Функция: биоикономична разрушение, след проверка на недвусмислената реалност, на онези особености на недвусмислената реалност, които се появяват като препятствие между Аза и задоволяването на неговите потребности. Защитна хронично напрежение в Аза, натрупване на енергия, която се превръща в садизъм или мазохизъм.

Поглед: внимателен, агресивен.

Глас: подтиснат, заплашителен, дрезгав.

Стойка: хипертрофична, хищническа, отначало стегната, после гъвкава.

Фантазия: “...за да постигна целта си, трябва да разруша тази реалност!”.

Фиксация: фиксацията в петото движение е характерна за садомазохистичния характер, за депресията /депресивността е форма на третична агресивност, която се проявява под формата на така наречените подмолни еквиваленти на агресия - например хленчещото поведение.

Жан-Жак Русо е смятал, че злото не е вкоренено в човешкото сърце и че всички беди на човечеството са започнали с появата на цивилизацията. И е бил прав! Злото се ражда в цивилизацията. Ражда се заедно с морала и религията. В природата злото не съществува. Там съществуват био- и социоикономичността. Определящи са равновесието, екологията. В природата нападението не е нещо лошо, то е икономично, полезно. Злодеянието е свойствено на човешкия род, защото той единствено познава удоволствието от садизма. За да запазя равновесието си, аз съм готов да разруша всичко, което препречва пътя на моето Аз към дистенцията, при условие, че моето движение не се оказва анти-икономично на собственото ми Аз или на системата, към която принадлежа: природна етика!

Но какво е социоикономично и какво – соционегативно? В обществото на хомо невротикус нормалис изглежда, че социоикономично е прикриването, задържането, контролирането. Още малкото дете е принудено да се подчинява на неестествени хигиенични норми като редовен режим на хранене, приемането на дългите интервали между храненията, адаптиране към определен ритъм на изпразване на дебелото черво и пикочния мехур. Така бъдещият възрастен се научава, че “доброто” означава да си подчинен безусловно на волята на другите в ущърб на собствената си естественост и че всъщност природността е нещо лошо. Тогава агресията, която не успява да насочи към външния свят, той насочва навътре към себе си и, за да намери спирачка, която да го предпазва от експлоадиране, приема за свой закона на тотема.

Дефакто, наблюденията на детското развитие показват, че вместо усвояването на определени норми да е съпроводено с отвращение, децата дори чакат те да им бъдат наложени (потребност от принадлежност, формиране на примитивното Аз-идеално). И именно това примитивно Аз-идеално блокира природната тенденция към агресивност. Ако агресивността бъде подтисната, се наблюдава развиването на тревожност и вторична агресивност (садизъм) или третична агресивност (мазохизъм/депресия). Наблюдава се едно енергетично задръстване, породено от неикономичното задържане на агресивното движение. По този начин се оформя Азът на Каин, който се проявява чрез омраза, гняв, ненавист, завист, войнственост.

В Аз-организмично не съществува желанието за водене на война. То не предвижда отмъщението, хегемонията, властта (властова невроза). В него просто е заложено движението агресия, която може да се прояви на различни нива: вербална агресия, жестове и цялата поредица от физически изразни средства. Рядко агресивното движение се насочва безразборно към Ти-цел като цялост, а по-скоро срещу някоя негова особеност или тип поведение, което пречи на достигането на удоволствието. “Цивилизацията на властта” ни е “подарила” законите и съдилищата: “редът” царува. За “реда” агресивността е нецивилизована. “Редът” иска да дресира човешката инстинктивност чрез норми и закони. Но както можем да съдим от ежедневните журналистически хроники, “редът” често фалира.

Подтиснатата агресивност обуславя нашия начин на живот, прави ни недоверчиви, умели укриватели на доказателства, садистични главни герои във взаимоотношенията ни (моралният садизъм не е престъпление, преследвано от законите). Нашето аз кипи от гняв, ненавист, омраза, но привидно то е “добро”, социализирано! Учили са ме, че не трябва да искам, а да желая/ от гледна точка на “доброто възпитание” да желаеш не е толкова осъдително, колкото да си искаш/ ; че не трябва да крещя (“...какво ще си помислят съседите?”); че не трябва да обиждам “по-слабия”, дори и той да е най-големия досадник ( и кога всъщност този “слаб” ще се научи да бъде силен, ако всички продължават да се държат с него все едно е скъпа ваза от крехък порцелан?); И така до края на света! Интроект след интроект!

Така се ражда цивилизованият човек. Кастриран! С “помощта” на фалшивата нежност и граждански добродетели губим контакт със собственото си Аз, а като логична последица от това – и хармоничните отношения с Ти-цел. Движението, водещо към дистенция се оказва невъзможно. Раменете ни се изгърбват, глутеалните мускули (мускулите в седалището, в които се натрупва агресивната енергия) се вкочаняват в постоянните усилия да задържат и “стискат”. Нашето общество е пълно със сподавени викове, с “добри момчета и момичета”, но със свити на кълбо вътрешности и с “лоши”, които се дрогират. Колкото по ни цивилизоват, толкова по-асоциални ставаме, по-болни и некомуникиращи. Оставили сме на нашето Аз-идеално задачата да общува с Ти-цел (или с Ние) и това Аз-идеално е станало надменно, високомерно, горделиво. Бих искал все пак да кажа: “Нека най-после изритаме фалшивите елементи, настанили се собственически в нашето Аз!”. Но не мога: би било призоваване към престъпление.

Защото нищо, абсолютно нищо не би могло да оправдае агресивността пред осъдителното око на Държавата. Освен ако самата агресивност не е олицетворение на цялата Нация. Агресивността като компонент на човешката пирода: “...психолозите, преди всичко Алфред Адлер, винаги са допускали съществуването на борбата за превъзходство или нагона на властта, или желанието за самоутвърждаване; здравият разум, освен това, подсказва, че на един инстинкт от този род би трябвало да се признае същата значимост като на сексуалния инстинкт. Допуска се принципно, че колкото по-назад се връщаме в изследването на детските фантазии, толкова по-голяма е срещаната агресивност. Но е невъзможно да приемем, че целият този агресивен потенциал ще се дължи на фрустрацията, предизвикана от лишението от майчината гръд.

Един общ поглед върху детското развитие показва, че дори и най-нежно отглежданите деца, преминават през една “бунтарска”фаза около третата си година – възраст, по време на която те търсят утвърждаване на собствената си индивидуалност по изключително агресивен начин. В един следващ момент, юношите имат абсолютната потребност от бунт и дори когато няма срещу кого да се бунтуват, те си измислят въображаеми фигури, срещу които да разтоварят гнева си Освен това е важно да отбележим, че никога човечеството нямаше да е направило нови открития, ако човекът не беше нетолерантен към старото и агресивно, настървено устремен към новото”. (Антъни Стор, “Вероятните сурогати на войната”, Лондон) Агресивното движение е неотделима част от човешката природа и, както сексуалният инстинкт, може да бъде отклонено към социални цели, но не и отречено:

- Отрицанието на инстинктите (или първичните движения) води като първа последица до задръстване на енергиите в организма, т.е. до психическа или физическа болест.

- В последствие това задръстване се измества и насочва към подтисника и се превръща в социопатни поведения (социо- и бионеикономични).

- Установеният ред се ражда от “хумуса” на индивидуалната фрустрация в обществото на “тъй вярно!” и се просмуква след това във възпитателните модели, т.е. в семейството.

- Напреженията, които се загнездват във взаимоотношенията между членовете на семейството се “ориентират” към разтоварване обикновено върху нарочена за целта жертва или върху онзи член на семейството, който има най-малки възможности да се противопостави на психологическото насилие (отрицание или подтискане на петото движение), което го обрича по този начин на болно съществуване.

Болестта в последствие се превръща в причина и резултат от установения семеен “договор” (“...всички сме обединени около грижите за теб!”. Така първоначално разнопосочните напрежения в групата, се насочват в последствие към “контрола” на “жертвата”. Разбира се, че има много още какво да се напише за агресивното движение. Но смятам, че ако наистина сме заинтригувани от темата, е по-добре са се огледаме около себе си или – още по-добре- да погледнем вътре в себе си и да напишем нашата лична история.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: