Петър Константинов

Българската челяд е била винаги живата основа на българската народност. Създател и хранител на най-ценните достояния на народната етика, нравственост и душевност. В периода на унищожителни стихии, разрушавали без остатък държавния ни и обществен строй, именно българското семейство е запазвало живия пламък на народностното съзнание, вярата, духовните ценности на предците, историческата ни памет. То е пренасяло от поколение в поколение не само родовата ни кръв, но и най-ценното от творческите и нравствени възгледи на народа. Българската челяд възниква едновременно със създаването на българската народност. Някъде около 7-9 век изчезват напълно преходните форми на семейни отношения. Тракийската родова община се е разпаднала вероятно още в началото на новата ера, родовата община на славяните престава също да съществува след преминаването на славянските племена на юг от Дунава.

Полигамията при прабългарите намалява изключително бързо, запазвайки се само при някои високопоставени сановници, за да изчезне напълно при окончателното възтържествуване на християнството във втората половина на 9 век. Именно приемането на християнската вяра като държавна религия създава възможност за възникването на еднородната българска челяд чрез християнския брак между различните етнически елементи. Така всъщност се е създала единната българска народност. За състоянието на българското семейство през този период имаме достатъчно сведения както от въведения след покръстването на българите „Закон за съдене на хората”, от отговорите на папа Николай на въпросите на българския княз Борис Първи, така особено и от списъка на имената на българските пратеници и членовете на техните семейства в Рим през 869 г.

От всичко личи, че през този период са съществували както индивидуални семейства, особено сред висшата прослойка на обществото и в градовете, където е имало разнообразни занаяти, така и развити форми на българската бащина и братска задруга. Византийските документи от 10 и 11 век ни дават достатъчно сведения за съществуването на такива демократични братски задруги в славянобългарската държава, наричани „братски семейни общини” В голям брой от случаите в основата на братската задруга е стояла бащината задруга. С развитието на феодалния строй обаче все по-изявен превес вземат индивидуалните семейни домакинства. На някои места в страната ни през 12 и 13 в. Дори се е изисквало специално разрешение за запазване на семейната община. При всички тези случаи обаче, след създаването на българската народност, се налага патриархалният характер на семейните отношения.

Семейството е живата памет, съхранила в себе си вековни традиции от далечните ни езически предци. Запазвайки словото, древните митологични елементи в официалната вяра и народностните традиции през византийското робство българското семейство се превръща в здраво и жизнеспособно зърно, от което покълва наново разноликия ни и самобитен народен живот след освобождението на страната през 12 век. Вярно е, че създаването на феодалните социално-икономически отношения, развитието на занаятите и търговията, създаването на значителни градове през Второто българско царство, налагат условия и за все по-голямо разширяване на индивидуалните семейни домакинства за сметка на бащините и братски челядни задруги. Дори и като индивидуална семейна общност обаче българското семейство през този период продължава да бъде пазител на духовни ценности и традиции в личния и обществен живот.

То запазва самобитността си и народностната си принадлежност въпреки широкото външно влияние- особено византийско. Тъкмо тази стабилност на нашето семейство му дава възможност да се подготвя за най-тежкото народно изпитание със започване на османското нашествие през втората половина на 14 век. Саво в няколко години, с непозната до тогава ураганна сила, османската напаст, прехвърлила се върху европейския бряг, нанася първия си и най-съкрушителен удар именно върху българската държава. Тъкмо затова и последствията от този удар са се оказали най-безпощадни. За едно, две десетилетия са унищожени държавната власт, обществената организация, икономическия потенциал и родовата аристокрация на една от най-старите и развити държави не само в европейския югоизток, но и в целия континент в тази епоха. Никой от следващите удари на османската инвазия няма да има толкова глобални унищожителни последствия, каквито понася България през последното десетилетие на 14 век.

След първите безуспешни опити за въстания от спасилите се при унищожението народни водители, след поражението на християнската войска на Владислав Варненчек в опита му да даде отпор на азиатските завоеватели, в земята ни настъпва грозно затишие, мъртвия покой на опустошението и разрушението, в който поробителят се е надявал да унищожи дори и спомена от миналото. Именно сега народът като социално-икономическо и духовно явление намира единствено възможност за съществуване в живота на семейството. В поробената и поругана българска земя през тези жестоки и черни години от началото на 15 век запазва живота си само българската челяд. Подчинена на някакъв първичен инстинкт за самосъхранение в тези начални векове на робството българската челяд спасява всичко най-скъпо от духовния живот, от обществения мироглед и традициите на народа.

