Фройд е бил убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория — т. е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер: ако не се намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т. е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение. Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека, като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безсмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните; така тези учени правят предположението, че да се нарече човешкото поведение зверско е оскърбление за другите видове, различни от човека.

Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор: „Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека: свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора.” Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер.

Предполагам, че това е причината, поради която спорът все още съществува. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер; той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт, е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т. е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка; нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит.

Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експериментът на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна, защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод, е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън — появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба: ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност.

Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност. Доводите натежават ту към едната, ту към другата страна в спора. Заключението на Скот е оспорено от изтъкнатия етолог Конрад Лоренц. Лоренц наблюдава поведението на вид силно агресивни тропически риби цихлиди и забелязва, че самците нападат други самци от същия вид очевидно като елемент на териториално поведение — т. е. отбрана на собствената територия. В естествената си среда на живот мъжкият цихлид не напада нито самки от своя вид, нито самци от други видове, а единствено мъжки екземпляри от собствения си вид. Какво става, ако всички мъжки цихлиди, внесени в аквариум, бъдат извадени, като се остави само един самец без подходящ партньор за борба?

Според хидравличната теория на инстинкта потребността от агресия ще нараства, докато самецът се нахвърли върху риба, която в нормални условия не е подходящ стимул за нападение; и действително става точно така. При отсъствието на самци от своя вид мъжкият цихлид напада самци от други видове, които преди това е пренебрегвал. Нещо повече, ако всички самци бъдат извадени от аквариума, мъжкият цихлид ще започне да напада и убива и женски цихлиди. Спорът продължава. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции.

Макар в действителност много животни — от насекомите до човекоподобните маймуни — да нападат животно, което е навлязло в територията им, ще отидем твърде далеч, ако опростим нещата и направим извода, който някои известни автори правят, а именно че човекът също е програмиран да брани територията си и да се държи агресивно в отговор на специфични стимули. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Има голям брой данни, които свидетелстват за подобна гъвкавост на поведението дори сред животните. Например, когато определена зона в мозъка на маймуна се дразни с електрически ток, у нея може да се предизвика агресивна реакция. Зоната, която се дразни, може да се счита за нервен център на агресивността; това не означава обаче, че маймуната ще напада винаги когато тази зона се дразни.

Ако маймуната е в присъствието на други маймуни, които в социалната йерархия заемат по-ниско положение от нея, тя ще ги нападне, ако бъде раздразнена съответната зона в мозъка й; ако обаче същата зона бъде раздразнена, когато тя е в присъствието на маймуни, които заемат no-високо положение от нея, маймуната няма да нападне; тя no-скоро ще е склонна да избяга от тях. Така че един и същ физиологичен стимул може да предизвика съвсем различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Оказва се, че същото важи с пълна сила и за хората. Заключението, което можем да направим от прегледа на тези данни, е следното: макар и да е възможно агресивността у човека да има инстинктивен компонент, за социалния психолог е важно, че тя се noддава на модификация от ситуационните фактори. По какъв начин може да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е необходимо? Преди да разгледаме тези въпроси, трябва да се запознаем със споменатите ситуационни фактори и начина, по който действат те.

Бъди първия оставил коментар

Добави коментар
Моля, придържайте се към темата. Атаки към когото и да било, както и коментари на латиница ще бъдат изтрити. Моля не използвайте кометари, за да вмъквате реклами. Подобни коментари ще бъдат премахвани без допълнителни разяснения.
Име:
Заглавие:
Коментар:

Режим на клавиатурата: