ХХ в. реформисткият юдаизъм преразгледал своята антинационалистическа и антиобредна позиция, наследена от немския реформизъм.

Днес в реформистките общини са разпространени идеите на ционизма, възстановени са първоначалните обредни форми, въвежда се модифицирана или нова ритуална практика. В богослужението започнал широко да се използва иврит. Ортодоксалния юдаизъм отговорил на еманципацията и заплахата да изгуби своите привърженици с растящата съпротива срещу опитите да се промени Закона, получен чрез божественото Откровение, и неговото равинистично тълкуване. В Германия Самсон Рафаел Гирш (1808–1888), основател на неоортодоксалното течение, смятал, че идеите на юдаизма и общочовешкият хуманизъм не си противоречат. В книгата си Деветнадесет писма за еврейството (1836 г.) тай твърдял, че трудностите, пред които са се изправили иначе мислещите представители на младото поколение, опитващи се да примирят светската с религиозната страна на живота, се крият в непознаването на юдаизма.

От друга страна върху възрастното поколение лежи вината за това, че спазването на еврейските религиозни закони се е превърнало в чиста формалност. Рави Гирш се съгласявал с реформистите, че Израел има свое предназначение, но заявявал, че за да могат евреите да изпълнят своята мисия по съответния начин Бог ги е обрекъл на морална и духовна обособеност. Нещо повече, рави Гирш твърдял, че диаспората е школа за пречистване, през която евреите трябва да преминат по воля на Бога, за да намерят отново връзката си с него чрез изпълнение на заповедите му, както са интерпретирани от равинистичния юдаизъм. Всички промени трябва да предвиждат усъвършенстване на обучението, призвано да запознае евреите с ортодоксалния юдаизъм и да ги научи да живеят в съответствие с неговите норми. Гирш дал пример, като основал енорийско училище във Франкфурт.

Следвайки го, Израел Хилдесхаймер (1820-1899) открил семинария в Берлин, където се подготвяли ортодоксални равини както по общи, така и по еврейски религиозни дисциплини. Много евреи не били готови да приемат както крайностите както на неоортодоксите, така и на реформистите, а се стремели към по-малко радикалното решение на проблема за приспособяването на традиционните еврейски норми към изискванията на времето. Лидер на умереното крило бил Захария Франкел (1801–1875), основател на съвременната школа на историческия юдаизъм, наречен по-късно "консервативен юдаизъм". Той смятал, че институтите, формирали се в хода на историческото развитие, трябва да се почитат като неизменни, а отказът от тях е религиозно отстъпничество.

Грижата на Франкел била преди всичко за запазването на еврейските обичаи. Той избягвал полемиката със своите опоненти, реформистите и ортодоксите, и се заел със съзидателна дейност като ръководител на равинската семинария в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Всичките си сили влагал за възпитанието на нов тип учени, които да са привързани и към традиционните ценности, и към историко-критическия подход. В САЩ, благодарение на Соломон Шехтер (1847–1915) и неговите последователи, консервативният юдаизъм постигнал значителни успехи и си спечелил голям брой нови привърженици. Реконструкционисткото движение под ръководството на Мордехай М. Каплан (1881–1983) си появило вътре в консервативния юдаизъм, но сред членовете му има представители на всички направления.

От гледна точка на реконструктивизма юдаизмът е развиваща се религиозна цивилизация, чиито норми на поведение не се определят от вероучението, а от еврейския народ. Най-значително движение през втората половина на ХІХ в. станал ционизмът. Този термин е въведен от Натан Бирнбаум през 1886 г., когато описвал новите политически възгледи за възстановяване на еврейската държава в Палестина и заселване на страната с евреи. Официално движението се оформя на първия Световен ционистки конгрес (1897 г.), организиран от Теодор Герцел (1860-1904) в Базел (Швейцария). Ционизмът олицетворявал отдавнашната надежда на еврейския народ за намиране на свой дом, за първи път изразена още през библейските времена и неугаснала през столетията на разсейването.

Политическият ционизъм, чието направление е дадено от Герцел, признавал, че въплъщението на тази мечта трябва да се постигне с подкрепата на народите по света. Като другите народи през този период и евреите вярвали, че единствената надежда за запазване на еврейството и неговата цивилизация е утвърждаването на националната независимост. Нарастването на антисемитизма, както на интелектуалния, "научно обоснования", така и на откровено погромаджийския, довел до масови убийства на евреи в Източна Европа, убедил евреите, че ще бъдат в безопасност само в независима еврейска държава. След Първата световна война ционисткото движение получило международно признание, което се подчертавало в Декларацията на Балфур (1917 г.) и след това в мандата за управление на Палестина, предоставен на Великобритания. На 29 ноември 1947 г. Генералната асамблея на ООН приела резолюция за създаването на еврейска държава в Палестина, а на 14 май 1948 г. била провъзгласена държавата Израел.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: