Ансър стоеше до прозореца, загледана в тихо падащите снежинки, отпиваше бавно от лекото си вино и размишляваше върху днешният си разговор с професор Юмако, стара добра приятелка, която я информираше за развоя на последната експедиция, в която участваше.
Юмако беше изпратила преди седмица древни ръкописи, написани на неизвестен до сега език. От години двете с професор Юмако работеха съвместно в различни точки за земята, разгадаващи древните загадки, които постепенно променяха историята хвърляйки светлина върху незапомнени събития, превърнали се в митове. Тяхната страст беше именно там да разплитат забравени истории, които времето беше заличило.
Ансър и Юмако прилагаха в своята работа древни науки, религии, митове, легенди и символики, знаеха, че колкото и да изглеждат измислени в тях се криеше огромна истина. През всичките тези години този метод им донасяше нови и нови победи и макар да беше отричан от съвременната наука никои не им оспори успехите.

В последната си експедиция Юмако и Ансър бяха открили интресни артефакти. Бяха прекъснали проучванията си, тъй като времето се беше влошило, щяха да изчакат до пролетта и да се върнат отново, за да продължат от там където бяха спрели в началото на ноември. Юмако се върна в Испания, а Ансър каза че ще посети древен замък в Шотландия и ще прекара зимата там. Юмако отдавна беше спряла да се учудва от ексцентричните пътувания на приятелката си. Днес Ансър можеше да е в Шотландия, а утре да се озове в Египет. Юмако беше пълна противоположност обичаше домашния уют и хасиентата построена в прохладна гориста местност.
Юмако хвърли още няколко дърва в камината и седна зад кухненската маса, за да продължи с описанието на последната експедиция. Всичко трябваше да се систематизира и подреди. Обичаше да работи в кухнята, аромата на билките, които събираше почти през всички сезони и подреждаше в бурканчета, придаваха екзотичен аромат на цялото помещение. Отвори дневника, който беше водила по време на експедицията и се потопи в загадките на Амазонската джунгла...

...От тук все направо после малко на изток има една неизследвана част от джунглата легендите твърдят, че там се случват особени неща, времето се обръща и върви назад казват още, че има и изоставени древни гробници на племе от магьосници, ще изследваме. Трябва да вземем мачете, джунглата е непроходима. Юмако оседлаваше коня си и се разпореждаше като същински генерал. Анъср само се усмихваше на властния характер на приятелката си... Всяка от двете си имаше своите ексцентричности, но това само ги сплотяваше и ги правеше едни от най-добрите. Дори им се налагаше да отказват поръчки...
Цялата местност е една загадка имам карта продължи Юмако. Стара е, правила я е една от жриците на племето на Амазонките, но е написала и послание "Недовърших картата, защото духа на черната зима ми посочи червеното сияние... никоя от вас да не прекрачва прага на бялата планина". Доста е загадъчно посланието, но аз мисля че хванах кода и знам какво е искала да каже.
-Ще се наложи да я довършим, каза Ансър.
-Ако не пукнем преди това, но шило в торба не стои тъй че тръгваме...
-Мисля, че грешиш. Ансър скочи върху коня и разтвори картата. Там са погребвали жреците и магьосниците от племето Монго. Не съм чувала това племе да има връзка с Амазонките.
-Има и толкова!
-Какво още трябва да вземем?
-Мачете защото е непроходимо, лъка и стрелите, мехлемите от меча мас, малкия нож и амулетите на племето и личния амулет, картата да не забравя...
-Картата е у мен, подсмихна се Ансър и двете кремъчета за огън.
-Добре, но там май не трябва да се пали огън заради прокобата на червеното сияние това е искала да каже жрицата, че който запали огън там ще смути духовете на погребаните магьосници.
-Да вземем и кожите, нощите са студени, Ансър потръпна от порива на вятъра.
-Да ще ги вземем, пътя е дълъг ще ги метнем на гърба на конете да не се протриват. Шаманката каза де не пушим, така че зарежи тютюна, за да не смутим мъртвите. И в никакъв случай да не се разделяме с амулетите!
-С амулетите никаква раздяла. Само да видим къде ще крием лулата на мира?!
-Ще я вземем и нея като амулет да ни пази въпроса е да не я палим докато не получим разрешение от духовете. Правилата са безкомпромисни, ако стъпим на криво няма връщане, от там досега никой не се е върнал, дано ние успеем. Трябва да търсим пещера с три входа на единия има изображение на змя, на другия е изрисувана мечка, а на третия орел. Посланието гласи "Мъдростта и Силата ще те направят свободна". Мъдростта е Змията, Силата е Мечката, а Свободата е Орела...

...Не за пръв път им се налагаше да влизат в пещери. Там винаги имаше мистерия.
Юмако възседна своя черен жребец, погледна към небето, загледа се в белите облачета.
- Белите облаци, можеш да ги оприличиш на нещо?
Ансър погледна облаците. Може – отговори тя, но нямаше желание да ги оприличава на каквото и да било, не и днес.
- Знам, че теб лесно няма да те изплаша, загадката е в това, че трябва да влезем през трите входа едновременно а ние имаме само по едно тяло и затова ще трябва да помислим и за разгадаем кода имаш ли идеи?
Ансър я погледна замислена и отвърна:
- Да, силна концентрация и мислена визуализация, и така влизаш и в трите входа. Трябва да се използва силата на мисълта.
- Mисля, че има един четвърти обединяващ фактор на мъдростта силата и свободата- продължи Юмако, който умишлено не е споменат. Мисля, че не трябва да влизаме с физическите си тела, а с енергийното тяло.

-Може би затова е толкова важно да са с нас амулетите, за да пазят празните ни тела пред пещерата.
-Говорех за силата на мисълта. По този начин се и визуализират нещата! А ще търсим ли нещо, което хвърля светлина в тунела на загадките? Ансър вече обхождаше мислено пещерата. Нетърпеливо пришпорваше коня си, а разговора я отегчаваше. Юмако тъкмо напротив, изглеждаше сякаш е тръгнала на разходка, разглеждаше облаци и тревички...и си водеше някакъв монолог. Твърде е безразлична и неангажирана помисли си Ансър. Това я безпокоеше, когато Юмако демонстрираше тази своя черта от характера, означаваше, че опасността е сериозна. Беше забелязала нещо или очакваше да се случи нещо, за което не искаше да говори. Любопитството на Ансър се прибави към нетърпението и.
-Ще се надбягвам с вятъра каза Ансър, като едва удържаше буйното животно. Ще те чакам при реката и гледай да не проспиш целия ден...
Юмако продължи с бавното си придвижване, оглеждаше местността, нищо не убягваше от острия и поглед. Имаше нещо, което не беше наред. На няколко пъти беше забелязала сянка, която се прокрадваше между дърветата. Някой или нещо ги следваше неотлъчно...Враг ли беше или приятел?

Слънцето вече се скриваше, когато Юмако стигна реката, гледката беше величествена – Река Амазонка, нямаше думи, които да опишат силата и моща, която притежаваше това място.
Ансър беше направила бивак.
-Ще прекараме ноща тук, утре ще прекосим реката и ако имаме късмет ще влезем в пещерата.
-Спомняш ли си заклинанието, с което жреците и магьосниците от племето Монго са приспивали съзнанието? Юмако хвърли последен поглед към удължените сенки и слезе от коня.
-Спомням си го, напява се ритмично, след известно време човек изпада почти в безсъзнание.
-Последното изречение гласи: „Който открие мъдростта, силата и свободата в четвъртата тайна ще получи скалата като дар.” Тези, които се посещавали пещерата преди нас са мислили че става дума за съкровище - злато, но аз мисля че се има предвид - ще стане господар на земята (скалата), защото послеслова казва...”и севера и юга ще останат на север и на юг и тя ще поеме по своя нов път спокойна и уравновесена.” ...

Белия вълк изчака двете жени да заспят и се приближи до импровизиравия им лагер. Щеше да остане близо до тях през цялата нощ и да охранява. Той беше последния оцелял от магьосниците на племето Монго, беше посветен в повечето от тайните, знаеше за пророчеството и за тежката прокоба, която беше надвиснала...
Единствената му надежда бяха тези две крехки на пръв поглед жени. Не знаеше дали ще се справят, та нали самите жреци и шамани на племето се бяха провалили, а какво да мисли за тези две самонадеяни момичета. Дори нямаха представа с какво са се захванали. За съжаление нямаше как да разговаря с тях, да ги предупреди за опасностите, можеше да ги следва само в животинския си облик. Ако можеше да приеме човешкия си вид на здрав и силен мъж щеше да е различно, щеше да може да свърши много повече работа и да бъде от полза, а сега можеше само да ги следва от разтояние и да наблюдава. Беше готов да прегризе гърлото на всеки, който се усмели да им навреди по някакъв начин, но това не бе достатъчно...не можеш да прегризеш гърлото на дух, нито на тайните сили владеещи Амазония...
Белия вълк погледна към Луната, помоли се Духа на Великата Богиня - Майката Мечка да бди и закриля двете жени. След това се прикри сред сенките на гората, изчисти всички мисли от съзнанието си. Отдаде се изцяло на сетивата и инстинктите си. Сега той беше един свиреп ловец, последния войн-магьосник от племето Монго...

На сутринта се събудиха от песента на птичките.
- Ех сега да имаше нещо ободряващо-протягайки се каза Юмако.
Ансар вече беше засновала из бивака, обърна се към Юмако и с усмивка отвърна:
- Този хотел не предлага рум сървиз. Ставай, че трябва да тръгваме.
Юмако с присъщото си спокойствие се изправи и започна да прибира импровизираното си легло. Тази нощ и двете не можаха да спят. Усещаха нещо, нечие присъствие, а може би не беше присъствие...някой сякаш ги следваше, близо до тях, а всъщност далече от реалността.
Бързо се качиха на конете и потеглиха. Следваха местата по картата. Мълчание беше обхванало и двете. За какво ли мислеха?
След като преминаха реката, Ансар замислена се обърна към Юмако:
-Давай по ред. Като влезем през трите входа какво ще търсим, тя скалата е последната тайна. Там ще мислим като стигнем. Няма ли да търсим нещо като кивот, но не от злато. Само меркантилистите търсят злато, ние търсим загадки, които да ни дадат отговори на безкрайните ни въпроси.
След няколко часа,Ансар отново разтвори карта,бяха спряли за малко до едно поточе.
- Юмако, тук има още една река, която трябва да преминем. Намира се след един водопад. Днес ще ни върви по вода.
- Но като гледам как напредва времето, май и охлюва ще се окаже спринтьор- продължаваше да говори Ансар.
Юмако се спря за малко,до когато се озърташе непрекъснато.
- Я дай та погледна тази карта.
-Дааа, май няма да стигнем днес, ще се наложи някъде да пренощуваме. А?
-Да, ще търсим хотел пет звезди- добави Ансар.
- Задължително!- отсече Юмако.

- Древното пророчество според мен говори за обръщането на полюсите и за унищожаването на земята и живота, незнам какво ще търсим, но ако го намерим ще спрем прокобата. Трябва да прочета пак целия текст, там между редовете някъде се казва какво трябва да търсим. Юмако се протегна, цялото тяло я болеше от ноща прекарана под открито небе. Тя обичаше лукса и удобствата, въргалянето в тревата не беше от любимите и занимания.
- Ще вляза да поплувам, после продължаваме.
- Полюсите до сега са се обръщали пет пъти и ще го сторят и шести, ако не се размърдаш. Ансар се изнервяше от тези забавяния и разтакавания, погледна небето на север се трупаха плътни сиви облаци. Задаваше се буря, трябваше да прекосят реката преди стихиите да се развилнеят и да си направят бивак в заслона пред пещерата. – Побързай, извика Ансар до час-два небето ще се сгромоляса над главите ни, трябва да стигнем пещерата преди обяд. - Освен това реката гъмжи от крокодили. Знаеше, че тези доводи няма да откажат Юмако. Обърна се и започна да оседлава коня си и в този момент чу откачения смях на приятелката си.
- По-хубаво е от джет Ансаааар, трябва и ти да опиташ...Пордената дивотия, помисли си Ансар, това, което видя не я учуди. Юмако беше възседнала огромен алигатор, който се мяташе като побеснял бик из водата. Как го беше издебнала, за да скочи на гърба му оставаше загадка, но гледката си заслужаваше. Силните крака на Юмако бяха обгърнали гърдите на крокодила като здрави клещи. Владетеля на река Амазонка се мяташе и скачаше, отваряше ограмната си паст и беснееше, а Юмако се заливаше от смях...
- Само не знам какво ще правиш като решиш да слезеш от гърба му. Ансар се протегна за пушката... Така или иначе трябваше да хванат нещо за ядене преди да влязат в пещерата. Краката и опашката на алигатор бяха деликатес, по-вкусен от жебашки бутчета. Ансар се приближи към реката, прицели се в зейналата паст на звяра и стреля.... – Хайде изкарай го на брега, ще го одерем.
- Дяволите да те вземат, застреля ми джета...Юмако излезе на брега и погледна облаците. – Ще има буря.
- Трябва да направим заслон и да прекараме още една нощ тук. Ще запалим огън и ще опушим месото, защото стигнем ли пещерата, огнената стихия става табу, както е написала жрицата. Ансар гледаше примирено крокодила, още един ден забавяне. Извади ножа си и с хирургическа точност започна да отделя месото, което ставаше за ядене.
- Аз ще се заема с построяването на заслона, каза Юмако. Видях една скала малко по-надолу, мястото е подходящо. – Хайде стига с тази кисела физиономия, ще прекараме още една нощ тук, ще хапваме и пииваме край огъня и ще разгадаваме древния ръкопис, а около нас ще вилнеят стихиите.
Да ще вилнеят помисли си Ансар, това беше едно от нещата, които Юмако обожаваше – тропическа буря с гръмотевици и проливен дъжд. Това сякаш я зареждаше с тайнствена сила и енрегия. Въздуха се насищаше с електричество и самата Юмако сякаш попиваше силите на стихията с всяка пора на тялото си....

Земята се клатеше застрашително по пътя си в небето. Цялата Природа беше неспокойна, животните се щураха без посока, женските все по-често раждаха мъртви бебета. Пустинята напредваше и обхващаше все по-големи територии. Белия Вълк също беше неспокоен, тревожеше се, че времето изтича, че съвсем скоро полюсите ще се обърнат и целия жив свят ще изчезне безвъзвратно. Всичко се беше объркало още повече след конфликта, който възникна между Юмако и Ансар, но какво можеше да се очаква от две самонадеяни момичета?! Юмако продължи сама към пещерата и дори не се обърна, за да помоли приятелката си да се върне. Гордостта и непреклонността и бяха над всичко, както и неотстъпчивостта и сложния характер, който беше наследила от поколенията смели Амазонки. Разправията възникна в ноща на невиждана буря. Дъждът се лееше из ведро, светкавици разсичаха небето, гръмотевиците бяха оглушителни.. Ансар, излезе от заслона и се метна върху коня си, под проливния дъжд тя пое обратно към света на хората и към своите си занимания. Юмако гледаше в друга посока, към пещерата, към предизвикателството, което и предстоеше и което щеше да посрещне сама с цялата сила на волята си. Белия Вълк стана свидетел на всичко, той следваше неотклонно двете момичета. Сега, когато Юмако остана сама, той почти беше изгубил надежда, че нещо от познатия му свят ще може да оцелее. И тогава чу клетвата, старото заклинание, което беше просъществувало през вековете и което силните Амазонки бяха изричали преди да влязат в битка. Юмако предизвикваше всички стихии, а силния и глас се носеше над планината...

Юмако влезе в първата галерия на пещерата, там трите входа се обединяваха. В преданието пишеше: „ В първата галерия тече вечната вода, до втората галерия се стига по въздуха на третата...” Надяваше се да е разчела правилно посланието на древните жреци. Беше решила да използва силите на Орела, за да стигне до третата галерия. Загадката опираше до четирите елемента, втората пещера символизираше Огъня, а третата Въздуха. От всички изкуства на магията Юмако мразеше най-много летенето. Възхищаваше се на птиците, на силните могъщи Орли, които смело разперваха криле и пореха въздуха. Но това не беше нейното най-добро умение. Ансар се справяше отлично с него. Юмако предпочиташе Земята и Водата. Сега щеше да и се наложи да се справи с Въздуха и Огъня. Ако можеше да преоделее страха си щеше да се озове в четвъртата галерия. Пещерата на Мечката, символа на Земята. Юмако трепереше, ледена пот избиваше по цялото и тяло. Затвори очи знаеше наизуст заклинанията, които трябваше да произнесе, за да призове Великия пазител на Скалите – Могъщия Орел. Започна да напява тихо древните думи, пещерата изчезна, не и достигаше въздух, задушаваше се, кашлица раздираше дробовете и....Тогава чу плясъка на силните криле. Орелът беше тук. Юмако успя да си поеме въздух и отвори очи. Гледката беше величествена, тя виждаше с очите на Орела, дишаше спокойно и равномерно въпреки почти пълната липса на кислород, на тази височина. След това всичко изчезна, Земята и Небето, Скалите и Морето. Юмако се намираше в галерията на Мечката. Духовете и бяха спестили преминаването през огнената стихия. Сълзи на облекчение и благодарност се стичаха по лицето и. Но тя знаеше, че в пътешествието, което и предстои през тази тайнствена пещера ще и се наложи да овладее и стихията на Огъня. Огледа се, очите и свикваха с мрака. Древните рисунки, които видя в Пещерата на Мечката изобразяваха убити животни – елени, сърни, зайци, глигани, мечки....Древните жреци не бяха спестили и най-малката подробност от жестокостта и лудостта, която щеше да обладае човечеството.