Отсега нататък, в продължение на цялото османско иго чак до ранните зари на българското възраждане, заедно с дамаскините и оскъдните преписки, оставени по църковните книги, челядта ще бъде най-сигурен хранител на неумиращата българска народност. Няколко фактора налагат осъществяването на този тъй важен и съдбоносен процес. На първо място с унищожаването на българската аристокрация, на жителите на големите градове, с разселването и погубването на голяма част от българските занаятчии-техничари рязко намалява относителния състав на индивидуалните семейни домакинства. Като защитна реакция по нашите земи се разраства и широко разпространява отново бащината и братовата задруга. Онази малка и незабележима крепост, пръсната по селата, планинските хребети и глухите поречия, която в най-злокобното време на робството е трябвало да съхрани народа ни.

Погледнато от социално-политическо и икономическо гледище това е напълно обяснимо. Индивидуалното семейство при новите условия се е оказвало достъпна цел и лека плячка за унищожение. Останало предимно в градовете- превърнати в повечето случаи в турски крепости и гарнизони- то, с редки изключения, не е могло да развива и излъчва народостните ценности в една обстановка на компактно и агресивно чуждоверско обкръжение. Напротив, затворена в себе си, осигуряваща се икономически, подчинена на едно фанатично сцепление около патриархалния дух, челядната задруга обхващаща вече мнозинството от населението на българските земи, се е превръщала практически в ненакърнима ядка на народостния дух.

През този период бащината задруга не само съхранява завещаните от миналото нравствени и духовни качества, но продължава и да ги развива, подготвяйки чрез един израз на рационален народен мироглед епохата на националното възраждане. Именно в живота на челядната задруга се запазват и развиват народните традиции, подчертаващи в условията на робството по-ярко самобитния характер на нашата народност и изграждайки в него нови изключително ценни нравствено-етични достойнства. Онези морални ценности, които осигуриха не само възрожденския процес на нацията и освободителните борби, но и преминаха в идващите поколения като най-драгоценни качества на българина. В този смисъл българската челяд се оказа най-сигурна хранителка на народното съзнание и добродетели през епохата на пет вековното османско робство.

На нея именно дължим не само спасяването си като народност, не само запазването си като етническа култура, но и развитието си въпреки робството като самобитно и оригинално явление в духовния живот на европейските народи. Защото основата на цялото народно творчество, разцъфтяло през 18 и 19 век с непознати дотогава сила и яркост, почива върху народните традиции- запазени и развити в живота на българската челяд. Челядната задруга преживява непокътнато здрава през всички години на робството, дава жизнени сокове за възраждането на народа, дочаква освобождението му и в някои областти на Западна и Северна България, на Подбалкана и дори Добруджа доживява до средата на нашето столетие, като символ на родовата чест, на достойнството и устойчивостта на един народ.

Най-съществените черти на бащината задруга си остават святото спазване на патриархалните ценности, при една подчертана в някои случаи демократичност, сцеплението на всички колена и членове на това кръвно свързано сдружение, превръщането на традициите в съдържание и смисъл на духовния живот. Основна ръководна личност в такава българска челяд си остава винаги „домакинът”, „наредникът” или най-често наричан „стопанинът”- най-старият и най-старшият член на задругата. Той не само поема обществената и стопанска отговорност в челядта- определяйки работата и изискванията към синове и внуци, а понякога и към правнуци и праправнуци, но запазва и правото си да представлява цялата задруга или отделни нейни членове пред обществеността или властта.

Той плаща данъците, прибира дохода, негова е последната и решителна дума за женитба на който и да е от задругата. При възникване на по-сериозни проблеми се съветва с най-възрастните и разсъдливи членове на задругата и преди всичко с най-големия си син, който по право е негов помощник и заместник. Стопанинът обаче не е могъл да сключва на своя глава заеми, които да задължават задругата, да ипотекира имот, да продава и да купува имот, без да получи съгласието на общо събрание на цялата задруга изразено с обикновено висшегласие.

Съпругата на стопанина- „къщовницата”, „стопанката” има за задължение да ръководи женската челяд и децата във всички колена и възрасти. Всички в задругата се хранят заедно от една и съща храна, на една и съща трапеза. Специално приготвена храна е допущана само за болните. Дори ако временно или трайно към задругата са привличани външни помощници и ратаи- на тях задължително се дава от същата храна, а ако има пространствена възможност, се хранят на същата трапеза с челядта. Наследството в задругата е непознато. Всеки е чувствал едновременно имота като свой собствен и като общ. Влагал е труда си с чувство, че работи за себе си и ползва не привидно, а реално равно с другите, благата получени от общия труд. Далеч преди европейските философи и социолози да формулират принципите на бъдещите обществени отношения, и днес още останали само теоретични постановки, в българската челядна задруга е важало в пълна мяра практически осъществяваното правило:”Всеки, що може, и всекиму, що трябва”.

Чувството за общност и справедливост е правило почти невъзможно проявата на ленност като порок. Дори простъпки в това отношение, и такива нарушаващи обществения ред са били санкционирани от своеобразен”самосъд” на задругата, под ръководството на стопанина. Рядко се е стигало в такива случаи до намесата на обществени и административни органи- семейният”самосъд” е свършвал навреме работата си. По този начин чрез разрастване от поколение на поколение, в задругата са се оказвали първо, второ, трето а понякога и до петнадесето коляно братовчеди. Близо до ума е, че едно такова здраво сдружение трудно е могло да стане жертва на икономическо и социално вмешателство. Тъкмо заради това, там където най-широко е била развита българската челядна задруга, най-трудно е прониквало рушителното влияние на завоевателя.

Отношенията в българската челяд през тази епоха са били по необходимост подчинени на една вековна нравственост и етичност. На уважение към по-старшия, към мъжете и към заварените в новия дом, в който е идвала младата снаха. Последното личи и от гальовните имена с които тя се е обръщала почтително към мъжовите си роднини. Най-голямата сестра на мъжа си младата снаха е наричала ”калина”, по-малката”малина” и по ред следват имената на любимите плодове и цветя на народа ни ”ябълка”, ”дункя”/дюля/ ”карамфила” ”Хубавка” и т.н. Едно коляно тогава е имало най-малко десет, дванадесет деца. Братът на съпруга също е носел гальовното име”драгинко” Да не говорим за свекъра и свекървата, които са били баща и майка и в прекия и в преносния смисъл на обръщение и отношение към тях. Вън от съмнение е, че са съществували лични, понякога мъчителни за човешката душа несъвместимости в характера, в поведението и чувствата, но нравствените закони на челядта са подтискали изблиците на личния темперамент за сметка на здравата устойчивост и сцепление на челядта.

Стопанинът освен изпълняването на разпоредителна съдебна власт в челядта, е бил център на обредния духовен живот. Той е прикадявал трапезата, благославял, разчупвал обредната пита. Той пръв е посягал към яденето, той пръв вдигал чашата. Никой не е могъл да седне на трапезата, преди той да заеме мястото си- най-почетното до десния ъгъл на огнището. Така в съзнанието на поколенията понятието”стопанин” се е отъждествявало не само със старейшината на рода, но и с представата за пазителя на дома и челядта. Не напразно в народните ни традиции съществува обред, който се нарича”стопанин”. Думата стопанин не е славянска. Тя съществува в румънския и албанския език и по всяка вероятност е от тракийски произход. Самият обред се е извършвал по българските села не само там, където са съществували челядни задруги, а почти във всеки български селски дом.

Запазен е и след като настъпва постепенното разпадане и изчезване на челядната задруга. Обредът не е посветен на живия стопанин, а на представата за някакъв далечен, починал прадед, който обитава около огнището и продължава да бъде спасител и пазител на дома. В края на обреда, при който се коли кокошка и се разлива вино, всички, включително и живият стопанин се обръщат към този, почти митичен покровител-символ с възгласите:”Радвай се стопане, весели се къщо” При всички големи празници от питата или курбана също е оставяно парче, което е било наричано за този незначен прадед, бдящ над здравето и щастието на челядта. През възрожденските години с развитието на новите политически и обществено-икономически отношения, челадната задруга постепенно започва своето разпадане и изчезване. Нравствените принципи обаче на българската челяд остават десетилетия по-късно като най-ярките духовни устои на народа ни. Традициите, празниците, обичаите, обредите, съхраненият чрез живата памет на челядта народен дух са всъщност едно от най-скъпите достояния, които вековете са ни оставили.

Коментари (7)

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: